Ангел Каспарянов (ЧАСТ I): На сцената знам къде се намирам. Намирам се в себе си!

Ангел Каспарянов е фронтмен на група Me And My Devil, която вече 5 години съществува в непроменен състав, заедно с Васил Първановски (китара), Мартин Стоянов (бас) и Деян Драгиев-Даката (барабани). Преди по-малко от месец пуснаха втория си албум „Volume II“ и го представиха с концерти в столичния клуб „Строежа“ и в пловдивския – Download. Всеки един от тази банда, обаче, е музикант с много опит зад себе си. На първо място артист и чак след това – член на банда.

Но Ангел Каспарянов е и корпоративен маркетинг гуру. Живее в два паралелни свята. От години. Като артист в пълния смисъл на думата, той има особената сетивност към обществените и социални промени и проблеми, позиция по политически въпроси и културни политики. Но най-важното – желание, необходимост и отговорност да споделя тази позиция публично.

Затова разговорът ни с Ангел е провокиран от музиката и започва с нея, но неусетно, макар и съвсем умишлено, преминава към днешните тревоги на обществото, към социалните кризи и политическите избори. Всичко това, обаче, оставихме за ЧАСТ II на разговора ни. А сега – говорим за музика:

Какво е „Volume II“ за теб?

Гордост. Горд съм от това, че го направихме и че не направихме компромиси. Можехме да се изкушим да сложим парчета, които смятаме, че биха ни помогнали в комерсиалната част, но не го направихме.

Кое ви даде тази свобода на избора?

Да угодим на приятелството си. Буквално. Защото то се крепи много на това, което правим и как се чувстваме, като хора един с друг. То е като да строиш нещо от много малки кристални парченца и виждаш потенциала му да бъде красиво. Не искаш да сложиш нито едно, което не пасва на другите, за да не се строши всичко. Красотата да съзидаваш нещо ценно за теб е много по-силна от емоцията да го разрушиш. В това да си агресивен и да рушиш също има някаква красота, ако я ползваш в изкуството. Но тогава, когато я ползваш в живия живот не свършват добре нещата и краткият миг на удовлетворение веднага е засипан с грозната картина от тоталното унищожение.

(ВИЖ ОЩЕ: Вакханалията на Me And My Devil вилня в Строежа (ФОТОГАЛЕРИЯ))

Знаем това, защото сме го виждали и сме го правили. Предполагам, че всеки един от нас е разрушавал нещо, на което е държал. Аз лично съм. Или съм бил част от нещо, което е могло да стане, но сме го разрушили, за да угодим на егото си, да сме експресивни и да кажем „Fuck off“. В това да излезеш и да се заявиш „Мога да пръсна всичко и аз решавам!“ има някаква красота на дързостта. Но ние не сме такива вече. Аз не съм такъв. И за мен е много по-важно тези кристални парчета, които наричаме музика, да ги строим в обща кула. Дори съвсем наивно и романтично, за мен тя е кристална. В тази красота сме намерили центъра си и за нас това е ценност. От това съм много горд.

Не направихме компромис да смесим кристалчетата със стъкло или пластмаса. В демата имаме много по-комерсиални неща. Отказахме се от тях, от една страна – защото сме наясно, че ние сме част от друга сцена и няма нужда да бъдем каквито не сме, от друга –  за да имаме усещането, че правим нещо значимо… за нас.

В пауза ли сте в момента от писане на музика?

Да. Имаме много работа още по втория албум.

В разговора ни след първия албум ми сподели, че има доста парчета останали за втория. Колко от тях реално влязоха в селекцията на „Volume II“?

Много малко. Имаше преходен период, в който излезе например “Suffer My Pride” и тя не влезе в новия албум. Но продължаваме я да правим по концерти, защото смятаме, че е силна.

