Симеон Воев (Нова генерация): Името Воев тежи

Ето я и „Нова генерация“ – група №3 от афиша на Reload festival, двудневния меломански маратон в Pirotska 5 Event Center, намиращ се на ул. „Пиротска“ 5, на 8 и 9 юли, който ще напълни душите, мозъците, ушите и всяка ваша клетка с първокачествен български рок и алтернативна музика (Билети – ТУК!). Вече казахме – шапка сваляме на организаторите за смелостта да проправят пътека и да организират голямо събитие само с нова българска рок музика. ДА, и ние вярваме, че има вече достатъчно количество качествена продукция, която да носи цял фестивал. Афишът на събитието  го доказва: Odd Crew, Нова генерация, Ревю, P.I.F., Hellion Stone, Sevi, Bloodrush.

Със Симеон Воев от „Нова генерация“ си говорим за голямата сцена, на която има място и за българските групи, за наследството на брат му – един от най-големите рок поети Димитър Воев, за иронията, за неговата група „Абсолютно начинаещи“, за публиката и поколенията и още… Приятно четене.

С „Нова генерация“ сте част от новия фестивал RELOAD, чийто афиш е само с български групи и то от различни поколения. Идва ли нова генерация музиканти след вас?

Това би трябвало да е една от целите на всеки фестивал с малко повече групи – да се покажат и по-старите и по-новите, и да има примесване. Колкото до новата вълна музиканти – тя отдавна се е създала и вече не е и толкова млада. Ето Odd Crew. След тях има още и други млади музиканти. Според мен това развитие в музиката никога не е спирало. Всяко поколение създава и изгражда някакви музикални личности, които успяват или не да се задържат, но се формират музикални идоли – хора, които да вярват в музиката, която правят.

Последните 1-2 години, в които имаше усложнени условия за срещи между хората, и предвид, че това вече отмина, ми се струва, че и публиката изпитва лек глад към по-мащабни събития и интересни групи.

А какво мислиш за подобен риск – фестивал само с български групи?

Хората не винаги и не навсякъде могат да отидат на концерт и да видят точно тези групи. „Нова генерация“ не правим толкова често концерти. Другите правят по-често, но не на едно място. Затова събирането им заедно си е събитие. Много е лесно да извикаш някое голямо име, от Англия например, да ти напълни залата. Но когато сме само български банди, ние музикантите разбираме, че публиката идва заради нас, а това е най-силната подкрепа, от която имаме нужда.

За пореден път ще излезете на сцена в комбинация с „Ревю“. С какво е по-специална връзката между тези две групи?

Специална е, защото се дължи на едно приятелство от средата на 80-те между брат ми и Кирил Манчев. После в тази групичка се появява Васил Гюров. Те движат заедно на Попа, Кравай и „Синьото кафе“, и създават група „Кале“, която 1985 г. свири на първия рок фестивал в Летния театър в Борисовата градина. Нещата вече са били тръгнали, но може би в този момент „Кале“ се е появила като еманация на това, което предстои да се случи – появата на „Нова генерация“ и „Ревю“. В дълги периоди двете групи свирят много често заедно. Комсомолците са усещали, че не може да се задържи надигащата се нова музикална вълна и се опитват да я вкарат в някакви рамки като създават много фестивали, на които канят неформалните банди. Та появата на тези две групи заедно се е превърнала в традиция по някое време, защото всичко е започнало толкова отдавна и продължава и до ден днешен в тази приятелска форма. Има много основания за тази специална връзка – приятелство, свирене заедно, едно силно преплитане помежду ни, а всичко това е и част от нашия живот.

Работите ли по нова музика с „Нова генерация“?

В момента не, защото може би ще направим лека пуза в изявите си на живо от есента и сега акцентираме точно на тях.

Александрина, басистът на „Нова генерация“, разказва за особеното усещане за присъствие на Димитър Воев дори и днес в групата. Ти имаш ли подобно усещане?

При Алекс не става въпрос за някакви сравнения, тя просто доста добре застава в тази ниша на бас китарата, която трябва да се запълни, и тя добре пасва в празното пространство. При нас винаги водещото е било с кой правиш нещо. В една група това е едно от най-важните неща. В момента тя е много точен човек за тази позиция.

Има ли нужда днес от подобна музика с критичен поглед, каквато е била вашата, когато сте я писали спрямо времето си?

Винаги е имало нужда от подобен тип музика. Уж светът се променя, но емоционално хората са пак такива, каквито са били преди 10 или 20 години. Проблемът да си сам или да си с много хора винаги е бил един и същ. Емоционалните състояния на хорат не се променят или поне не толкова бързо – за 20 години. Любовта е същата, каквато е била преди 100 години. Затова и хората имат емоционална нужда от тази музика, която обаче днес все по-рядко се създава. Може би, защото условията са по-различни. Но тук-таме излизат по някои бисерчета, които просветват.

Тази година излезе филм, посветен на брат ти. Наскоро кръстиха и алея в Борисовата градина на него. Защо бяха необходими 30 години, за да получи признание освен от почитателите на музиката, но и от обществото.

Може би по-рано не беше назрял достатъчно моментът. Може би не сме осъзнавали величината на това, което сме направили. Трябва да минат доста години, за да може, като погледнем назад да видим, че тези песни и това, което е направил брат ми имат непреходна стойност.

Кое ти помогна да осъзнаеш всичко това?

