През годините Ангел Каспарянов ни е бил особено любопитен агент от българската музикална сцена. Замесва името си все в проекти, които имат почерк – „Сепуко 6“, Shangri-La, DDstar. А от няколко месеца – и с групата Me and My Devil – чисто нов проект, който забърква с още няколко особено талантливи колеги – Васил Първановски (ODD Crew – китара и вокали), Мартин Стоянов (ODD Crew – бас), Деян Драгиев-Даката (Ревю, Panican Whyasker – барабани). А Васко Райков (вокалист на ODD Crew) е замесен в микса и мастера на продукцията на бандата.
Също толкова отдавна Ангел се занимава и с медии. Главно в маргетинговата и рекламната им част. Дълги години работи в bTV, а от прилично много време вече е част от екипа на Investor Media Group.
Потърсих Ангел с конкретна цел – да поговорим за новия сингъл на Me and My Devil – I Can’t Breathe, но се оказа невъзможно да се центрираме само в една конкретна тема, защото той е един от хората с мнение. Аргументирано мнение. За музиката като процес на сътворяване и като бизнес едновременно. Затова интервюто се чете бавно, дори по два пъти.
Здравей, Ангел. Какво твое търсене задоволи Me and My Devil, за да започнеш нов проект?
Артистичният ми глад за изява. Такава, която да ми донесе усещане за засищане от факта, че харесвам това, което съм направил. Че пътят, който съм изминал в музиката ми дава шанс да работя с млади артисти. Че мога да си позволя да се променям и след 28 години да продължа да правя каквото си искам в музиката. И че
не давам пет пари за мнението на останалата част от сцената
но пък ми се дава шанс да получа обратна връзка от активните меломани у нас.
Какъв е твоят начин да укротиш дяволите си (от името на групата)? И всъщност, искаш да ги укротиш или да ги пуснеш на воля? Или и двете -някои трябва да стоят здраво залостени, а други да сътворяват?
При здраво залостените влизам от време на време, защото трябва да се хранят. Минал съм през различни периоди с тях и се радвам, че съм падал в очите си, защото сега можех да падам в блатото си. Те са чиста и саморазрушителна енергия, която ми дава шанса да не строя пясъчни кули, а да ги разрушавам. Да разбивам клишетата в мечтите си, автоклишетата за себе си. Пускам ги дотам, докъдето мога да бъда отговорен за мен самия. За действията си и последствията от тях. Моите начини са в себеизследването, общуването, когато ми е нужно, и способността ми да се капсулирам.
Сами описвате музиката си като псайкъделик. Но на мен ми хареса повече едно по-старо определение – кино музика. Може би, защото щом чух послендото ви парче ми светна голяма лампа с надпис „Криминале“. Това ли е линията, която ще следвате в предстоящия албум?
Следваме вкуса си. Като цяло, линията сме ние самите – това, което сме искали, а сме пропуснали да направим досега. Наваксваме, защото
уравнението се получи и го усетихме
Истината е, че парчетата са доста различни едно от друго и със сигурност ще предизвикват учудване. Водещо е усещането за унес във всичките ни парчета. Като да гледаш интересен филм.
Усилено говорите за албум. Успяхте ли да си направите вече някакъв тайминг – кога излиза, кога пускате следващ сингъл?
Да и се движим сравнително по него. Първоначално искахме да сме готови за новия клубен сезон. Но така или иначе той е доста несигурен, затова леко ще забавим, за да направим точния подбор на песни, които искаме да включим. Две от тях нямаха място, защото чупеха целостта на албума. Сега добавихме нови и всичко върви идеално. Следващият сингъл ще излезе след малко повече от месец, въпреки че ни се иска още утре. Готови сме с него и с видеото му. Но все още се радваме на “I Can’t Breathe”. Трябва шанс за любовта.
Къде искате да се разположите удобно – в ъндърграунда или в мейнстрийма и защо?
При всички положения ще ни е удобно сред повече хора, активно консумиращи музика. В този смисъл, искаме да сме в мейнстрийма на нашата си ниша – нов прочит на любими неща, поп подходи, преекспониране на класически звук, чупене на класическите схеми в композициите, грууви бас, грууви вокали, класи-Дака-бийтове (б.а. Деян Драгиев-Даката, барабани), и китарите на Васко от ODD Crew.
Говориш често, че българските музиканти трябва да започнат да правят музика за чужбина, да гледат на сцената зад граница като своя. Още по-често пък се чуват гласове как „не можем да стъпим на чужд пазар“, „не можем да излезем от границите си“. Е, как се прави музика за чужбина, като дори няма прокарана пътека?
