Prolapse: Днес хората имат нужда от хаос, за да се подредят

535

Преди седмица, с около 30 години закъснение, в София се състоя един дългоочакван концерт. Този на Prolapse, явление на британската инди рок сцена в края на миналия век, което изживя първата си ера (от 1992 до 1999 г.) с пънк отношение към света и изгоря бързо като метеорит в земната атмосфера. Успя да издаде 4 албума за седем години и слезе от сцената, както повечето тогавашни банди в стила.

През 2025 г. oбаче групата положи основата на нова ера в кариерата си, като издаде албума с “краткото” заглавие “I Wonder When They’re Going to Destroy Your Face”, направи серия от концерти и, за щастие на феновете далеч от централните европейски райони, тръгна на Балканско турне. Цялата тази малка обиколка на България и Гърция всъщност беше организирана от стари техни фенове, а днес промоутъри – Threechords Records. Благодарение на тях, часове преди да се качат на сцената в малката зала на столичния клуб Mixtape 5, на 17 февруари, двамата вокалисти – Mick Derrick и Linda Steelyard ни отделиха доволно много време да си поговорим.

(ВИЖ ОЩЕ: Prolapse отново на сцена и за първи път в България (ФОТОГАЛЕРИЯ))

Докато в залата останалите петима членове на Prolapse Mick Harrison (бас), David Jeffreys (китара), Pat Marsden (китара), Tim Pattison (барабани) и Donald Ross Skinner (китара), подреждаха техниката си и правеха саундчек, в съседната ние с Linda и Mick се впуснахме в неочаквано откровени разговори. Върнахме се в миналото, говорихме за причината да направят 26-годишна пауза и какво им е дала тя, за вътрешните саботажи и двойнствения живот, за това как изглежда днес инди сцената и… за пътните табели в България.

Разговорът ни вървеше точно както диалозите, които често заместват чистото пеене в сценичните изяви на Prolapse. Linda и Mick си довършват изреченията, прекъсват се, понякога говорят едновременно, а понякога третият в разговора (тоест ние) сме само “воайори” на това, което двамата си дискутират. Те са повече от интересни не само артистични, а и многопластови личности. След 1999 г. Linda завършва журналистика и става репортер, а Mick се отдава на археологията, професия, която упражнява и до днес в Норвегия. Но в мига, в който се видяхме те бяха само творци, бяха влезли в режим “група”, както го определят и бяха истински готови за сцената.

Licata.bg: Здравейте и добре дошли в София. Как се чувствате? В България сте от вчера, нали? Как ви се струва тук?

Linda Steelyard: Малко е студено и дъждовно.

Mick Derrick: Точно преди малко Линда каза нещо забавно по този повод – как разбираме, че сме в чужда държава. Линда, кажи го ти.

Linda Steelyard: Уж знам, че съм в чужда държава, но когато погледнах табелите тук… Си казах – е, това е наистина чужда държава.

Licata.bg: Уличните табели ли? Да, те са на кирилица.

Linda Steelyard: Да, мястото е по-различно. Доста екзотично и вълнуващо е да вдигнеш поглед и да видиш знаци на тази азбука. Нищо не им разбирам, ама нищичко. Но пък дъжда тук е точно като в Англия.

Licata.bg: Нека ви върна малко назад. Кажете ми, имаше ли конкретен момент, в който си казахте: „Хайде да съберем групата отново и да запишем нов албум“? Знам, че сте имали малки събирания през последните 10 години, но последният ви дългосвирещ албум беше преди 26 години. Имаше ли точен момент, в който решихте – “Правим го”?

Mick Derrick: Мисля, че всичко започна, когато направихме онези концерти с Mogwai. Тогава видяхме, че все още се разбираме добре. След като се събрахме, всички бяхме малко предпазливи. Чудехме се как ще бъде, дали няма да започнем да говорим или да пеем само за бебета, за семейства… Но когато започнахме да свирим, всичко си беше същото като преди. И си казахме: „Чакай малко, можем просто да продължим и да видим как би изглеждал един нов албум“. Стана много естествено. 

Linda Steelyard: Нямаше момент тип „Хайде да го направим“. При нас нещата просто се случват. Както каза Mick, на концерта с Mogwai видяхме, че ни е приятно да сме отново заедно и да свирим. Та просто решихме да влезем в студиото и да видим какво ще излезе.

