Charlotte Cooper (The Subways): Ако сцената е наркотик, аз съм пристрастена

Остават три часа до отварянето на вратите в първия ден на най-новия фестивал в България – PhillGood в Пловдив. А аз вече съм в бекстейджа и говоря с харизматичната Charlotte Cooper – басист и вокалист на британската пънк поп банда The Subways. Тя ме посреща в една от шатрите с най-голямата си усмивка, докато човек от екипа на фестивала ѝ помага да научи няколко български. Думи, с които да се обърне към публиката в същата вечер.

(ВИЖ УЧАСТИЕТО НА THE SUBWAYS НА PHILLGOOD FESTIVAL ТУК!)

The Subways са идвали два пъти до момента в България – за клубни участия в София през 2012 и 2015 г. Изминали са цели 11 години откакто сме ги виждали на живо по нашите географски ширини. Време през което непроменимият състав на триото от самото начало все пак претърпя промени. През 2020 г. от стола зад барабаните се оттегли съоснователя на бандата Josh Morgan. Сега на негово място е машината Camille Phillips. 

За баланса между мъжката и женската енергия на сцена и в студио, за веселите истории с фенове и колеги и за новите парчета, които пишат, си поговорихме с Charlotte Cooper. Седнала на диван в една от палатките, говореща тихо, бавно и с блага усмивка, никога не бих си представила, че това е жената, която може така да беснее по сцена вече повече от 20 години.

Здравей, Charlotte и добре дошла в горещия Пловдив. Успя ли да поразгледаш града, който е най-старият постоянно заселен град в Европа?

Всъщност не, а би ми се искало. Успях да се разходя само в един наистина красив парк.

Много ми е интересно, когато видиш в тур графика на бандата, че ще свирите в Пловдив, например, град, в който никога не сте били, какви са първите мисли, които минават през ума ти?

В тези случаи винаги се вълнувам повече, защото с The Subways пътуваме вече 20 години и е все по-рядко да отидем на място, на което не сме били или пък не сме ходили отдавна. Така че, като видях Пловдив, България и самия фестивал, много се развълнувахме, че идваме. След това проверих другите имена в афиша на фестивала и си казах „Уоу, Wolf Alice и The Cure! Няма как да е по-яко!“ И вълнението стана още по-голямо.

Миналата година отпразнувахте 20 години от излизането на дебютния ви албум „Young For Eternity“. Kакво е това, което държи ядрото на бандата споено и без промени толкова много години? С изключение на напускането на Josh през 2020 г., разбира се.

Мисля, че просто обожаваме да сме на сцена. Сега е доста по-сложно. Пораснахме, имаме семейства. По-трудно е да продължаваме да правим това. Но толкова обичаме да свирим заедно, че си струва да преминаваме през трудностите. Когато се кача на сцена забравям за всичко и просто се забавлявам. И мисля, че никога не искам да спирам да правя това. Тръпката от публиката е като наркотик. Може би съм зависима.

Казваш „Пораснахме, имаме семейства“. Предполагам, че това е преподредило приоритетите ти в живота. На кое място днес е музиката и концертите?

Трудно е, защото имам деца.

Да, и си жена. А за жените винаги е малко по-трудно. Винаги има поне малка разлика между бащата и майката.

Напълно съм съгласна. Съпругът ми е стейдж мениджър на групи и мисля, че за него е различно. Разбира се, и за него е трудно да е далеко. Сложно ни е, защото все пак някой трябва да е у дома с децата. Аз не искам да ги оставям. Мразя да ги оставям. Те са моите бебчета. Но от друга страна, обожавам да прав това. Когато съм на сцена съм онзи човек, които бях, когато започвахме. Харесва ми каква бях преди да имам деца и искам да го запазя и да продължа. Не е лесно. Но намираме начин да работи.

Взимаш ли понякога децата си на турнетата?

Те са на 5 и 8. Когато голямата беше бебе, често я взимах. Но вече ходи на училище и е трудно. Фестивалите са страхотна възможност да го правя, но пътуването е много. Понякога ги взимам, когато свирим по-близо до вкъщи и те обожават да са на концертите. Подскачат, радват се. Много са сладки.

Издадохте “When I’m With You” – албум с най-доброто от бандата, за годишнината си през 2025 г. Но кога феновете могат да очакват албум с нови песни? 

