След като оглавиха финалната вечер на първото издание на Sofia Live Festival, Hayes&Y отново са в България за вече традиционното си турне по клубове в големите градове. Стартът ще бъде даден на 19 август, когато ще се качат на сцената на Sofia Summer Fest (ПРОГРАМА И БИЛЕТИ). Ще продължат с концерт в Пловдив (СЦЕНА No.2 Безистенъ) на 20 август, Варна (клуб Menthol) – 21-ви и Бургас (hashtagPAVILION) – 22-ри. Четири концерта в четири поредни дни. „Интензивно изживяване“, както фронтменът им Благослав Анастасов ми го описа. Но една от причините за препускащия тур график е и фактът, че барабанистът на бандата, която вече няколко години активно се развива във Великобритания, е финландец – Денис Холбек. „Готино е да се предизвикаш. Обикновено като влезеш в ритъм на последния концерт чувстваш, че можеш и още малко“, усмихна се над сутрешното си кафе Благо.
Въпреки че момчетата работят неуморно на Острова, не пропускат да се приберат и в София – града, в който са родени и в който направиха първите си стъпки с Hayes&Y. Ето защо избрах да се срещнем с Благо точно в центъра на столицата – там между Художествената академия, Ректората и Народното събрание. Уговорихме си среща доста рано сутринта и признавам, че подходих с леко съмнение към часа, може би заради клишето за бурните нощи на рок музикантите. Изненадата беше изключително приятна, щом Благо се появи не само точно навреме, а и свеж, вече отметнал други задачи. Сигурно този добър мениджмънт на времето позволява на Hayes&Y да са толкова продуктивни в работата си?!
В последната година следват неотлъчно плана си да пускат по един сингъл на всеки 6 седмици. Възнамеряват да продължат в този дух, като са приготвили още три песни до края на 2021-ва. А идната 2022 г това високо КПД трябва да прелее в концерти в Европа, според пандемичната обстановка. Пак според нея ще стане ясно дали ще го бъде и коледния им концерт в София, който планират. Какво още се случва около групата и как Благо вижда сцената си поговорихме надълго и широко в това интервю:
Здравей, Благо. След дни започвате обиколка по големите градове с Hayes&Y, а имаш ли идея какво е положението с рок сцената в малките градове на България?
В последните 4-5 години не сме свирили в други градове освен София, Пловдив, Варна и Бургас. Имам голямо желание да го направим и ми стои като идея. Иска ми се да направим турне, но да си носим сцена с нас и да спираме по наистина малки места. Но това е в бъдещето. Към момента гледаме да свирим там, където има сцени, които да ни свършат работа. Ще се изненадате, че дори и в големите градове не е лесно да се намери добра сцена.
Да, това че има клуб не означава че има условия.
В Англия, както предполагам във всяка развита музикална индустрия, е покрита всяка стъпка от стълбицата на растежа на един изпълнител. Там започваш от концерт в клуб буквално за 40 човека. Така всяка стартираща група има възможност да го понапълни. А тук може би мястото с най-малък капацитет е „Строежа“, който събира 150 човека. Сигурно по-малко от 10 групи в българия могат да съберат толкова публика. Това влияе малко негативно и на публиката и на артистите. Mоже би фактът, че няма много изпълнители в България води до липсата на част от тези стъпала в израстването. Ако ги има, пътят би бил доста по-плавен.
Защото след „Строежа“, можеш да стигнеш до Mixtape 5, после до Sofia Live Club и накрая, до най-големия като капацитет клуб в София – Music Jam, който за щастие успяхме да напълним. Но сега с Hayes&Y сме на етап, в който нямаме следваща стъпка освен концерти на открито и вече големи зали.
Съвсем наскоро Ерсин от Jeremy? даде интервю за колегите от „Под моста“, където доста подробно размишлява върху това, че прохождащите групи и утвърдените български банди свирят в едни и същи клубове. Акцентира върху липсата на концерти в зали с истинско музикално шоу.
Има логика в това и би било хубаво да има повече концерти в зали, но не съм съвсем съгласен, че не е справедливо нови и утвърдени банди да свирят на едно и също място. За съжаление в България няма много концерти. Дори утвърдени поп изпълнители не правят концерти. Повечето разчитат да взимат твърди хонорари от клубове и дискотеки, което разбира се е 100 пъти по-лесно от организацията на един концерт.
Това не подсказва ли липсата на едно цяло ниво – импресарско/мениджърско, у нас?