Mick Derrick: На нас нещата винаги са ни се получавали много лесно. Още от началото. Дори договор с лейбъл получихме още щом създадохме Prolapse без изобщо да се стараем. После втори, трети… Сега пак така стана – събрахме се и веднага звукозаписна компания прояви интерес. Отново се „спънахме“ в успеха. Беше лесно и затова не се поколебахме да го направим.

Linda Steelyard: Оказа се, че хората още се интересуват от Prolapse. Но ако новият албум беше получил ужасни ревюта и никой не искаше да ни вижда, нямаше да сме тук. Хората обаче харесаха новите ни неща и поискаха да ни слушат на живо, което ни действа ужасно вдъхновяващо. Мисля, че в музиката имаше голяма празнина. Нашият стил беше станал демоде, но на хората им липсваше. И сега, когато се завръща, усещаме подкрепа от публиката.

Mick Derick: Липсваше им, защото в последните години музиката стана твърде мелодична, полирана и “приятна”.

Licata.bg: Може би това е една от причините за новата вълна на британски пънк и пост-пънк – Idles, Fontaines D.C., Heavy Lungs, DEADLETTER. 

Mick Derrick: Всъщност, забавното е, че много от тези утвърдени вече групи всъщност са били фенове на Prolapse в миналото. Банди като Mogwai, които са ни били фенове, сега стават все по-големи. Явно все пак сме оказали влияние върху някои хора. Струва ми се, че сега е време, в което хората отново искат малко хаос, искат да се отпуснат, да поскачат, да изкарат всичко от себе си и да се подредят. 

Licata.bg: И аз съм на същото мнение. Хората имат нужда от такава музика, за да релаксират. Да разпуснат съзнанието си, защото всичко около нас е толкова забързано, хаотично и напрегнато. Ако се върнем към вас – как бихте определили тази дълга пауза на Prolapse лично за вас? Извлякохте ли нещо позитивно от времето, в което …

Mick Derrick: В което не правихме нищо? (смее се)

Licata.bg: Е, знам, че всеки от вас се е развивал в коренно различна професионална посока. Ти Linda, си станала мой колега журналист, а ти Mick си археолог.

Linda Steelyard: Мисля, че когато спряхме през 1999 г., наистина имахме нужда от това. Трябваше да се отдалечим един от друг, да спрем да пишем музика… Просто имахме нужда от дистанция.

Licata.bg: Защо? Разделяте се точно, когато групата е в пика си.

Mick Derrick: Мисля, че го направихме нарочно, по един странен начин. Винаги сме били склонни да саботираме нещата, които правим. Спомням си една песен, „Autocade“, в която пееше Linda. Аз я мразех… Мразех я. Затова казах: „Не искам да имам нищо общо с това парче“. Не исках да участвам във видеото, не исках да правя нищо.

Linda Steelyard: А тя едва не влезе в класацията „Top of the Pops“. Между другото, това беше най-успешният ни сингъл!

Mick Derrick: А Linda… Ти винаги казваше, че ако някога ни поканят в телевизията, ще откажеш да се появиш и това ще бъде краят за теб.

Linda Steelyard: M, да. Имаше доза саботаж. Kогато нещата тръгваха твърде добре, сякаш си казвахме, че това е „прекалено хубаво“ и се опитвахме да го спрем. Спомням си, че The Bluetones искаха да свирим с тях. Te бяха доста големи тогава и всички се  зарадваха, но аз категорично отказах. За мен това ни водеше в посока, в която не исках да отиваме. 

Mick Derrick: Същото беше и с предложението от Rage Against the Machine. Просто казах: „Не, не искам“. После малко съжалявах. Mожеше да е забавно. Но тогава просто… Винаги се появяваха шансове да станем по-известни. Разделихме се през 199 г., но мисля, че после малко съжалявахме. Не беше ли ти, Linda, човекът, който няколко години по-късно каза: „Може би трябваше просто да останем заедно“. Или съм говорил с Пат?

Linda Steelyard: Не мисля, че съм била аз. Аз исках да започна да уча журналистика. Винаги съм искала да бъда журналист и тогава беше моментът да го направя. Трябваше да се съсредоточа върху това. Но от друга страна никой не каза официално, че Prolapse се разпада. 

Mick Derrick: Да, просто изчезнахме. Сякаш някой ни сложи в едно голямо чекмедже и каза: „Шшт!“, затвори го и това беше краят. Имахме нужда от тази почивка. В междинните години всеки си гледаше живота, не се бяхме виждали почти 20 години. Знаехме, че сме останали приятели, но не се срещахме. 

