fbpx

Керана: Мога да бъда всичко!

Kerana Copyright: Boris Urumov

ВАЖНО съобщение до всички фенове на „Керана и космонавтите“: Щом отидете на концерт на групата, или ако срещнете Керана по улицата и искате да я поздравите, да вземете автограф или просто да й се порадвате,стегнете силно ръка преди да й я подадете. Това момиче е едно от най-сърдечните същества, които съм срещала и цялата й експлозивна енергия изтича през първото й ръкостискане. Хватката й е като менгеме – чупи пръсти от радост!

Спокойна за здравето на всички, които вече четат това интервю и които ще отидат да гледат бандата на 20 юни на Sofia Live Festival, (Колодрума в Борисовата градина, билети ТУК!), ще добавя само още няколко детайла, преди да ви предложа един емоционален, искрен и задъхан разговор с това талантливо, щуро момиче.

От усмивката, с която ви посреща може да преброите всичките й безупречно бели зъби. В допълнение – тя е и много заразителна, така че нищо чудно да се усетите нахилени като зелки без намеса на волята ви. Гласът й е наистина изнесен – ако ще споделяте и обсъждате тайни, не говорете с нея на публично място. Керана е от онези хора, които биха дали всичко, за да помогнат дори на непознат, затова за нея няма нищо особено в това щом завали, а тя трябва да тръгне, да се подслони с огромната си прегръдка под чадъра на някой минувач. Та нали и тя би направила същото за отсрещния човек! (Точно на тази сцена бях лично свидетел.)

И, моля ви, нека Керана бъде Керана. Певицата, която води цял отбор „космонавти“ след себе си изпитва много дълбок сантимент към личното си име, което е оставила само за приятели и роднини. За нас тя е Керана. Точка.

Да не забравяме, че Керана пее и в Пловдивската опера в мюзикъла „Евита“, заедно със Стефан Вълдобрев и още куп таланти
Снимка: Държавна Опера Пловдив /Alexander Богдан Thompson

Здравей, Керана. Откъде я вадиш тази смелост, още преди да сте издали дебютен албум, да импровизираш като говориш в песните ви, да не се определяш стилово и да не подсказваш посоки на слушателя?

Винаги съм се водела за малко безразсъдна. За мен безразсъдството е една степен над смелостта. Смелост е дума, която бих използвала в ситуация, когато си много наясно какво точно рискуваш. Докато при безразсъдството осъзнаваш, че може би минаваш граници, но го правиш въпреки всичко. При безразсъдството имаш много малък шанс за успех, но въпреки това продължаваш. Така че моето поведение граничи с безразсъдство.

Не виждам смелост в това, което правя, защото за мен просто няма друг вариант. Няма как да съм това, което не съм. Да правя нещо, за да е комерсиално и да се продава. Та мен дори не ме е било страх да пусна песен, в която говоря или която не спада към някой жанр. Щом няма страх, за каква смелост може да става дума.

Но в крайна сметка, предполагам искате вашите песни да стигнат до хората, а за да стане това би трябвало да ви вълнува как да влязат в радиостанциите.

Не живеем преди 100 години, когато лейбълите са били това, което са били. Тогава артистът е бил изцяло и напълно зависим от тях, защото тази масова комуникация е била много по-трудна. А в днешно време – какъв посредник?! YouTube!

Важни са, разбира се, и радиата, и да имаш възможно най-много канали, през които да достигнеш до хората. А то има много. Затова целта е да покриеш максимален брой от тях. От друга страна това усложнява работата на артиста, но пък дава свободата да не зависиш от никой. Ние не зависим от никой! Мен не ме интересува дали радиата ще одобрят „Цех за сънища“ или не, защото не е нужно те да я пускат, за да има хора, които да я слушат. Да, по-трудно е отколкото, ако те въртят постоянно в ефир, но не е невъзможно. Защо тогава аз трябва да направя компромис и да напиша песен, която медиите одобряват и наричат радиофонична?

Керана и космонавтите
Щурата Керана със щурите космонавти
Снимка: Борис Урумов

Какво вади музиката от теб?

Емоция. Като седна да пиша започвам да разсъждавам още по-дълбоко върху емоцията, която съм почувствала в някакъв момент, защото, докато чувстваш нещо, невинаги го анализираш. Дори и да го правиш, когато е само в главата ти, то не е така подредено. А когато опитам да напиша текст, започвам много по-дълбоко да разсъждавам какво съм усетила, да се опитам да използвам правилните думи и емоции, и в интерес на истината откривам много повече за себе си, за ситуацията, за хората и защо така се е случило. Успявам да се опозная по-добре.

А излизат ли неща, който не си подозирала, че има в теб?