Пак опира до пари. Ако имаше по-голема сцена, ако се изкарваха повече пари от музика, щеше да има мениджъри, букинг агенти и всичко останало. Сега групите не могат да си позволят да плащат еди-колко-си процента на мениджър, след това еди-колко-си процента на промоутър и т.н., защото нищо няма да остане за тях. Затова начинът е да правиш, колкото можеш повече неща сам.
А какво ни пречи да се организира професионален музикален бизнес пък било то и в нашия малък мащаб?
Мейнстрийм изпълнителите не търсят да концертират, което е проблем. Второ – публиката няма навик да ходи на концерти. Ходят само меломаните. Но ако искаш да растеш трябва да хващаш повече обикновени слушатели, които не са толкова големи фенове, а просто им се ходи на концерт. Тази концертна култура обаче я няма. И това, като се съчетае с ниския доход и ниските цени на билетите, води до картината в момента.
Наблюдаваш ли българската сцена. Какво виждаш в последната година?
Чувам от много хора за раздвижване. Не знам дали това е така. Има няколко нови групи, които са супер. Много от тези нови групи са съставени от стари лица. Много се радвам, защото те липсваха на сцената като Me and My Devil на Ангел Каспарянов. Mного е хубаво, че той е на сцената, защото има голяма нужда от него. В същата графа може да сложим и Али, който дълги години беше в Macrophone, сега има нова група – ALI, които са супер.
Появиха се групи, които вадят не един сингъл на година, а по 3-4.
Ние изкарваме по няколко песни на година и го правим активно от няколко години, а не само в последната. Това натежава, но резултатите са осезаеми и видими. Това е единственият път – да бъдеш активен. Никой няма да те чака да изкарваш по една песен на година.
Какво ви научи на тази продуктивност и ако бяхте останали тук мислиш ли, че щяхте да работите така?
Като цяло съм убеден, че нивото на музиката ни е много по-добро отколкото щеше да бъде, ако бяхме останали в България. Подобри го конкуренцията. В Англия нивото е много по-високо, без да искам да обидя никого. Дори малките локални групи там са много добри. На по-ранна възраст са много по-добри.
Защо са по-добри?
Първо заради културата със сигурност. В който и супермаркет да влезеш ще чуеш готина инди песен. Такива елементарни неща, като плейлистите на тези магазини, са много по-музикални и на по-високо ниво. Така в теб от най-ранна възраст се възпитава вкус, а в България трябва сам да си го откриеш и отнема много време. Надявам се, че интернет вече променя ситуацията. Когато аз растях интернет още прохождаше и и не беше лесно да откриваш. Заради това се започва по-късно в България. Аз лично започнах на 15 години.
Опитвам се обаче да не гледам от високо на общата музикална картина. Тази музикална елитарност, която носим с моите приятели меломани, ме кара да чувствам, че знаем най-добре кое е хубавата музика. Но в крайна сметка масовата музика е за хората и те решават. Все пак сме на Балканите, да не забравяме и това.
От друга страна, България е в Европейския съюз – изключително лесно е да пътуваш. Хората постоянно го правят, за да намерят по-добра работа. Не би трябвало да е толкова невероятно странно един артисти да иде на място, където има повече възможности, нали?
Трябва да спрем да усещаме все едно все още има стена между България и Европа. Точно заради тази стена българските артисти не излизат навън, не концертират в Европа.
А стената ние ли я слагаме или публиката навън?
Не е публиката навън. Тя е по-скоро безразлични. Аз излязох с голям комплекс, че съм българин и мислих, че ще ме съдят за това. Но разбрах, че хората в чужбина нямат почти никакво мнение за България, за добро или за лошо. Ако се абстрахираме от патриотичната си гордост – може би е за добро, защото започваш на чисто пред тези хора. Може дори да е интересно това, че си от българия, ако стигнеш до правилните хора.
Единствената музика, която успяваме да изнесем обаче и до днес си остава класическата. Защо не успяваме с популярната музика?
Предполагам, че за разлика от класическата, в която артистът е съден само според способностите, в популярната – музиката върви с цяла опаковка. То е като да продадеш кен Кока-Кола.
Къде се намирате с Hayes&Y на сцената на Oстрова в момента?
С последните две години, които преживяхме, имам чувството, че и аз не мога да отговоря на този въпрос. В Англия толкова често излизат нови изпълнители, че сега, когато не е имало концертна дейност толкова време, сякаш се започва от нулата, рестарт на системата. Със сигурност обаче не сме там, където искам да бъдем, където наивно сме си мислили, че ще стигнем. Но пък научихме много, срещнахме много хора, развихме се много. Научихме, че е глупаво да се фокусираме само в Англия и е добре да направим групата разпознаваема в Европа. Трябва да бъдеш максимално отворен за света, за да му дадеш шанс да те хареса.