В момента обаче за мен е важен следващият ход, който ще направим като музика, не непременно да е нов, но да има новите преживявания, чисто музикални, които споделяме помежду си. Слушам определена музика сега, защото съм в период на търсене на нещо, което ще ме провокира. Както когато излезе “Don’t Hate Me” на Lola Young с Васето (Васил Първановски) бяхме пометени. И двамата бяхме на такава вълна, харесвахме такъв бийт. Дълго след това си играхме да видим можем ли да имаме такъв flow, защото много ни беше заразил и много ни пасваше. Като следствие – имаме такива дема, но мина време и си казахме, че не е нашето. Продължихме напред в търсенето.

Парчетата, които вървят преди да излезем на сцена, също са част от всичко. За първи път пуснахме новите, които сме избрали– “For Your Happiness” на Moontwin и „Magpie“ на Unthanks, на концерта в „Строежа“. С тях искаме да създаваме определена атмосфера. Подборът на точно тези две песни на мен ми отне около месец концентрирано слушане на музика поне по 1,5 часа на ден.

Какво е музиката за теб днес?

С годините видях, че не е задължително да бъде възвишено занимание, което вади добродетелта на повърхността. Напротив. В днешно време музиката е забавление и бизнес. При мен усещането за нещо възвишено в музиката, беше много важно в началото. Смятал съм тогава, от позицията си на романтик и на току-що приключил с тийнейджърството си човек, че трябва да има нещо повече.

А сега как мислиш?

Сега мисля, че музиката трябва да доставя удоволствие преди всичко. И ако посланията са част от него и дават допълнителна стойност към удоволствието, което човек изпитва не просто слушайки, а прекарвайки време с една група, ходейки по концерти, тогава нещата ще са супер яки.

Хайде така да попитам – имаш ли днес песен без послание?

Не. Но има песни, които харесвам, които са такива без… Всъщност то е невъзможно да направиш музика без послание. Дори в нещата, които не ни харесват като текст, като „Аз те обичам, ама ти не ме разбираш…“ и т.н. Като погледнеш реално, това пак е послание.

Проблемът идва тогава, когато през посланието ти и през музиката, която правиш, стимулираш нещо, което би могло да бъде заплаха за другите. Най-общо казано, това, което сваля гарда на добруването. Примерно, „ела да се напием, карай на червено“, „какво ти пука за тоя, важното е да сме истински, макар и да сме грешни“. Няма нищо готино в това да се качиш пиян и да убиеш човек. Това не е ценност. Това само по себе си изключва човечността. Далеч съм от мисълта, че във всеки текст, трябва да има дълбоко екзистенциално послание, което да кара хората да четат Уелбек или Гьоте.

Ти какви послания искаш да прокарваш?

Мен  ме интересуват други неща. Аз също искам да си прекарвам добре, също говоря много директно за неща от живия живот, които се случват в супер интимни моменти. Говоря за интимност, не просто като сексуалност, а като мястото, на което ти си, като същина. И нямам претенциите те да са общовалидни. В крайна сметка ние правим музика за хора, които ние си представяме.

Като сядам да пиша текст си представя конкретна ситуация, конкретен човек с конкретна нагласа. То е като да правиш филм и да знаеш във всяка сцена какво искаш да се случи и какъв е диалогът. По такъв начин аз пиша текстовете. Това ме забавлява. И ако хората гледат същия филм, докато слушат музиката ни – Voila, супер! Ако пък конструират друга реалност, посредством тези текстове, и гледат друг по-различен филм, с различни герои и начинът по който тези герои говорят е различен като отношение, но смисълът остава същия, пак е яко.

Сам казваш, че понякога бохемските ви текстове са метафора за нещо друго. Като в „Dirt“.

Да. Това е удоволствието от това да направиш провокацията. Това винаги ми е било интересно, семантиката на нещата, прочита, това как реципиентът променя смисъла и как посланието започва да живее свои собствен живот.

Това става, когато в един текст има повече от едно ниво на тълкуване.

