Алтернативната българска сцена винаги се е борила с трудности, за да съществува и развива. Винаги е правела музика въпреки обстоятелствата, а не благодарение на тях. Но през годините има хора, една шепа, на които е можела да разчита. И Мартин Михайлов е точно един от тях.
Той е двигателят на един от култовите столични клубове „Строежа“, който започна живота си в Студентски град преди 27 години, после се премести в едно чудно ъндърграунд мазе на ул. „Леге“ в центъра, а от месец вече се шири на централно място – ул. „Раковски“ 116. Мартин е и човекът, който разви клуб „Терминал 1“, както и летния бар за събития в B:EAT до стадион „Юнак“. Цял живот се занимава с менажиране на заведения и събитийна дейност – прави концерти на пространства с капацитет 100-200 души, но и в зала „Арена София“ (екс Армеец). Има поглед върху музикалната ни сцена и родните банди не отблизо, а отвътре.
А, между другото, клуб на ул. „Леге“ ще продължи да има. Името му е ново – „Тарантино“, но концепцията остава същата – сцена за нови/млади банди и приятна бар локация.
Дни след като „Строежа“ отвори врати на новото си място с Мартин си поговорихме за него, за историята му, за предизвикателството да каниш неизвестни у нас чужди банди, за други предизвикателства, които идват от територията, в която живеем и цялата родна сцена. И всичко това на чаша кафе, посред обед, защото „Строежа“ вече работи от сутринта.
Здравей, Марто. Посрещаш ме в новия клуб „Строежа“ на ул. „Раковски“, който е много по-голям, сцената му също, широко и високо е. Това да не е комбинация между стария „Строежа“ и другия ти клуб „Терминал 1“, който затвориха преди година?
Това е само „Строежа“. За „Терминал 1“ все още търсим място, където отново да отворим врати, но трябва да е голямо, поне 1000 кв.м, за да влязат 800-1000 души, да е централно, но да не пречи на живущите. Трудно задача е. В момента „Строежа“ на ул. „Раковски“ е междинно ниво между стария малък ъндърграунд клуб, който беше на ул. „Леге“ и голямо музикално веню от типа на „Терминал 1“. Точно този среден капацитет за 300-500 посетители е някаква рядкост за София и аз много отдавна исках да го покрием.
Между другото, такъв беше капацитетът и на първия клуб „Строежа“ – в Студентски град. Другото, което навява на първообраза е, че отново работим 7 дни в седмицата, включително и през деня, както правихме през първите ни 17 години. На толкова централно място, може да си позволим да поемем целия поток от хора след края на работния ден или през уикенда, за да гледат спорт, например. За първи път в програмата ни се появяват и детски събития, като първото беше разпродадено 10 дни предварително.
Снимка: Licata.bg
Как се смени концепцията на клуба?
Лесно, тъй като помещението позволява да лавираме с капацитета. Може да наредим до 130-140 стола за събития със седящи места като „Пощенска кутия за приказки“. Може да поберем и над 400 души за големи музикални концерти като махнем всички маси и столове. Капацитетът на клуба според мен е 450-500 души. За по-големи събития в София има достатъчно по-големи клубове.
А какво да очакваме като сцена и звук?
Сцената е с размерите на тази от „Терминал 1“. Саунд системата е една от най-добрите серии на Адамсон, водеща марки през последните 10-тина години, и е т.нар. райдърски модел, тоест дори и да гостува група с високи изисквания, ние може да ги покрием. С шумоизолацията направихме и доста качествена акустика.
Всичко това означава ли, че най-новите/младите банди, които сега пробиват вече няма да намират поле на изява в „Строежа“, както беше до скоро?
Не толкова популярните групи могат да се появяват като подгряващи изпълнители, могат да се създадат и конкретни вечери, в които да се изявяват. Но аз смятам, че мястото им е в клубове с адекватен капацитет, тъй като много от тях правят грешката директно да се прицелят в големи заведения, които нямат силата да напълнят. Или поне не са пробвали да изкачат стълбицата, за да са убедени, че това може да им се случи. Както МОЛЕЦ – първите им два концерта бяха в „Строежа“. След като се видя, че групата расте изключително бързо, разпродадоха „Терминал 1“, бар „Петък“, „Пиротска 5“, за да стигнат още същата година до зала „Христо Ботев“. Тоест, самата тенденция, самата нужда определя къде да свирят новите групи.
