На 25 април излезе един от най-очакваните български инди албум – „Departures“ на Hayes & Y. Това е втората им дългосвиреща тава и смело може да кажем – една голяма крачка напред и нагоре за бандата. Ден преди премиерата, момчетата стартираха мини турнето, с което ще представят новите песни, от Пловдив и преминаха през четири града, за да завършат утре, 30 април, в София в зала „Пиротска 5“ (билети може да откриете ТУК!)
Преди това обаче, и часове след като се прибраха от концерта си във Велико Търново, успяхме да поговорим с фронтмена и основен двигател на Hayes & Y – Благослав Анастасов. С него разговорите никога не са били кратки и никога не са оставали в предварително начертаните посоки и само върху актуалните около бандата теми. Този път не прави изключение и, освен за „Departures“, с благо успяхме да поговорим за актуалната българска инди сцена, за чуждите фестивали, на които те вече имат опит и за стереотипа за мъжете в България (и не само). Приятно четене!
Здравей, Благо! Новият албум „Departures“ излезе, турнето почти мина, остава само последният концерт в София на 30 април. Седем от песните в албума свирихте на живо за първи път. Каква беше реакцията на публиката?
На една песен обикновено ѝ трябва време, за да отлежи пред публика. Затова добре се получи, че имахме тези 3-4 концерта, и за София мисля, че ще са поулегнали вече тези парчета. Това, което ме изненада най-приятно, беше концертът във Варна. Албумът излезе в петък, а концертът там беше в събота и имаше хора, които вече знаеха текстовете. Песните в албума са различни и публиката им реагира по различен начин. Може би най-бурно на „Lines“, като up tempo песен. В същото време, „Last Day of Summer“ и “A Piece of My Heart”, които са по-емоционални, реакцията на тях също е много хубава, но по друг начин.
Снимка: Licata.bg/ Ivanichka Kyuchukova
Като спомена „Lines“, какво сте скрили в ритъм секцията в началото на песента?
Записът е направен на стъклена чаша с палка за барабани. А лайв го свиря на бутилка.
На кой му хрумна идеята?
На мен. Реално аз го записах, но го „откраднах“ от френската електрик група Justice. Гледах им едно интервю, в което техният перкусионист записваше на една бутилка. Аз нямах бутилка вкъщи и взех чаша. Получи се толкова специфичен звук, че ми се прииска да го включа в наше парче.
А бутилката, която ползваш за лайвовете специална ли е?
Не, не е. На единия концерт от турнето забравих да взема бутилка и помолих от публиката да ми дадат. На другия си бях подготвил, но явно, между саундчека и концерта, някой реши, че е боклук и я беше изхвърлил.
Добавяш още един елемент към живите изпълнения на Hayes & Y. И, знаеш ли, на мен ми се струва, че най-голямата промяна се случва не само в музиката ви, но предимно в присъствието ви на сцена.
Виж, когато имаш късмет да свириш на хубави сцени, трябва да мислиш как да оправдаеш очакванията на хората. Защото, като дойдат, както сега в София, в „Пиротска 5“, те очакват да видят нещо по-голямо. А и сцената го изисква. Започнахме все повече да гледаме на нашите концерти като на шоу.
Като малък слушах гръндж, течение, което е напълно анти шоу и на мен тогава много ми харесваше това. Свързвах автентичността с антишоуто. След това осъзнах, че за много от тези групи това не е автентичността им, а част от шоуто им. Всъщност тяхното шоу е антишоуто. За да влязат в тази естетика на депресирания тегав артист, те не могат да си позволят да се отпуснат и да танцуват, например, на сцената. Повратна точка за моите разбирания беше, когато започнах да слушам Talking Heads и гледах техния концертен филм “Stop Making Sense”, защото там виждаш хора, които са очевидно супер автентични и в същото време танцуват, забавляват се, наслаждават се. Виждаш как едното не пречи на другото и не би трябвало.