Linda Steelyard: Разбира се, пораснахме малко, научихме повече за света и за себе си. Това беше много важно. Мисля, че всички достигнахме момент, в който си казахме: „Чакай малко, можем пак да сме в група, да се забавляваме и да радваме хората“. Просто стигнахме до онази възраст, в която животът става малко скучен. А и реално не бяхме приключили с Prolapse. Никога не сме се разделяли официално.

Mick Derrick: И когато се появи шансът да свирим с Mogwai в Roundhouse в Лондон, си казахме: „Добре, да видим какво ще стане“. Не бяхме репетирали от… 20 години. Имахме два часа да се съберем и да посвирим. А след това се качихме на сцената и направихме най-големия си концерт в Roundhouse. И всичко мина чудесно.

Linda Steelyard: Спомням си, че Tim (б.а. Tim Pattison – барабани) се обади на всеки поотделно, за да ни предложи този концерт. Всеки от нас можеше да каже: „Пфф, не“. Но всички казаха „Да“. И това беше. Пак бяхме заедно. Някой просто отвори чекмеджето отново, ние изскочихме и си казахме: „Готови сме!“. 

Честно казано, ако бяхме продължили след 1999 г., щяхме да се избием. Всичко в групата беше твърде интензивно тогава – не само музиката, а и целият ни начин на живот заедно. И пиенето… Пиехме постоянно. Без значение дали се чувстваме добре или зле – пиехме непрекъснато. Досега поне трима от групата щяха да са мъртви. Реално нямаше да имаме банда, ако не бяхме спрели.

Mick Derrick: Това е хубавото на кратки турнета като това сега. Можем пак да се отдадем на пиене, но никой няма опасност да умрем (смее се).

Linda Steelyard: Без да влизам в детайли, в групата имаше и физически сблъсъци, боеве… Бяхме като тенджери под налягане. Трябваше физически да се разделим, да изпуснем парата и да правим нещо друго за известно време. И ако при предложението на Mogwai някой от нас беше казал „не“, нямаше да се съберем, защото никога не бихме взели заместник на който и да било. 

Licata.bg: Виждате ли някакви разлики в членовете на групата като личности сега? В начина, по който се чувствате, когато сте заедно?

Mick Derrick: Да. Мисля, че даваме много повече от себе си и спорим по-малко.

Linda Steelyard: Всички сме много по-спокойни. За някои от нас означава много групата да се завърне. Особено за Tim. Мисля, че този път всички сме много по-доволни и взимаме много повече от преживяването. А, и всички пият малко по-малко… Понякога.

Mick Derrick: Съвсем малко по-малко. Макар че махмурлукът е по-тежък. Това е големият минус за мен. 

Linda Steelyard: На двайсет години приемаш нещата за даденост, а сега за нас групата е привилегия. Привилегия д си вземеш “ваканция” от истинския живот. 

MickDerrick: Точно така. Аз съм археолог. По цял ден пиша и работя. И изведнъж мога просто да замина. Дори не е нужно да се обяснявам. Просто казвам: „Отивам на турне на Балканите“ и това е. Тук правя нещо съвсем различно, а после се връщам на бюрото си и продължавам да пиша за археология. Сякаш съм направил нещо тайно и съм се върнал. Съзнанието ми има два режима – или е в режим „реален свят“, или в режим „група“. Не мисля много за групата, когато съм в реалния свят, и не мисля за реалния свят, когато съм с групата. Но когато сме заедно с Prolapse, всички сме в „групов режим“. Пак сме си същата банда.

Licata.bg: Чувствате ли се като различни хора, когато сте с групата и когато сте в истинския живот? Като някаква лека шизофрения – един човек на сцената и съвсем друг у дома?

Mick и Linda: Напълно. Абсолютно да.

Mick Derrick: В групата можеш да изкараш наяве страна от себе си, която не можеш или не би искал да показваш в истинския живот. Правиш нещо, което не можеш да правиш вкъщи. Нещо, за което копнееш. А с Prolapse се качваш на сцената и ти е позволено да го направиш и то пред толкова много хора. Чувството е върховно. 

Licata.bg: Не сте първата, нито ще бъдете последната банда, която се разпада и после се събира след години. Но вие сте по-особен случай, защото през всичките ви активни години, след тази огромна пауза и до днес не сте подменили нито един член на Prolapse. Защо тогава ви беше нужно толкова време да се съберете отново?