По някакъв начин винаги сме го знаели, но не сме такъв тип хора, че да подемем ние инициативата. Дойде момент, в който при нас започнаха да идват хора с идея, да направят подобни неща.

Какво беше „Нова генерация“ в средата на 80-те и началото на 90-те и какво е сега?

Тогава беше група, която точно 1990 г. беше тръгнала да се разгръща като малко по-голяма банда с повече и по-големи концерти. Сега в момента това, което е по-различно е, че вече можем да си позволим да свирим на по-големи сцени и то не само за наше удовлетворение, а и защото в крайна сметка предпочитам аз да свиря моите песни, отколкото някои други, които често експериментрат с тях. За нас е важно публиката ни да има възможността да чуе тези песни в сравнителен оригинал, изпълнен от нас. Аз, Кристиян и Мишо сме свирили в групата и какво по-хубаво от това да предадем на хората емоцията, която сме влагали, докато сме правили и записвали тези песни.

Името Воев тежи ли?

Да, тежи. Хората те гледат малко под лупа и сравняват с едно време. Но за нас е важно, че показваме тази музика през нашата призма и същевременно имаме възможността да я променяме. След като сме я свирили 20 години имаме право на това. Когато влязох в „Нова генерация“ бях на 21-22 години. Имал съм голям късмет да имам този брат, а и да свиря с него. Това беше моментът за мен.

А на теб тежи ли ти да носиш тази фамилия?

Не. Докато с „Нова генерация“ трябва да правим старите песни по концерти, то с „Абсолютно начинаещи“ имам възможността да измисля това, което не съм успял с „Нова генерация“. Това е нещото, което сега ме вълнува много.

Да, съвсем наскоро пуснахте нов сингъл „Простете, аз съм прост“.

За мен това е важно, защото ми дава възможност да измислям неща с Косьо, брата на Васил Гюров, и то от сегашна гледна точка. Когато започнахме да свирим като „Абсолютно начинаещи“ съм бил още по-малък – на 19. Зради едни записи, които направихме, станахме много популярни. Беше демо касетка с гаден запис, който се е въртял в средите и се е презаписвал от касета на касета. Днес сме същите хора като тогава, но с леко променен мироглед, пораснали.

По-важното обаче е, че все още сме приятели. Косьо живя 20 години в Америка, върна се преди 10 години, и продължихме да сме си близки и да искаме да правим музика заедно. И тук идваме пак на това, което ти казах преди – важно е с кой правиш нещото. Правили сме заедно музика, получило ни се е един път, сега пак ни се получава и се надявам и по-нататък да ни се получава. Основата са човекшки взаимоотношения – може да се караме, но после се връщаме на изходна точка, отстъпваме, за да сглобим нещата и те да проработят.

Иронията е един от начините ви да отразявате реалността. Колко нужна е тя и в живота?

Нужна е. Човек не може непрекъснато да е сериозен. Трябва да има кранче, от където да се изтичат ненужните емоции. Може би иронията е едно от тези неща, които те освобождават от сериозния, напрегнат и мрачен делник. Кара те да се замислиш, но по един по-интересен начин.

Работиш и с много по-нови изпълнители освен със старите приятели.

С Котарашки имаме много интересен проект по НФК – „Реконструкция на речта“. Интересно е, защото той е взел речи на известни личности и ги е деконструирал в отделни фрази. Идеята му е тези фрази, извадени от речите, да изгубят смисъл, за да се види, че хората непрекъснато казват много умни неща, но ако ги разчлениш на съставните им части – губят смисъл. За мен говорът на човек може да е много музикален, да създава много атмосфера, което е интересна гледна точка.

С Александрина, освен в „Нова генерация“ и „Абсолютно начинаещи“, работиш и в нейния солов проект АДА.

Ние сме си паснали и това, че е по-млада нищо не означава за мен. Барабанистът, с който работим в този проект – Борис Малеванов, е още по-млад, но няма нещо, което да го отличава от един развит музикант. Това, което ми носят всички тези отделни проекти е, че правя нещо по-различно от обикновено. До известна степен това е експеримент до колко мога да изляза от своята черупка и да се поставя в малко по-различна сфера.

Какво те привлича в един проект – идеята и посланието или чисто музикалното предизвикателство?

Идеята – това първоначално ме грабва. И на второ място – хората. Не може да правиш музика с хора, които не са от твоето ДНК, колкото и клиширано да звучи.

Публиката на „Нова генерация“ променя ли се през годините?

Преди 10-тина години, когато подновихме концертите си, беше видимо, че, от една страна, идват хора на нашата възраст, но от друга – вече водят и  децата си. А сега и тези деца порасват. Има някаква приемственост. Струва ми се, че това липсва като цяло при младите хора в момента. В някакви среди, особено в тези, които са слушали нашата музика, когато са били млади, несъмнено още го има, но общият фон е чалгата, която доста силно е завладяла държавата като култура и начин на живот.

Тези, които са ви слушали в началото не са получили любимата си музика в наследство от родителите. Сами са ви открили, защото преди вас не е имало подобни групи и публика, която да предава нататък. А сега младите откриват ли сами музиката си?

Днес, в мнозинството си, младите сами са ни открили. Ценното на едно знание е да го откриеш сам. Достатъчно е да положиш минимално усилие, за да се захванеш за нещо малко по-културно, по-възпитано, което да промени мисленето ти.