И човек трябва да е много внимателен. Не става просто със слушане на музиката, а и със среда, с хора, които могат да говорят за музика по начин, който да провокира реакции – какво означава един текст или как влияе. Имам предвид, хората, които слушат музика и имат реакция към нея, да я изказват. Българинът трябва да е по-отворен да говори без смущение за асоциациите си, да говори за чувствата си съвсем открито. И да бъде по-малко агресивен, когато говори за реакцията на другите, защото това ужасно много ни пречи.

Като отвориш социалните медии и отдолу видиш присмеха и поляризираните мнения за едно или друго… В крайна сметка нещата не са толкова страшни. Страшни ще станат тогава, когато агресивният език продължи. Ако говориш спокойно за нещо, което те разсмива или е тъпо за теб, има много голям шанс, човекът, който го е написал да каже „ОК, стъпил съм накриво. Оттук насетне, може би ще променя нещо в себе си“. Начинът, по който говорим и се държим едни с други е много важен.

Казвате, че е по-тъмен този албум. Защо? В какъв момент те намери? Какви са ти провокациите, за да влезеш в тази тъмнина?

Ние сме такъв тип хора, че нямаме драма да сме сами и сме си достатъчни. Не е нужно някой непрекъснато да прави живота ни забавен. Не казвам, че сме някакви тъжни, отрепани от живота момчета. Напротив. Но не ни притесняват слабостите и странностите ни. Не ни притеснява, ако в някакъв период животът ни не е розов. Докато правихме парчетата, знаехме, че искаме да направим точно тях, защото в момента те ни звучат адекватни, актуални и ни носи удоволствие да ги въртим, да ги шлифоваме и да ги направим. В демата имаме доста жизнерадостни и веселки неща, които обаче не ни дадоха повод да смятаме, че ще бъдат толкова добри, колкото тези. И казвам толкова добри, не с идеята, че тези са мега страхотни. Не бяха толкова добри според разбиранията ни.

Имаше ли прекъсване в процеса на писане на втория албум? Усещам разделителна линия в траклиста.

Има. Например, идеята за „Perfect Flying Soul“ е по-стара от „Sleep, Baby, Sleep“. Процесът е дълъг при нас. Като инструментал, парчетата отлежават, след това с Васето се събираме и започваме да работим по вокалите. Правенето на вокали всъщност е крайното оформяне на фасона на парчето. Kогато сложим вокалите, идва доработката на аранжимента.

„Perfect Flying Soul“, например, е много важно за мен парче заради тази чисто фалцетната естетика. Аз продължавам да копая в тази ниша. Когато записвахме „Screaming With Your Lungs“ пък, не знаех накъде ще тръгне. Тогава слушахме много Depeche Mode, гледахме в YouTube Dave Gahan на концерти. Бяхме се позапалили покрай един албум с кавъри. Когато обаче завършихме парчето и го направихме на репетиции, то ми донесе усещането на “Hedonism” на Skunk Anansie. Сама виждаш откъде сме тръгнали, какво е било влиянието върху нас, и какво се е получило накрая, както и накъде ни води по време на концерт. Това е резултат от цялата амплитуда от музики, които са минали през глава и сърце и са ни влияли. В този смисъл – има и разделителна линия, но има и едно цяло – почеркът на Me And My Devil – да разчетеш различни препратки, а да звучи по съвсем различен начин.

(ВИЖ ОЩЕ: Бохемска нощ с първия албум на Me And My Devil и съпорт ALI (СНИМКИ))

Като правихме „Spin Your Head“, в първоначалната версия я нямаше частта със същинския припев. Той свършваше с вокалите на Васето. Много дълго време го мислихме и накрая решихме да има тази градация, за да води нанякъде. Това, което искам да кажа е, че процесът сам ти показва накъде отиваш. Завършихме вокалите на “Spin Your Head“ в първия им вариант, и минаха 5 месеца, преди а я завършим изцяло. През това време сме слушали много музика, чули сме много вокали. В един момент си казахме: „Чакай малко, ако сме стигнали до тук и тези къси пасове във вокалите, защото това, което отличава “Spin Your Head” и “Screaming With Your Lungs” са кратките вокални пасажи, стегнатите припети, ударните фрази, тогава няма смисъл да развиваме и да пpавим прог от музиката си. Няма какво да ги напъваме повече.”