Може би преди години съм била по-крайна в мислите си, решенията си, действията си, и съм казвала: „Аз съм такава“ или „Този е такъв“, или „Аз не мога да бъда такава“. Днес смятам, че мога да бъда всичко в зависимост от ситуацията, в която съм поставена.

Защото си изгладила крайностите или заради засилено безразсъдство?

По-скоро видях, че не живеем в черно-бял свят. Много е смешно, че го откривам чак сега, на тази възраст. Имаме от всичко в себе си. Затова, щом видя някой, започвам да се учудя какво му се е случило, за да стане такъв. Старая се да не съдя хората, но се хващам, че понякога се случва. Ето това не харесвам в себе си.

Свикнали сме да слагаме всичко във форми и калъпи – това е ядливо – това не е, това е добро – онова лошо. Може би еволюцията ни е научила така да си улесняваме живота – да слагаме граници. Но за мен това не е правилно.

Да, ти изглеждаш като човек, които няма граници.

Всеки има някакви граници. Но с времето те постоянно се менят. Може би моите граници са малко по-нестандартни. Физичните закони като гравитацията са изконни истини, но нормите, създадени от човека, като това, че не можеш да излезеш гол – не. А ние ги приравняваме по сила. И започваш да се питаш „Защо?“ Винаги си задавам въпроса дали има смисъл от дадено правило, създадено от човека или не. Не приемам границите наготово. За мен лошо е, когато вредиш на някого, но всичко останало не може да бъде категоризирано като такова.

Керана
Тя твърди, че има граници… Керана в Тайланд
Снимка: Личен архив

А какво възпита този широк поглед в теб?

Може би средата – майка ми и баща ми, и начина, по който те са ме възпитали. Въпреки че бих казала, че майка ми има много строг морал според мен. Но същевременно е била винаги много силна и свободолюбива. Странна комбинация от двете. Всъщност съм виждала свободата при нея и след това яркия контраст по други теми, по които тя не се е чувствала така свободна. Може би този контраст ме е накарал да се замисля.

В музиката – първо пишеш за себе си или пишеш за слушателите?

Всякакви песни имам. Някои пиша, защото искам всеки да може се обвърже с тях. Като „Отлагам“. „Цех за сънища“ е друго. Имах проблем, нещо, което ме измъчваше. Имах нуждата да я запиша, да я пея и да я слушам.

А като извадиш всичко от себе си минава ли ти?

Реално, дори да не го извадя, то с времето ще мине. Това за мен е и големият проблем – ако тръгна да пиша песен в момента, но я оставя за по-късно, в следващия момент може да не се чувствам по същия начин. Довършвам я, но песента тръгва в друга посока. Даже според мен си личат песните, в които припевите съм писала в един момент, а куплетите в друг.

Мисля, че времето е това, което помага. Писането е терапия, защото е вид себепознание, кара те да се гмурнеш по-дълбоко в емоциите, да намериш подходящата дума и да я оцениш с всичките обертонове, които носи. Но не смятам, че ако не пишеш песни това те прави с по-ниско ниво на себепознание. Всеки има модел на лично опознаване.

Когато пееш толкова лични песни като „Цех за сънища“ чувстваш ли се разголена, с паднала защита?

Нямам проблем с моята голота и нямам проблем да се съблека навсякъде, защото не виждам нищо срамно в моето тяло. Не разбирам защо трябва да се срамуваме от едни части, но не и от други. Защо не се срамуваме да си показваме ръцете. Като бях в Германия  възприех това. В сауните те ходят голи. В началото ми беше много неудобно, но после започнах да разсъждавам над тази тема. Така дойде момент на пречупване. Свободното време, в което живеем ни позволява да си задаваме такива въпроси. Майка ми е била винаги малко по-свободна в това отношение и ми е помогнала и аз да надскоча това.

Снимка: Борис Урумов

И както не ме е срам да бъда гола, толкова съм ок и с емоциите, които чувствам и не ме е срам от тях. Защо никой не описва емоции като завист, злоба, страх? Макар да не са толкова красиви, те са също толкова важни като любовта и тъгата. Затова нямам проблем да ги кажа, наясно съм с тях. И нямам проблем да ги изразя на сцена, под формата на песен.

Не мисля, че ме прави слаба това. Дори мисля, че е сила. Когато самият ти си наясно с емоциите си, кой може да те засегне? Как може да ме накараш да се чувствам зле при положение, че а съм ок с нещата, които изпитвам?

Какво виждаш като затвориш очи на сцената?

Не виждам. Чувствам. Точно затова затварям очи, защото не искам да виждам. Когато виждам започвам да се разсейвам. А когато затворя очи се съсредоточавам тотално върху песента, върху това, което искам да кажа, начина, по който искам да го кажа. Много често не се старая толкова във вокалното майсторство колкото върху начина, по който изговарям дадена фраза. В начина на произнасяне на една дума се крие разликата между това да я пропуснеш и това да те накара да настръхнеш.