(ВИЖ ОЩЕ: Hayes & Y показаха високото ниво на българската алтернативна сцена (ФОТОГАЛЕРИЯ))
Има го и момента с мъжката идентичност в България, която ние прекалено много свързваме с … Например, като идеш, в която и да е дискотека в България, жените танцуват, а мъжете стоят и гледат лошо от масите. Аз обичам да танцувам, на мен това ми харесва, и ми е естествено. В момента, в който приемеш, че това си ти и ти е комфортно в собствената ти кожа, спираш да гледаш по определен, чужд начин на това кое е автентично и кое не. Стремим се да сме максимално естествени на сцена, за да се наслаждаваме и да се забавляваме, и на хората да им е интересно и забавно.
Снимка: Licata.bg/ Ivanichka Kyuchukova
Искам да чета това твое виждане като някакъв артистичен мини бунт срещу масовия образ на мъжествеността в България.
В нашето общество мъжкият образ е токсичен почти изцяло. Като погледнеш от най-високите нива, хората, които ни управляват, те никога не дръзват да покажат някаква слабост или емоционалност. Винаги мъжкият е образ е на някакъв тегав тип, който всичко му е в краката. Това е образът на българският мъж, който най-често виждат младите хора и е логично това което виждат, на него да искат да подражават. Аз се надявам, че който ни вижда нас, ще види нещо друго. Че мъжът може да е чувствителен, може да пее тъжни песни, може да се забавлява, може да танцува и може да е всичко в крайна сметка. Но това не е само в България. Виждам същото и в Англия. Така влияят интернет личности като Андрю Тейт и всички, които свързват мъжествеността единствено с липсата на слабост. Това не само не е вярно, а е и много повърхностно. И човек, който живее така живота си, реално не може да е пълноценен и щастлив, защото в крайна сметка подтиска някаква огромна част от себе си.
Но на Hayes & Y ви се налага да творите в такива условия. Това ограничава ли ви, прави ли по-трудна задачата да достигнете до публиката?
Ние винаги сме правили, това което искаме. Още когато стартирахме, нормата на българската сцена беше да се свирят кавъри, което за щастие се променя в последно време. Никога не сме били съгласни с това и не сме го правили. Затова се надявам, че може би след 10 години няма да има проблем за мъжете да бъдат по освободени и да танцуват.
Нека завием към албума. Вече е известна историята с летището и начина, по който ви е вдъхновило за целия албум. Но на мен ми е интересно защо го кръстихте „Departures“, защо не „Arrivals“?
Човек, ако емигрира на съзнателна възраст той винаги ще е емигрант. Това е истината и съм се примирил с нея. Колкото и да е глобално мисленето ти, не можеш да се внедриш на дадено място и месните да те приемат като техен, ако чуват акцент, например. Но това не е нещо толкова негативно и на мен не ми пречи. Дори лично бих препоръчал на всеки да живее в чужбина дори за малко, дори за 1 година, защото това е нещо, което ще те обогати. Има значение с каква нагласа ще отидеш, разбира се. Ако отидеш отворен към новото, ще видиш нова страна и култура и най-вероятно ще стигнеш до извода, който е основополагащ в моя живот, че всички хора са еднакви.
А за Arrivals и Departures, истината е, че, ако пред мен сложиш този избор, аз винаги ще избера леко негативното. Ако ме накараш да избера черно или бяло, ще избера черно. Освен ако всички други не изберат черно, тогава аз ще избера бяло. Arrivals ми се струва много претенциозно, като че ли пристигаш от път, по който всичко вече си научил. Ако кажеш „пристигнал“ звучи сякаш си стигнал финала, а аз не чувствам, че съм го направил. По-скоро продължавам да търся някакви неща.
Всъщност в каква посока Hayes & Y каните слушателя да тръгне с вас в този албум? Накъде летите?
Ако говорим буквално – към Европа. Аз съм израснал с музиката на Великобритания или САЩ без да се замислям, както повечето от нас, защо това е така. Когато живееш във Великобритания, започваш да осъзнаваш, че не всичко там е невероятно, че понякога нещата, които излизат от там излизат заради индустрията, която е много силна. Но когато имаш възможност да прекараш малко повече време в Европа, по възможност с местни хора, започваш да чуваш други неща и осъзнаваш, че по никакъв начин английската музика не превъзхожда европейската, просто е различна. И лично за мен това е началото на моя поглед към Европа и на отриването на неща, които може би съм подценявал до сега.