Да, може едното парче да е по-дълго, но това е, защото така ни е водило усещането. А и в един албум е нормално да имаш седемминутно парче. Имахме опции да развием и „Screaming With Your Lungs“, но щяхме да пресолим манджата. Затова куплетите са толкова кратки и припевът е толкова конкретен.

(ПРОЧЕТИ ОЩЕ: Ангел Каспарянов (Me And My Devil): За да си свободен, трябва да си безкомпромисен)

Ако трябва да се върна на разделителната линия в албума, ключовият момент за мен беше припевът на „Sleep, Baby, Sleep”. Това беше първият ход в промяна на начина, по който правим тези части. Защото припевът на “Sleep, Baby” е много нетипичен и много различаващ се от припевите на другите ни парчета. А истината е, че това е една нишка, която с Васето гоним и която ни е заразила от Джексънските парчета, от ерата на албума Dangerous. Oще при събирането на групата направихме едно такова парче. Много ни хареса, но в крайна сметка така и не излезе. Подходът му обаче остана да ни ръчка и резултатът е „Sleep, Baby“, а тя отприщи припевите на „Spin Your Head“ и „Screaming With Your Lungs“. В припевите на „Pretty Dark“ и „If“ пък намирам паралел и може би там пък има допирна точка между първия и втория албум.

„If“ e едно от най-любимите ми ваши парчета.

„If“ ми е едно от тегавите парчета дори за концерти и аз винаги моля групата да го махнем от сетлиста. За мен това парче чупи сета. Тежко и бавно е. „Oceanbag“ е такова парче, също и „It’s Fine“, което е от popish периода ми.  Тези двете пък изискват много по-интимна атмосфера и друг тип концерти. Когато имаш достатъчно хора, които са платили за двучасов концерт, в който да преживеят много емоции, тогава може да си позволиш да правиш и такива песни на живо. Но в момента гиговете ни са ограничени до час, час и 20 мин. Ударни. При „If“ дори чисто физически ми е тегаво да влизам в тази емоционална амплитуда и след изпълнението му да се вдигна и да преведа хората, като преживяване, в друго парче.

„It’s fine“ може да чупи сета, но ми се струва най-откровеното ти парче. Така ли е?

Откровено е, по много мой интимен начин. Много обичам вокалите на „It’s fine“ и това е едно от парчетата, в които, колкото и тъпашки да прозвучи, много харесвам блендата си. Oceanbag – също. Много моя е. Фалцетът в припева е едно от най-трудните неща, които съм правил в живота си. Не защото е много технически сложен, но е много емоционално шлифован.

Ако трябва да дам паралел с песен, която в годините назад съм правил, ще е „Чао“ на Сепуко 6. Тя е може би най-сложното технически вокално парче, което съм правил някога. И не случайно това парче със Сепуко сме го свирили 3 пъти на живо. То е с много височини, с много широки емоционални амплитуди и е много трудно на живо да влезеш в това настроение и да го възпроизведеш. Това са финяшки парчета, и ако не ги направиш така както звучат в студийната версия, част от парчето си отива и няма наслада за мен.

Колко е важна тази наслада за теб?

Много. Няма ли я, не става гигът.

Емоцията и поведението ти са коренно различни на всеки концерти. Дори да ви е гледал човек 20 пъти, пак не знае какво да очаква от теб.