До къде стигнахте с първия албум на Керана и космонавтите?

На финалния финал сме – записан е, остава да се миксира. Но нашият начин на правене на албум е малко по-различен. Веднага щом напишем песен, ние я свирим на концерт, вместо да направим цял албум и тогава да го представим на публиката с турне. Така че – от две години представяме албума, просто чак сега го събрахме. Решихме да наредим песните в него хронологично, за да види всеки как сме се развили, каква е промяната ни за две години. Още няма име, дори финалните песни нямат имена. За момента си ги говорим с номера. Този месец обаче ще е готов. И за да има изненада и за публиката, която е слушала вече всички песни– Имаме нови, които ще свирим, но няма да има къде да откриете онлайн! (смее се)

Последната песен, която Керана написа, беше дуета й с Васко Василев. Може да го слушате ТУК!
Снимка: Христо Русев

Ще ми разкажеш ли за онази квартира без прозорец, в която си живяла в Тайланд?

Учех в Германия и през 2013 г. отидох в Тайланд за един семестър с 50 германци. Живяхме в сграда с басейн на покрива, беше страхотно. Но семестърът свърши и всички тръгнаха да се връщат. Аз обаче не виждах това връщане в Германия. Започнах да броя последните си пари, но не можех да си позволя да остана на квартира в същата сграда. Един приятел беше намерил стая в сграда наблизо. Отидох и ме сложиха на първия етаж за три пъти по-малко пари. Влизам, дърпам пердето и … прозорец има, стъкло има, но пред него е зазидано. Успях да платя за този лукс за 2 седмици.

През това време телефонът ми се беше счупил и работеше само на зарядно като стационарен, изтече ми здравната застраховка и се разболях, а самолетният ми билет изгоря, защото беше от евтините и нямаше смяна на дати, останах сама. Въпреки всичко не исках да се върна в Германия! Представи си колко ме е плашила онази реалност. Всичко това се оказа най-освобождаващото нещо, защото знаех, че ти ако не направя нещо, няма кой да го направи вместо мен.

С Koh Mr. Saxman
Снимка: Личен архив

Изпращахме един от последните германци и бяхме в пиано бар на покрива на един хотел. В един момент чух жива музика, обиколих терасата и от другата страна видях банда. Послушах ги и като свършиха отидох и се запознах. Един от тях се оказа много готин човек – Марк. От него се разрасна всичко в последствие.

Той ме покани да ида и на следващия ден, за да чуя и певицата им. Отидох. След края той дойде при мен и каза: „Къде ще ходим сега?“, а аз му отговорих: „Ти ми кажи къде ще ходим“. Отидохме в най-стария клуб за жива музика в Тайланд – „Саксофон“. Беше понеделник. Свиреше един от най-известени тайландски саксофонисти – Koh Mr. Saxman. Той е като Стефан Вълдобрев за Тайланд. Марк ми каза: „Той сега ще ти даде да пееш. Аз обаче трябва да си тръгвам“. Човек като Марк е голяма рядкост – подава ръка без да поиска нещо в замяна. Пях. Koh ме хареса. Започна да ме вика да пея.

Това се случи малко преди нова година. Може би беше 23 декември. На Коледа отидох да го намеря на един концерт и на Нова година вече бях в бекстейджа на участие с хиляди хора публика. Така започнах да се издържам с пеене. Останах в Тайланд. Намерих си и работа в офис. Но осъзнах, че започвам да правя едно и също всеки ден и разбрах, че подобна работа не е за мен. Животът в Тайланд обаче ме научи на доста неща. Разглези ме, защото аз никога не съм пяла на инструментали, винаги съм имала жива банда зад себе си. Даде ми и да разбера, че не искам да пея кавъри.

Щом си разбрала, че не си певица за кавъри как започна да пишеш авторски песни?

В интерес на истината пиша от 2-3 години. „Слаба силност“ ми е първата песен, която някога съм написала изобщо. Преди това не съм написала един ред, нито стихове, нито песни – нищо, никога. Нито съм имала такова влечение.

А как реши, че можеш да го правиш?

Е как? Аз мога всичко! Всеки може всичко, стига да си повярва и да го иска достатъчно. И аз не знаех преди да опитам. Просто един ден си казах, че ще напиша песен. Най-големият ми плюс се оказа фактът, че нямам шлифовката на музикалното образование. Цялата ми кариера се държи на обучението ми от 1-ви до 4-ти клас в музикална паралелка. Отговорността обаче при мен е движеща сила. Щом кажа на бандата „Утре ви нося текст“, значи на другия ден ще съм занесла текст както съм обещала. Сядам и го измислям. Не може винаги да чакаш музата да те удари.

Четете още по темата