А как се отразяват тези твои вдъхновения на останалите в групата? Как те ги приеха?
Често аз тегля в някаква посока, но като тегля, ги взимам с мен в тази посока. Започвам да им пращам музика. Споделям всичко с тях и те знаят какви са моите вдъхновения във всеки момент.
А съвпада ли всичко това с техните вдъхновения?
Аз, в моя егоцентризъм, не съм мислил много за това. Не са се оплаквали. Замислям се, че едва ли е възможно на всеки един от тях да му харесва всичко, което съм написал. Знам, че дори най-големите ни фенове не харесват всяка една наша песен. Няма как. То е невъзможно. Аз не харесвам всяка песен на любимите ни изпълнители. Така че е логично и момчетата от групата да не харесват всяка песен. Но винаги се стремя те да чувстват, че имат принос във всяко едно нещо, така че, когато стигнем до финалния етап, да го чувстват като свое. И когато чувстваш нещо като свое, евентуално го и харесваш повече. Надявам се.
Бих казал, че сме сплотени повече от всякога. В нашата група сме приятели на първо място и се бутаме един друг. Когато измисля нещо, те ми казват кое им харесва и кое не. Винаги ги слушам и ако трябва пренаписвам. Има песни, за които съм написал 5-6 припева. Съобразявам се с тяхното мнение, защото вярвам, че е представително. Ние сме 4 човека и ако трима ми казват едно и също, смятам че те са прави, а не аз. Съобразявам се с тях. Това, че аз пиша музиката не значи, че съм я затворил за тях. Напротив, те са част от процеса, дори и само с критики, но това е също толкова важна част, колкото самото създаване.
В този албум ми се струва освен че пътуваш към Европа, но и пътуваш назад във времето, като вдъхновение?
Снимка: Licata.bg/ Ivanichka Kyuchukova
Когато бях на 15 слушах Франк Синатра. Има такива хора, и аз съм от тях, които изпитват носталгия по миналото, което не са живели, и я намират за много привлекателна. Винаги ми е харесвало това не само в музиката, но и в киното. Момчетата също са така. Радо винаги съм го асоциирал с Pink Floyd, той им е голям фен. Ивайло пък с Led Zeppelin. Говорим за много стара музика. Тоест всички сме гледали назад. От един момент нататък обаче осъзнах това, което много хора не осъзнават – хубавата музика е хубава музика и сега. На 17-18 започнах да слушам Kings of Lion и Arctic Monkeys. Тогава осъзнах, че това е точно толкова добро, колкото нещата от 70-те и 80-те, но излиза сега. Известно време бях на тази вълна с новата музика. Това до известна степен беше и бунт спрямо хората в България, защото, по онова време, ако се слуша рок не се слушаше нещо ново, а само стара рок музика. Интернет променя това вече.
Но сега, като стигнах до момента да вляза все повече в европейската музика, осъзнах, че нямам базата, която имам с английската и американската, и беше логично да се върна толкова назад във времето и да започна да слушам от Серж Генсбур и Шарл Азнавур до Джино Паоли. Можем да кажем, че „Departures“ е моето интро в европейската музика, което логично започва от по-стари вдъхновения.
На няколко пъти споменаваш новите групи в България. Кои ти правят впечатление?
Всичко ми харесва. Ако говорим за групи, няма как да не кажа Me And My Devil, харесват ми Woomb, hug or handshake, харесвам всички банди на Projector Plus – ALI, Цар Плъх и останалите. Мисля, че в момента всички тези банди се отличават с това, което правят, защото го правят с правилния стремеж.