Аз също не знам. Всичко много зависи от хората, който дойдат. Поемам от тях. Излизаш на първо парче, пускаш се отгоре, разливаш се, най-образно казано, започваш да летиш над хората и да виждаш какво се случва в залата. И като се прибереш обратно след парчето, виждаш връзката – има ли я, няма ли я. Ако на гига ти са дошли темерути, рискуваш фриволното ти поведение да бъде криво разбрано. Тогава нямаш опцията да се разливаш. В крайна сметка трябва да създадеш общо настроение, да няма две половини на концерта – едната на сцената и едната долу, без да проявяват интерес помежду си. Не, тези хора са дошли заради теб, заради групата ти и не казвам, че трябва да им играеш по свирката, но трябва да пеете обща песен и да носи общо чувство, което да споделяте.

Затова, ако е имало палавост в поведението ми някой път, това означава, че в публиката я има и тя я хвърля по мен и я вади от мен. Сякаш казва „Ние те познаваме и знаем, че можеш това. Дошли сме тази вечер за него“. Има и гигове, на които идват хора с настроението, че животът днес е гаден и денят е шибан. И сякаш те казват: „Ние знаем, че вие говорите нашия език, защото сме го чували в парчетата ви и тази вечер искаме да си говорим за това с вас“. Музиката е комуникация като с добър приятел. Всеки гиг е различна тема.

Като „полетиш над хората“ до къде виждаш?

Виждам от време на време. Обикновено всичко е тъмно и виждаш основно първия ред. Но това не ми е важно. Защото на сцената, в каквото и емоционално състояние да съм, по всяко време знам къде се намирам. А аз се намирам в себе си! И ми е много яко да вадя от себе си това, което не мога да правя в ежедневието си. Не мога да танцувам, защото няма кога, а обичам. И хора са ми споделяли за някакви мои движения, които явно повтарям без си давам сметка.

Знам обаче откъде са ми харесали. От дете много обичах да гледам беквокалистките, защото по тях може да усетиш визуално душата на парчето, a преди години гледах Sigrid и супер се заразих от движенията ѝ по сцената – вероятно е някакъв несъзнателен микс, който е станал част от мен.  От теб се иска само да си ти. Може да изглежда смешно, но в крайна сметка не можеш да избягаш от себе си. Това движение си живее собствен живот в подсъзнанието ми. А на живите участия си изцяло в подсъзнанието си. От него вадиш дори и текстовете.

А надут ли си, както каза от сцената в „Строежа“ на представянето на „Volume II“?

Общността на българската алтернативна сцена не е голяма и хората помежду си се познават. Много от артисти в тази общност циркулират по концерти на другите групи и са много добри приятели. Ние някак си обаче стоим отстрани и по този повод често съм чувал, че има леко високомерие в нас. Не мисля, че е така, първо. Второ – ние сме ужасно отворени хора. Ето това ме провокира да го проверя и да питам от сцената. Ако има някакво високомерие, аз по-скоро гледам на него като позитив. Не защото изглеждаш надут или недостъпен, а просто защото самодоволството в теб е заразно и хората го виждат. Та много ми се искаше да проверя, дали и публиката го усеща, дали когато някой слуша музиката ни се чувства по-специален.

И какво усети при този въпрос?

Честно казано имаше много откровени реакции и като цяло позитивен фийдбек. Много е яко, че публиката ни е такава, че може да ѝ зададеш такива въпроси и да я провокираш. Хората, които идват на нашите концерти са подготвени, за това че може да се случи нещо, което не са очаквали. Може би и това прави бандата ни интересна.

Подготвени са и от твоето сценично поведение, от образа ти.