Linda Steelyard: Мисля, че не осъзнахме за колко дълго време бяхме загърбили бандата. С отминаването на годините ставаше все по-трудно да кажем „Хайде да съберем групата отново“. Пръснахме се да живеем в различни държави Норвегия, Дания, Англия. Не поддържахме връзка.

Mick Derrick: Трябваше ни катализатор. И това бяха Mogwai. Повторното ни събиране го дължим на тях.

Licata.bg: Тази пауза беше ли вдъхновяващ за новата ви музика? 

Mick Derrick: Музиката ни не се е променила. Всеки от нас пише своята част независимо. А и не сме група само с един текстописец, който е израснал за 20 години и се е върнал с различно вдъхновение.

Linda Steelyard: В текстовете си винаги съм включвам темите за загубата, разбитото сърце и връзките. Но сега има и поглед към бъдещето, отвъд мястото, където се намираме в момента. Когато животът може би става малко по-мрачен. Например…

Mick Derrick: Всички ще умрем. (смее се)

Linda Steelyard: Песента „Ghost in the Chair“. За мен тя е много натрапчива – за това как стигаш до края на живота си и може би губиш любовта си.

Mick Derrick: Ние не я написахме с тази идея, нали? Аз съм много буквален. За мен песента е разговор с дух в стола. Всъщност двамата имаме съвсем различни идеи за какво е песента. На мен лично тази пауза не откривам да ми е повлияла. Това, което правя сега, е абсолютно същото като преди. И е освежаващо, защото означава, че все още съм толкова гневен, колкото бях, като млад. Не бих могъл да правя музика, ако го нямаше този гняв.

Linda Steelyard: Хората ни питат: „Репетирате ли това, което правите на сцената?“. Това ме вбесява.

Mick Derrick: Та ние си носим текстовете навсякъде, защото не ги знаем! Довечера на сцената в София ще видите как трябва да ръчкам Линда с пръчка, за да се сети кога да влезе. Ето толкова сме „репетирали“. Никога не репетираме. Всичко се ражда на момента. 

Licata.bg: Споменахте думата „разговор“, описвайки една от новите си песни „Ghost in the Chair“. Вашите концерти на живо също изглеждат като разговор между вас двамата. Как бихте обяснили музиката си – като интимен разговор помежду ви, разговор между вас и публиката или нещо съвсем различно?

Linda Steelyard: Мисля, че е комбинация от всичко това. Понякога сме напълно синхронизирани и с Mick общуваме помежду си. Понякога нямам представа къде по сцената е или какво прави.

Mick Derrick: Публиката винаги участва. Тя е като воайор, слушащ нашите разговори. Тя е „третият човек“. 

Linda Steelyard: Понякога не знаем какво прави останалата част от групата, понякога те не знаят какво правим ние. Но накрая всичко се сглобява. Винаги сме харесвали идеята да си говорим едновременно, да се надвикваме, защото това създава пластове от звук. Което според мен е страхотно.

Licata.bg: Този начин на изразяване чрез разговор на сцената всъщност да не би да е продължение на вашето лично удоволствие да си говорите помежду си в обикновения живот? Обичате ли да си говорите по много или това се случва само на сцената?

Mick Derrick: Правим го само в музиката. Познаваме се много добре, дори отпреди групата.

Linda Steelyard: Донякъде дори предвиждаме кой какво ще измисли като текст. Ти пееш по определен начин за разбито сърце и подобни неща, а аз говоря за нещата в главата ми, които се превръщат в поток на съзнанието. Не репетираме разговорите си. Харесва ми да си говорим на сцената, защото в истинския живот не го правим чак толкова. Пращаме си съобщения в WhatsApp и това е. На сцената е сякаш отново се събираме като стари приятели.

Mick Derrick: Понякога си говорим на сцената по средата на песента, докато нямаме пеене, просто за да мине времето. Хората сигурно мислят, че е част от парчето, но ние просто си приказваме каквото ни дойде отвътре.

Linda Steelyard: Prolapse винаги е била така, просто се носим по течението, без план. Всичко е една „щастлива грешка“, която работи. И досега не сме имали лош концерт. 

Mick Derrick: Като записваме музика също е така. Бандата започва нещо, а ние се включваме в последствие и ако не го чувстваме, просто го зарязваме. Но това са редни случаи. Обикновено те ни дават каквото са записали, а ние месеци по-късно и то по отделно записваме вокалите. Накрая всички се събираме заедно и им пускаме финалния резултат.