Няма прокарана пътека за никой, не само за нас тук. Все пак българска музика се прави и вади, и то не малко. Доста артисти успяват вече да предлагат свои неща навън през платформите, добри кампании и участия.
Снимка: Елена Ненкова
Друг е въпросът за успеха. Индивидуални са представите за него. Ако говорим за нещо повече от вадене на музика, трябва да започнем с това: Какъв вид артист си? – Инструменталист, певец, група, фолклорен изпълнител, DJ и т.н. При всички таванът е различен, защото бизнесът е различен. Вложенията са различни. Да продължим с това, че забавният бранш е доста динамична среда и ако не си в нея – няма шанс. На никой от световните звезди не му е провървяло, защото се е родил готин и талантлив, но пък са с късмета да са родени там, където всичко се случва. Ако правиш крачки обаче, все нещо се случва. В този смисъл –
става, но с преследване на късмета.
С непрекъснато произвеждане и предлагане. Трябва да се спомене и условието дали искаш да правиш музика в България и да продаваш навън или да живееш на място, което ще ти даде по-удобен старт. Това са две различни положения, но и при двете личното усилие, след избора да бъдеш артист, е най-важно.
При всички положения има препоръчителни ходове. Ако тръгваш от България – да тръгнеш по този път доста по-рано, на 16-18 да си направил не просто първите си крачки като артист, а като предлагащ се артист със собствен почерк. Да гледаш на артистизма си, като на бизнес, защото е! Да започнеш да се фокусираш по-добре – места, платформи, лейбъли. Да си наясно, че без реални вложения е почти невъзможно да стане. Не е въпрос само на лишения, а на инвестиции, особено в определени фази на процесите – за студио – микс, за пост-студио – маркетинг. Ако си в България и искаш да продаваш навън – двойно повече усилия.
Безспорно най-силният коз е младостта.
На 24-и ти вече не разполагаш с този коз, а само с малко слаби карти, които ще ти стигнат за аплаузи на емигрантската общност. Можеш да имаш своите успехи, но със сигурност няма да са от голяма, масова значимост. В музиката, в комерсиалната й част, е абсолютно невъзможно, защото активният ти таргет е 12-22-годишни. На 40 ти не вълнуваш никого в този свят. На 25 току-що си спрял. Ако започваш на тези години трябва да ти е ясно, че твоето най-високо стъпало ще е участие на средно голям фест, а името ти ще е с малък размер шрифт в листата с изпълнители.
Това е гледната ми точка, която съм оформил след години наблюдения и разговори с приятели и познати от различни ниши на музикалния бранш – от класика до поп музика, успели и неуспели.
Снимка: Елена Ненкова
От къде трябва да започне промяната, за да стигне поне до българина цялото разнообразие от музика, което и сега съществува, но никой не го чува?
Българска разнообразна музика има и за голямо щастие тя все по-успешно стига до аудиторията си. От друга страна, тя не заема повече място в традиционните канали, като обем от процента българска музика в тях. А българинът над 40 години все още обича да получава всичко от традиционните медии. Но това е доста дълга тема, а и мисля, че вече не е важна, защото навикът за информиране и консумиране на музика се промени за активните хора от 15 до 35 г. Те са и активно присъстващите на музикални събития.
В спорната тема за разнообразието обаче попадат всички – и артисти, и лейбъли и най-вече медиатори във всичките им форми – медии, инфлуенсъри, публика. Всички те по веригата имат пряка роля за видимостта на музиката, но в тази роля няма нищо задължително.
Ако един артист/група работят сами, без никаква подкрепа, то нещо ще се постига доста по-трудно. Това означава много бавен експанд за продукта. Ако не са сами – зависи от собственото им качество, екипа, медиите и техните критерии, които би следвало да са професионални, а не лични. Ние сме късметлии, че с Projector + говорим един език. За съжаление, в други случаи няма механизъм, с който да се отделят личните от професионалните критерии. А този механизъм е една особено вътрешна будност и прави хората, които я притежават доста ценни. Та – да, такива хора осигуряват разнообразието в медиите.
Дигитализирането на света, направи още по-объркана ситуацията у нас, защото
социалните медии дават видимост, но не дават статут
Валидирането става през силните традиционни медии и бройката фенове в клуба. Да, пазарът ни не е голям, нито пък предлагането е безкрайно, но реално нови неща минават такава цедка, че е отчайващо. Това е така, заради личните критерии на хората с решения, на музикални редактори, редактори и т.н. Ако има нещо, което да поражда очаквания към медиите, то това е рефлексът им към новото. Но не новото просто като имена, а новото, което е ново в музикално и артистично отношение. Смелото. Това липсва.