Аз нямам сценично поведение. Много е странно. То е като паралелен живот. С жена ми Ади си говорихме за подготовката на един концерта, какво правиш преди да се качиш на сцена – мъкнеш, редиш, правиш саундчек. И колко малко време ти остава да се подготвиш психически и да превключиш от носача на монитори и стойки в артиста. Специално за мен, предполагам и за останалите, без да броя  Даката, който е органично артистичен и абсолютен бохем и рядко можеш да видиш толкова неподправеност като неговата, в момента, в който стъпиш на сцената, всичко изчезва. Нямаш никаква връзка с рутинния си живот. За мен не остават никакви ограничения. Няма никакво значение кой е Ангел от понеделник до неделя, какво прави вкъщи, дали стои седнал на дивана, дали работи, изгърбен на кухненския остров, дали води сина си някъде. Този Ангел не съществува.

Излиза друг Ангел?

Излиза… този си Ангел.

А ти познаваш ли го този Ангел, който излиза на концерти?

Еми, да. И е личност, с която бих искал да имам повече общо.

Знам, че работиш в корпоративна среда, как се живее този двойнствен живот?

Някак си и в предишните екипи, с които съм работил, успявам още в самото начало да се заявя. Може би несъзнателно. Но хората, които ме наемат, съм имал късмета, още в самото начало да са запознати с това, което нося, като артист. И може би тази артистичност е част от онова, което ме продава за тях. Може би те намират някаква допълнителна стойност в това. И в крайна сметка позициите, на които съм аз, като махнеш мениджърската им част, те са свързани с някакъв тип умения, които до голяма степен са част и от артистичния ми живот. За Маркетинга в много голямо поле от действие ти трябва да познаваш различни архетипи на аудитории, на хора, защото в крайна сметка работиш с тяхното поведение.

Колегите ти познават ли другото ти лице?

Една част от тях, да.

Как се работи, когато твоите колеги дойдат и видят Ангел в Me And My Devil?

Не е по-различно, защото работя с отговорни хора. Например, за мърча ни тази година се доверихме на Лили Уюрова, млада дизайнерка, която е част от екипа ми. Тя дойде и на гигa. На другия ден си говорихме и ми разказа, че е била с приятелка, която я попитала „И това е шефът ти?“ (смее се)

Всичко е въпрос на лична отговорност на хората, с които работиш. В офиса с Лили си говорихме за концерта и 10-20 мин по-късно бяхме в среща по важен проект. Но същината на комуникацията ни не се чупи, защото не е строго корпоративна. Коментираме грешки, смешки, псуваме, шегуваме се, вадим референции за конкретни случаи от живия живот и ги обсъждаме тет-а-тет като приятели. Това е много важно за мен. Защото екипите, които аз съм водил, са екипи от хора, преди да станат екипи от работещи пчелички, каквато съм и аз.

Няколко пъти каза „Аз съм се заявил“, „Заявявам се от самото начало“. Кога се научи да се заявяваш? Защото се заявяваш и в музиката по същия начин.

Най-вероятно е реакция. Зад това заявяване стои оцеляване. И си носи моята лична история. Така ми се е стекъл животът, че ми се е налагало в големи периоди от време да оцелявам,  чисто житейски и от много ранна възраст, както на много други хора. Времената бяха такива, средата, в която съм живял, е била такава. Без да се оплаквам, без да соча с пръст, но често пъти ми се е налагало да оцелявам. И това оцеляване включва ограждането на една твоя територия, в която ти се чувстваш спокоен и сигурен. Затова моето схващане за живота е, че ако не очертаеш полето, в което се намираш и не кажеш „В това поле се случват нещата така!“,…

Може би първопричината е страх. Страх за оцеляването и функционирането ти. Това заявяване те прави по-гъвкав и по-ясен за другите. Да покажеш: „Това съм аз и това е моята територия. Ако ти прекрачваш тук, трябва да се държиш така. Ако аз прекрача в твоето поле, аз ще пазя теб самия от мен самия и ще се справим според твоите правила и моя начин“.

Понасяш ли негативи от това поведение? И дали то не обяснява страненето ви от алтернативната сцена?