Всъщност не е ясно, кога ще успеем да го пуснем. Още работим по него. Надявам се през 2028. Може би. Трябва първо да приключим с турнето до края на тази година и следващата. После трябва да си изградим дългосрочен план за издаването.

Промени ли се начина, по който пишете песни?

Мисля, че най-голямата промяна е, че имаме нов барабанист – Camille Phillips. Така че този албум е първият път, в който пишем с нея. Много е вълнуващо да видиш друга гледна точка. И да отведеш песните в нова посока заради това. Предполагам, че това, че сме пораснали също се отразява. Все пак написахме първия си албум, когато бяхме на по 16.

Но онзи вкус на бунт в парчетата ви продължава да го има, въпреки че сте пораснали. За тийнейджър е напълно естествено да го използва. Но не е ли трудно да го поддържаш, когато вече имаш семейство и други отговорности?

Така е. Ти също си майка и вярвам, че ще ме разбереш. Имаме толкова много отговорности у дома, че като се кача на сцена или вляза в репетиционната, за да пиша нови песни, спирам да мисля за всичко това и правя каквото си искам. Падат всички граници.

Дивата ви енергия на сцена също е непроменима. Как се поддържа това?

Обожавам да полудявам на сцена. В живота съм доста тих човек със скучно ежедневие. Като се кача на сцена обаче мога да стана толкова откачена, колкото ми се иска. Просто се възползвам от тази възможност. Публиката ми дава ужасно много енергия. Дори да съм уморена, просто поглеждам публиката и тя веднага ме зарежда. Това е малко като да имаш два различни живота, да си двама различни човека – един вкъщи и друг на сцена.

Вие сте от групите, които поддържате тясна връзка с публиката – стейдж дайвинг, наздравици от сцена, срещи след концерт. Имаш ли история с фенове, която никога няма да забравиш?

Винаги съм обичала да се срещам с хората след концерт. Всеки от тях има различна история. Някои са пътували от далеко, за да ни видят. Или пък са довели цялото си семейство. Понякога ни подаряват наистина мили подаръци. Преди година имахме концерт в Чехия и наша дългогодишна фенка ми даде тези две гривни (показва ми ги) с имената на децата ми. И каза „Така винаги ще са с теб!“. Беше толкова мило. Друг пък ми подари тази с надпис Young For Eternity. Тази с надпис Kalifornia също ми е подарък от фен. А това е най-любимата ми песен от нашите. Винаги нося тези гривни.

От 4 години, от влизането на Camille в бандата, цялата ритъм секция е женска. Това променя ли енергията вътре в групата?

Обожавам да свиря с Camille. Много сме свързани, когато сме на сцена. И е много различно от свиренето с Джош, нашия оригинален барабанист. Не по лош начин различно. Просто различно. Много се вълнувам също да напиша повече песни с нея, да водим креативни разговори. Защото ми се струва, че се получават много интересни неща откакто сме заедно. На сцена е страхотно да се обърна и да видя как се усмихва. Харесва ми енергията да има и друга жена в бандата. Китарният ни техник също е жена и доста ми харесва този баланс на половете, защото за много дълги години аз бях единствената жена в екипа.

Свирили сте и с много големи банди, като Foo Fighters, AC/DC. Имаш ли история с някой от тях, която би написала в мемоарите си някой ден?

Винаги съм била много срамежлива, когато свирим с толкова големи групи. Но си спомням един от пътите, в които свирихме с Foo Fighters. Историята е с нашия певец Billy (б.а. Lunn), но ще я разкажа аз. На сцената имаше голяма рампа и ни предупредиха да не се качваме на нея, защото е само за Dave Grohl. Така че Billy просто отиде до рампата и се качи на нея, след което скочи, а всички си помислихме „О, не, загазихме здраво“. След концерта Dave Grohl дойде при нас и викна на Billy: “Хей, Били. Какво направи, копеле, качи се на рампата ми!”. Направо се смразих. А се оказа поредната шега на Dave. Той наистина е много мил човек. Свирили сме с тях 2-3 пъти и той винаги е идвал да ни поздрави, гостувал ни е в съблекалнята. Далеч не всички правят това. Някои дори не сме ги виждали. Всеки избира какво да прави с личното си време преди концерт и някои предпочитат да държат дистанция, което е супер нормално. Но Dave е наистина много мил.