Дори да има голям клуб, който да се съгласи да домакинства, ако аудиторията е на 20 % от капацитета не е добре и за самата банда. Затова много често съветвам по-младите банди първо да опитат да пръснат малките клубове няколко пъти, да създадат истински интерес към себе си, който по естествен път да ги качи на по-големите сцени. С новия „Строежа“ става все по-лесно групите да качват тази стълбичка, защото с този капацитет запълва едно празно стъпало от пътя на групите. За популярните банди също е удобно, защото не е голяма крачка назад да влязат в заведение с такъв капацитет, но пък ще го разпродадат много бързо, а това ще е допълнителна реклама за тях и стимул за публиката.
Какво наложи преместването на „Строежа“?
Нямаше нищо спешно в цялата ситуация. Доста добре и пълноценно експлоатирахме локацията на ул. „Леге“, но тя беше с ограничени възможности заради капацитета. За големите групи не беше рентабилно да свирят там, въпреки че са го правили на ексклузивен принцип. За новите групи е перфектно, но щом започнат лесно да събират повече публика, им утеснява и вече нямат интерес към него. Развивахме банди и ги пускахме на свобода. Затова имахме нужда от тази крачка.
А как избра новото място?
Харесал съм си го още преди 15 години. Познавам миналото му. В това и съседните помещения са се намирали култовите „Севастопол“ и „Стъргалото“, но след като затвориха тук не се случваше нищо. Още през 2012 г, когато започнахме да търсим място да преместим „Строежа“ от Студентско град в центъра, го проверих и то през много брокери в продължение на 2 години, но изобщо не се предлагаше. Миналата година това се е променило и колеги го взимат и облагородяват, легализират, за да създадат нещо като зала за предлагане на различни храни. Концепцията им започва да буксува в края на първата година и точно в този момент аз имах възможността да се свържа с тях и да им предложа партньорство. Улучих подходящия момент и те бяха склонни да ни го преотстъпят.
Има ли вече достатъчно богата музикална сцена, за да захрани клуб с този капацитет?
Да, защото „Строежа“ няма да е категорично лайв клуб. През уикендите ще спазваме максимално концепцията за партита с музикална селекция. Някой може да каже „Абе не може цял живот да слушаме “Ten” на Pearl Jam или някой от култовите албуми на Red Hot Chili Peppers”. Напротив, може. За някой култовият албум на Faith No More “King for a Day… Fool for a Lifetime” може да е абсолютно ново явление, това може да е един подрастващ млад човек, който за пръв път се сблъсква с тази музика. За хора на моята възраст пък винаги ще е удоволствие да попаднат на място, където се слуша това. Имаме тематични партита и един, два, три пъти в седмицата – концерти на живо. Ще се появи много солидна програма със stand-up comedy, музикални куизове.
И това не е смяна на имиджа, а завръщане към началото, като в Студентски град. Още тогава стартирахме поредицата Sunday Art Report, в която, в продължение на две години, всяка неделя на сцената на клуба се случваха концерти, литературни четения, театри, импротеатри, представяне на филми. От тази поредица стартираха „Пощенска кутия за приказки“, с нея на сцена се завърнаха Тодор Колев и Стефан Вълдобрев и Обичайните заподозрени. От други подобни поредици стартираха артисти като Жлъч, Григовор, Гена, Hayes&Y. Помещението на ул. „Леге“ не ми даваше такива неограничени възможности. Сега ми се отваря възможност да каня и бутикови чужди банди. Дори преговарям вече с няколко. Е, научил съм се, че има ситуации, като с гостуванията на De Staat, в които правиш всичко по перфектния начин, но не се получава.
Снимка: Licata.bg
Защо не може да се разшири по-бързо и повече клубната публика, да се възпитава друг начин на нощен живот?
Аз се опитвам да си отговоря 20 години този въпрос. Малък пазар сме. Не казвам, че сме малко като бройка, а че сме свит пазар. Ние категорично, дори в социалните мрежи, живеем в собствените си балони. Когато тръгна да правя серия от непопулярни чужди банди, които обаче са много качествени и вече започват да се появяват с малки букви в афишите на големите фестивали, определен брой хора около мен започват много да ме мотивират, че това е правилната посоката. Но когато на 10 поредни концерта идват едни и същи 20 души, си казваш „Чакай малко, дали не се заблуждаваме, че сцената има нужда от това. Ето, личи си, че няма“. От една страна някой ме нахъсва да продължа, от друга – ако го направя, ще фалирам много бързо.