По-скоро сме фокусирани върху позитивите от работата ни. Винаги има и доза дразнение от външен фактор – тоя казал, ония, рекъл – обсъждаме, но не ни е важно какво става наоколо.  Може би преди 15-20 години съм приемал една част от реакциите като негатив. Защото неминуемо, когато заявиш нещо, има хора, които не са на твоето мнение. И преди 20 години може би ми е било важно да им кажа, защо мисля по определен начин. Грешка на младостта! С течение на времето за мен това стана удобен момент да спестя време и да не се обяснявам. Мисля така и това е. Нямам нищо против ти да мислиш по другия начин. Особено, ако твоят начин провокира любопитството ми и аз проявя интерес към това, което казваш и правиш.

По вашите концерти рядко се забелязват музиканти в публиката. Но и ти рядко ставаш публика.

Не ходя много на български банди. Следя от дистанция, но редовно, какво става с младата сцена. Харесва ми да следвам млади български банди в социалните мрежи. Сега наблюдавам, например, група Цвет. С Благо преди време (б.а. Благослав Анастасов от Hayes & Y) ходихме в Студентски дом да ги гледаме, заедно с много други млади групи. Но следя и още банди – Тлен, Low-Key, Sunblinds, Mono and the Stereos – това са банди, които ако прескочат разочарованието на пазара у нас – могат да променят доста пейзажа. А и не само те – има доста млади артисти и банди.

Не ходя много на български групи, защото нямам много време, което не е извинение, но е факт. Но до голяма степен не ходя и защото няма артист, който да ме запали истински по това, което прави. Вълнува ме какво се случва с младите, има ли, няма ли, колко различни са от нас, на какъв език пеят. Защото той е много различен от начина, по който ние комуникираме през текстовете си с хората. Ние много ясно знаем на кой говорим и съм наясно, че моите текстове биха изглеждали изключително чичовски на артисти, които са на 16-18-20 години. Генерално не се пресичаме, нито като сленг, нито като проблеми.

А какво виждаш, като гледаш младите банди?

Те са много по-открити. Много неподправени. Много яки, като енергия и решения. В тях има много надежда за сцената. Виждам яки текстове, откровени до болка. От друга страна не виждам толкова много англоезични банди, което ме кара да мисля, че не малка част от тях са изключително насочени към локалния пазар. Да – от една страна това е супер – винаги е яко да чуеш готин и смислен текст на български, но от друга страна – те трябва да знаят, че времето пред тях е много малко, а сцената у нас – изключително тясна и сегментирана и ако искат да „летят“ – единствения начин е музиката им да излезе извън България. Говоря за алтернативната сцена.

(ПРОЧЕТИ ОЩЕ: Ангел Каспарянов: Гледай на артистизма си като на бизнес, защото е!)

Когато гледам една огромна част от артистите на моите години, много бързо за себе си мога да преценя кога едно нещо се прави основно, за да се хареса на по-голям брой хора. Когато това е самоцел – за мен не е ок. Има много групи, които страдат от този подход. Трудно експериментират. Не само като музика, но и като поведение. Дори и като аутфит. Виждаш българска реплика на нещо друго. И много рядко една част от тези групи успяват да намерят реално себе си като артисти. Мен това много ме уморява. Има безкрайно добре изсвирени, миксирани, записани неща в България. Вече не сме толкова назад. Обаче като идеш на концерта, веднага нанюхваш, че оригиналното съдържание е много малък процент.

Затова, на сцената, от която и аз съм част от години, няма Бог знае какво. Има жестока амплитуда – или безкрайно сложна музика за простички неща, или тотално обрана… Нямам нужда да видя реплика на Deftones, не искам да гледам българските Arctic Monkeys. Искам да видя яка…. музика. Искам да слушам песни. Защото го има и другото – имаш много яка музика и звук, но нямаш песни. Много голям комплекс от умения се изисква, за да правиш интересна музика с добро качество, която да провокира хората, но и да си личност, която носи музиката си.