Започнаха ли да ви разпознават в Европа?
Последният, най-хубав сигнал от Европа, дойде от Италия, където по всичко личи, че започваме да си намираме фенове. Пуснаха ни в едно доста голямо радио, базирано в Милано и ефектът се разля по всички социални мрежи. Това е един от начините да успееш – да влезеш в радио. Надяваме се, че през 2022 г ще имаме възможност да се разходим из Европа малко повече отколкото до сега.
Имате ли амбиция към САЩ?
Пуснаха ни толкова пъти по KEXP, радиото икона в нашите среди. Това беше абсолютно сбъдната мечта. Но тези единични случки не ти променят живота. Променя го натрупването им. Пускането ни по KEXP не ни прави известни. Просто на всяко пускане добавяме по 1-2 фена. Това трябва да се случва постоянно, за да погледнеш накрая и да видиш, че един по един си изградил аудитория. А няма как без нея да направиш турне в Щатите.
Как започна да пишеш и за други изпълнители и то в различни жанрове?
Търсих тази възможност от много години, още преди групата да стане популярна. Много ми харесва самият процес по създаване на музика. За пръв път писах за Стенли (б.а. за последния му албум „Чужди тела“). Той беше проучил групата, а аз имах едно на ум, че той е перфектният артист, за който бих могъл да пиша в България. Трябваше да му напиша една песен. В крайна сметка той успя да измъкне цял албум от мен. Написах едно парче по време на семейна почивка в Куба, но не беше конкретно за някой. Предложих го на Миро и той го хареса. След това писах за Михаела Филева, а сега имам две песни за Ирина Флорин, които предстоят.
В крайна сметка, ако музиката е добра, винаги ще има кой да я изпълни, или ако ти я изпълняваш – кой да иска да я чуе. Ако си недооценен, или не си имал шанс, но достатъчно дълго работиш – нещата се балансират и получаваш това, което си заслужил. Както и обратното. „Не се отказвай“ е ключът във всяка професия, но е особено валиден в музикалния бизнес, в който нещата се случват изключително бавно. Понякога дълголетието те отличава от другите. Със сигурност нещата не се случват като във филмите, пък и тези филми, които създават грешни представи, са за едни други времена в музикалната индустрия.
Как се съчетават творецът и бизнесменът в един музикант?
Ако можех, изобщо нямаше да се занимавам с бизнес страната, нито със социалните медии. Правя го, защото ми се налага, и в някои случаи, защото съм инатлив и искам да имам пръст във всичко. За да расте изкуството, трябва да намериш начини за финансиране и да инвестираш.
Кои легенди Англия развенча в твоите очи?
Мислехме си, че като отидем, бързо ще започнем да пълним клубове. Разбрахме, че конкуренцията е много голяма и борбата да привлечеш хора на свой концерта е трудна. Разбрахме, че съвсем не сме толкова музикално адекватни, колкото мислехме. Наложи ни се да наваксваме години. Всички мислят, че артистите на Запад са богати. И това не е вярно. Навсякъде артистите са зле финансово.
Оказа се, че в България не се работи. Това важи и за артистите – тук са свикнали да работят малко, да издават малко, да опитват нови неща малко, залагат на сигурно, често подценяват аудиторията. В Англия се научихме да не подценяваме аудиторията си със свирене на кавъри на много популярни песни, или свиренето им 5 години, например. Подценяване е и да свириш всеки месец сякаш хората нямат какво да правят и чакат да ти дойдат на концерта. Или пък мислиш, че си много интересен за тях? Подценяване е да излезеш по къси панталони на сцена. Това ни е правило от Ден 1 в групата.
Какви са другите ви правила?
Където и да свирим, включително на места, където няма бекстейдж – да не стоим пред сцената и да си говорим с приятели. Все пак трябва да има някакъв мит около теб. Нали ти си артистът. Докато се качиш на сцената трябва да създадеш поне някакво минимално очакване.
Опитваме се да бъдем себе си на сцена, но много малко хора са толкова уверени, че да им е лесно това. Но публиката оценява най-много автентичността. Изваждането й отнема много време. Аз се чувствам все по-комфортно, но това става с концерти, с много тренировка.
В Англия, освен че можеш да тренираш в тези малки клубове, може да видиш и много странни и смели изпълнения на сцена. Този авангард липсва в България. Малко са смелите артисти. Аз съм далеч от авангарда, а и нямам амбиции, но черпя идеи от него.