Тук ли е разликата между бизнес и кауза?
Двете неща могат да бъдат свързани. Ако ти работиш обаче само за каузата и очакваш да ти вдигнат паметник накрая, според мен си избрал много грешния подход, защото какво? Ще популяризираш някоя група или стил насила ли? Когато си организатор на такива събития, носиш много тежка отговорност, включително и финансова.
Затова няма да ти кажа името, което вече съм поканил в новия клуб, но ще ти кажа имената, които не съм поканил през годините. Не помня точно коя година беше, но направих 3-4 поредни концерта на загуба, включително Dub Incorporation, които свирят по стадиони във Франция, и HED P.E. Имах дата и за Clutch! Тогава не бяха толкова популярни колкото сега, но това беше визионерство – исках да си дам последните 5000 долара за тази група, която днес струва 50 000. Но не го направих, защото не можех да си позволя три концерта на загуба за два месеца. Затова, пари, изкарани от концерти, ще бъдат вкарани в концерти, но когато загубиш пари, единствено разумно нещо е да спреш поне за известно време.
Като в хазарта.
Дори е по-рисково. При спортните залагания можеш да направиш някаква прогноза, а при концертите един дъжд може да те провали. Давам пример. Ноември е, аз преговарям за концерт през май-юни следващата година. Питам колегите дали имат нещо на датата и те казват „не“. Взимам датата и след един месец Христо Стоичков обявява бенефис в същия ден, което означава пълен стадион и милиони пред телевизорите за безплатно забавление.
Снимка: Licata.bg
Ето нещо, за което хората не се замислят, но от друга страна се научихме бързо да съдим в социалните мрежи.
Като влезеш във Фейсбук и започнеш компетентно да се изказваш по всякакви въпроси е хубаво да знаеш и тези неща. Спомням си първия концерт на The Subways. След като взехме датата обявиха програмата на Шампионска лига и точно в този ден се падна финалът. Какво да правим? Ще забавим концерта с два часа, ще вземем екран, интернет, та хем хората да гледат концерт, хем мача. Направихме го, включително самата група гледаше мача, но се стигна до продължения и дузпи. Аз не мога да бавя участието до 1 ч. през нощта. Но в един момент концертът трябваше да спре, защото публиката започна да реагира странно. Вокалистът само попита „Дузпи ли има?“, защото нямаше видимост към екрана. Та спряха и изгледахме дузпите.
Стъпвайки върху твоя опит, кажи ми какво е мястото на клубовете в музикалната екосистема на една държава?
Ключово. Състоянието на клубовете рефлектира върху музикалната среда. Можеш да създаваш среда, но не можеш да създаваш безкрайно. Аз мисля, че съм създал среда за групи като Dubioza Kolektiv, Jaya The Cat, S.A.R.S, но за De Staat не успях. Правя по 300 концерта годишно и не мога да отделя толкова време и енергия да вкарам всяка банда в медии, да споделям в социални мрежи, да популяризирам. В крайна сметка, тази среда, за която всички сме работили толкова време, ако сама не започне да възпроизвежда публика, значи не е това нашето място. Или трябва да се съобразим и да озаптим цялата амбиция, която имаме, и да правим нещата в адекватните за държавата ни мащаби, както се случва в момента. Затова правя клуб за 500 човека, а не за 2500 посетители.
Ще дам пример от Англия, защо мястото на клубовете е ключово за музикалната индустрия. Преди десетина години малките клубове започнаха да страдат, защото не можеха да отговорят на увеличаващите се разходи, на новото строителство, на новите собственици на сгради, които си виждат интереса в разработването на индустрия, непризнаваща тяхната пънкария от средата на 70-те. Бизнесмените бяха склонни да жертват култови места, за да защитят финансовите си интереси. И точно тогава се намеси правителството и започна да създава закони, които да защитават тези култови места. Властта каза „Музикалната индустрия ни носи приблизително 4 милиарда паунда годишно и ние знаем, че всичко това тръгва от малките клубове“.
Ей това отношение го няма тук. Ние сега се борим да убеждаваме институциите, че нощният живот може да бъде печеливша индустрия за всички, че създава култура, че културата, създадена от частния бизнес, е с не по-малка стойност от тази, която държавата и общината създават с публичен ресурс. И когато започнем да говорим за събитийната дейност, като за индустрия, като за инструмент за привличане на туристи, за вътрешен туризъм дори, а не като за проблем, тогава ще има градивни резултати.