Но аз съм музикант и имам по-изкривено виждане за музиката, защото анализирам, докато слушам. Това не е най-приятното нещо, честно казано. Преди да бъда музикант бях меломан и мога да направя разликата как консумирах музика. Да си меломан е много по-сладко. Заради това, вече е много по-трудно музиката да ме удари на точното място. Обикновено се случва, защото аз се опитвам в даден момент да направя нещо конкретно и ако го чуя от някъде другаде, тогава то ми влияе. Но оценявам всичко, което се прави с правилния манталитет. А правилният манталитет е да правиш това, което ти харесва. Това правят всички тези групи, които изредих.
А вече с част от групите ви се припокрива не само манталитета, но и целите, като свиренето на чужди фестивали и шоукейсове.
Това е много важно и хубаво. А и много логично, защото пазара и сцената ни е много малка. Не са достатъчни, за да станеш успешен и да се издържаш от това. Единственият изход е навън. Колкото повече групи едновременно гледат навън, надявам се да е ясно, че това е добре за всички. Няма и не би трябвало да има конкуренция. Случвало се е някой шоукейсове да правят изявления от сорта на „Не може да има повече от една българска група“, което е абсолютно скандално, защото не важни за нито една друга държава в Европа. Но начина да преборим това е като повече от една българска група се опитва да вземе слот и в някакъв момент те ще клекнат.
Миналата година свирихме на Electric Castle, мисля че бяхме първата българска група на този фестивал, и много се радвам да видя, че Woomb свирят тази година там. Не казвам, че е заради нас. Но ако сме извоювали един български слот на този фестивал и всяка година има по една българска група, защо да не извоюваме и втори, и трети?! Няма причина да не е така. Когато говорим за навън, всяко едно постижение на български артист, отваря врати за следващите, и всички трябва да разберат това.
Снимка: Licata.bg/ Mihaela Yovcheva
Твоята съпруга София Добрева (Nolita.no) създава цялата естетика на Hayes & Y. За този албум заснехте три страхотни клипа, които са свързани в трилогия, но ти сподели, че не палнирате повече клипове.
В момента не мисля за това, защото искам хората да чуят албума. Все пак ние правим музика. Обичам хубави клипове, но не е това нещото, което правим основно. Нека хората чуят музиката ни, да видим какво им харесва. Мога да се похваля, че за сега наистина албумът се слуша страшно много. Петък излезе, днес е понеделник, имаме 25 000 стрийма в Spotify.
Аз обаче искам да ти припомня една твоя реплика отпреди 4 години – „Да продадеш поп музика е като да продадеш кен Кока-Кола, трябва опаковка“.
Да, така е и това няма да се промени никога.
Как тогава ще опаковате останалите си парчета?
Ще има визуална част, не може да няма. Днес начинът да стигнеш до хората е визуален. Дали ще са клипове не мога да кажа. Обичам да си променям мнението. Може да съм казал онзи ден, че няма да правим клипове, но… В интерес на истината днес ми дойде супер яка идея за клип и може да го направим. Бихме работили с много различни хора, визията обаче трябва да е наша. Трите клипа, които направихме за “Departures” бяха изключително вътрешна продукция. Работихме със страхотни хора, но арт посоката я имаше от София и нас. По-скоро се доверявахме на екипа за експертизата му като умения, като режисьори и оператори. Но насоката идваше от нас. И ако ще снимаме клипове, ще се случват по този начин.
Колкото повече време минава, толкова повече взимам всички процеси в Hayes & Y, което прави нещата много уморителни и натоварващи. Но пък всичко се случва така, както искам да се случи. Този албум е най-близкото нещо до нашата визия.
Ако се върнем назад, например „Let Me“, това е песен, за която се доверихме на един продуцент в Лондон. За „Always So Simple“ вече аз продуцирах, но я пращахме за миск в Уелс. Постепенно, докато продуцирам всичко, започнах да ходя и да миксирам лично на място. Което ми даде и този контрол в ръцете. Започнах да искам да контролирам все повече и повече малките детайли. Може би за хората те няма никакво значение, и аз съм готов да приема това, обаче за мен имат, защото накрая изпитвам по-голямо удоволствие да видя, че финалният вариант е това, което съм си представял.