Linda Steelyard: Останалите ни признаха, че много обичат този момент, защото знаят как звучи музиката им, но не знаят какво ще направим ние. 

Mick Derrick: Малко сме като Елтън Джон – той записва в Лос Анджелис, а бандата му в Лондон.

Linda Steelyard: Ти можеш да си Елтън Джон, но аз не искам. Мога да бъда Дейвид Фърниш (партньорът на Елтън Джон). 

Licata.bg: Кой е двигателят на бандата? Кой е човекът, който винаги казва: „Хайде да репетираме! Хайде да тръгнем на турне“?

Mick и Linda: Тим. На сцената е динамо, и в истинския живот е същият – динамо.

Линда: Много е смешно. Ние сме като деца, микробусът ни взима в определен час, а ние се влачим след него и питаме: „Може ли малко по-късно?“.

Licata.bg: Как приемате групата на този етап от живота си? Като семейство, като работно място или нещо съвсем различно?

Mick Derrick: Със сигурност не е хоби. Мразя думата „хоби“. Не е като да събираш марки. Това е едната част от живота ни. В другата ходиш на работа, грижиш се за дом и семейство.

Linda Steelyard: За мен е вид на бягство. Сякаш животът ни разпределен в „отделения“. Тук е работата, там е групата. Но групата дава много повече вълнение. Живеем малко шизофренично – хем сме странно нормални хора, хем…Пръснати сме из цяла Европа и се събираме на места като България и Гърция. Влизаме в този групов режим и накрая винаги е много тъжно, когато един по един започваме да си хващаме самолетите и да се прибираме обратно.

Licata.bg: Имате дългогодишен поглед върху музикалната индустрия как се разви сцената, и по-конкретно вашият стил, през последните две-три десетилетия?

Linda Steelyard: Мисля, че музиката стана по-излъскана и по-достъпна. Но не съм сигурna, че ние някога щяхме да станем като тях, дори и да не бяхме спирали. Щяхме да се избием. Просто щяхме да стигнем до един момент и сами да саботираме всичко. 

Mick Derrick: Всичко е толкова изчистено и професионално, може би заради музикалния бизнес, не знам. Ето, Sleaford Mods например, на пръв поглед изглеждат като бунтарска група, но те просто играят играта на музикалния бизнес и са добри в това. Браво на тях. 

Linda Steelyard: Когато ние започвахме, сцената беше много интензивна. Имаше ужасно много групи и беше пълен хаос. Като Huggy Bear или Bikini Kill. После всичко се успокои. Музикантите пораснаха и трябваше да се справят. С истинския живот. Трябваше да си намерят работа, да печелят пари, да си намерят дом.Когато си на 20 в главата ти е само музика. Но на 30 вече си казваш: „По-добре да стана онзи журналист, който винаги съм искал да бъда“. Затова сега, групите на нашата възраст се завръщат. Ние специално се завърнахме оттам, откъдето бяхме спрели.

Mick Derrick: Не искаме да се променяме твърде много, не искаме да тръгваме към онова, което е модерно в момента. Не искам да стана диджей, въпреки че обичам електронна музика. Просто искаме да се придържаме към това, което правим добре. 

Linda Steelyard: Хората казват за нови албум „Звучите точно като преди години“. Обожавам тази реакция. Мразя, когато някоя група изчезне и после се върне с различно звучене, загубила точно това, което съм обичалa в нея. Харесва ми, че хората казват: „Това сте вие, това е Prolapse“. Това е важно за мен. 

Licata.bg: А в начина на издаване на музика има ли големи промени?

Linda Steelyard: Преди винаги се чувствах под напрежение и се дразнех от изискванията на лейбълите. Сега сме много по-спокойни. Тези концерти в момента са ми любими, защото никой не ни казва какво да правим. Не ходим по срещи. Спомняш ли си срещата в Америка с Warner? Хора с вратовръзки… Ние седяхме в ъгъла и си мислехме: „Това е много странно“. Не ни хареса изобщо.

Mick Derrick: Наоколо имаше купища кокаин, а ние просто седяхме и си пиехме бира от кенче. Запознаваха ни с някакви величия, а на мен изобщо не ми пукаше. Сега сме по-стари и оценяваме повече това, което правим. А благодарение на интернет и стрийминга можем лесно да достигнем до повече хора. Когато прохождахме нямаше интернет, иначе кой знае, можеше да станем много голяма банда… или да се саботираме още по-жестоко сами себе си.