Снимка: Licata.bg
Срещате ли някакво разбиране в институциите?
Ходих на срещи с голяма част от кандидат кметовете на София и срещнах абсолютно разбиране. Срещал съм го и преди. Бях поканен да участвам като единствен представител на частния бизнес в разработването на Стратегията за култура 2023-2033 на Столичната община. Но не виждам съществен резултат. Проблемът е в приоритетите. За нашата държава, и в частност София, има по-сериозни проблеми, защото когато си говорим за нощен живот, концерти и малки балони, това касае малка част от жителите на града. Например, в София няма опция за нощно тротоарно право. Не говорим за хора, които да консумират алкохол на публични места, а за това да си обособиш една културна опашка за събитието. Кой съм аз, че да сложа колчета на тротоара, както се прави навсякъде, за да не преча на съседния бизнес, на минувачите. Ами ако пред клуба има 500 души?!
А ако има тротоарно право ще плащаш ли на общината?
Да.
Защо тогава общината отказва тази възможност за допълнителни доходи?
Не отказва. Просто това е абсолютно ново нещо за тях. До момента всеки се оправя както може. А ако това се въведе, ще олекоти и институции, и органи на реда, всички.
Ти как се научи да правиш музикален бизнес?
Никога не съм си го поставял за цел. Никога не съм мислил, че това ще е моят път. Просто съм музикален фен и това ме привлече в „Строежа“. Всички в този бранш сме самоуки. И аз съм такъв. Гледам какво правят другите, най-вече в Западна Европа. И виждам неща, които мога да приложа и такива, които са тотално неприложими заради манталитета ни. Но виждам и неща, които те не правят както трябва и ние сме по-добри от тях, като обслужването, например. В развитите държави има много публика, което малко ги разглезва. Те няма нужда да се борят за аудиторията, като нас. Работим с голямо количество хора, които са много различни не само помежду си, а се променят и в различните части на деня под въздействието на емоция, еуфория или алкохол. Тогава комуникацията става много по-деликатна. Но това не е проблем, ние сме свикнали да управляваме тълпи, да им осигуряваме комфорт.
А кое е проблем?
Основните ни проблеми идват от базата, с която разполагаме и нормите. Например нормата за шум е писана преди 30-40 г и няма нищо общо със сегашните нужди. Открито казвам, че ние сме нон-стоп в нарушение по отношение старите норми, които никой не се сеща да актуализира. Защо? Защото няма интерес. Ако не ги актуализира, лесно може да се пребори за рушвет или да ти запуши устата. Ако не искаш да си крадец и мошеник, а да си легален и да си плащаш, пак не може. Тогава се чудиш, защо да не кажеш „Майната му на всичко“. Това е нещото, с което се опитвам да се боря.
Като се увеличи събираемостта, като се стигне до децентрализация на общините, тогава вече местната власт може да види интерес в това да развива нашия отрасъл. В момента нощният живот, събитийният живот, концертите на стадион „Васил Левски“, са прекрасно нещо за София и икономиката ѝ, но в очите на голяма част от институциите са просто проблем. допълнителна работа – да регулира трафика, например, заради концерта на Imagine Dragons. Не беше ли по-лесно да го няма? Ами не, защото като има концерт на Imagine Dragons, 25 000 излизат да харчат пари, от което икономиката на града расте. И когато това го осъзнаем всички и започнем да го използваме, всичко ще стане прекрасно.
Кое е най-хубавото, което ти даде този начин на живот?
Възможността за развитие, която предоставяме с един клуб като „Строежа“. Защото, за да развиеш своите интереси, някой трябва да ти даде шанс. Защото и на мен са ми дали шанс преди години. За да се науча на промоутърска дейност над клубното ниво, трябваш да спечеля доверието на човек като Иван Вълков, който е един от първите в България, който още в края на 80-те и началото на 90-те се занимава с продуциране и запис на албуми, и организиране на концерти. В онези времена не можеше с един клик да стигнеш до букинг агент на артиста, който искаш. Трябваше някой първо да реши да ти даде информация, после да те препоръча и чак тогава можеш да питаш „може ли“, „искам да работя за теб“. След това чак започваш да учиш как се прави.