Що се отнася до задълженията на артистите – доста повече топки се искат. Особено пък от поп артистите. Ние винаги имаме българската Били Айлиш, българския не-знам-си-кой, а смелите на сцената ни често пъти са тотално невидими, защото видими са сигурните, сейфтитата – тези, заради които няма риск да ти падне рейтингът, посещенията и т.н. Публиката пък от своя страна, се затваря, защото новите платформи дават качествено индивидуално преживяване. На нея трябва да се разчита само в частта ѝ с личната ѝ мотивация за споделяне и посещение. Така точно публиката се превръща в пресечената точка на смелостта и оригиналността на артиста. Тези две качества пък са естествен тригър за интереса на крайния потребител. В цялата тази каша, трябва повече активност от всеки по веригата, за да се промени манталитетът.
Снимка: Елена Ненкова
Това се случва в крайна сметка, но поради ред причини, става мъчително бавно. Добавям и липсата на публичен стимул. У нас има едни годишни музикални награди и става като с еднопартийна система – свикваш с нея и не влагаш емоция, а само енергия за оцеляване, което прави всичко безкрайно апатично.
Какво в алгоритъма на мислене на българския артист му пречи да се отличи, да стигне до масов успех, ако щеш, но без компромис?
Традиции, приемственост, среда, манталитет, бизнес.
Как се прави музика в среда, в която не може да се прехранваш от музика?
Като се прехранваш от друго и влагаш всяка свободна минута в музиката си. Трудно е, не е особено ефективно, но е доста балансиращо от една страна. От друга е жестоко, защото никога не знаеш какво е могло да се случи в живота ти…
Музиката отвежда във вълнуващи житейски посоки
Тук идва една малко тегава тема – авторски и сродни права. Що за „животно“ е това за родния музикант?
Вече сравнително позната материя. Но трябва много работа и от двете страни. Организациите за колективно управление на тези права направиха доста комуникационни усилия. Дискусионните точка са механизмите за ценообразуване и разпределението на печелбата от ползването на правата. Как, колко, кое, къде и с какъв обем е достатъчно. Като цяло за артистите е една голяма апатия. Парите, които получава един носител на права всяка година, все още не са мотиватор за голяма част от авторите. Отварям голяма скоба, че имам предвид само частта с носителите на права сред артистичния ешелон.
В мотив се превръщат обаче различните инструменти, които дружествата ползват – фондове за проектен съпорт, юридически консултации и т.н. Това е добре за всички. Това ще е дълъг процес на трансформиране, на ъпдейт на портфолио от услуги и технологии. Лично аз, в качеството си на артист, не съм член на организациите, защото пък и на този етап, не правя нищо, с което тяхната дейност да ми е от полза.
DDed Star, твой личен музикален проект, също беше нещо, което гледах с особена надежда, но какво се случи с него?
Проектът си съществува и си е част от артистичния ми живот. Към момента, има няколко нови композиции, които ще подхвана отново щом дойде време за баланс във всичко останало. В живота ми. Сега вълнението ми е насочено към Me and My Devil. DDed Star е доста личен проект, който е отворен за различна порода музиканти и артисти, чието въвличане е въпрос на лично мое усещане.
Отдавна си на музикална сцена. Мина през алтернативния рок, после, както сам го описа, „рок без китари, въпреки че има една“, сега псайкъделик. Човек не може да те определи стилово. Затова – ти как се определяш сам?
Като Ангел Каспарянов. Обичам търсенето в студио.
Да бъда хамелеон за мен е въпрос на артистична философия
защото тя не включва само музиката, а и заобикалящата ме среда, която влияе на интенциите ми за музика. Аз съм такъв, какъвто искам да бъда във всеки един момент.
Почти също толкова години се занимаваш с маркетинг. В крайна сметка ти маркетинг специалист, който прави музика ли си, или музикант, който работи като маркетинг специалист?
Артистизмът ми помага в работата, а понякога, когато се налага сам да правя неща около музиката – специалистът се обажда и нещата се балансират.
Това ли е начинът да се прави музика без компромиси– просто човек да има професия, която да го удовлетворява и финансово? До колко е важно музиката да изкарва пари?
Това е моят начин сега, защото преди винаги съм гледал на музиката, като нещо, което искам да правя само по своя преценка. Това означава, че трудно бих се издържал само от музика. Когато започнах да се занимавам нямаше платформи, нямаше ЕС – имаше визи, кораби и локалната сцена, за която винаги съм бил непопулярен. Самото правене на музика не изисква пари, но осъществяването ѝ поглъща доста, и те нямат възвръщаемост. Парите за музика не свършват в студиото и репетиционната. След това идват клипове, маркетинг и т.н. Безкрайна сметка от суми. Цената обаче за мен си заслужава, защото е цената да правя музиката, която харесвам. Така водя живота, който обичам.
