Гурко (Анимационерите): Тишината е необходимият балансьор в музиката

„Анимационерите

А нима това са те?

А нима сме две по две?“

След по-малко от седмица, на 8 юни, „Анимационерите“, една от култовите банди, виновни за музикалното обединение „Жълта музика“, заедно с P.I.F., “Остава”, „Стейн“ и др., и променили завинаги българската ъндърграунд сцена, ще отбележи 25-тата си годишнина с голям концерт в клуб „Терминал 1“. Това ще е едно от малкото излизания на сцена на групата, която в последните години наистина се превърна в бутиково изживяван. Свири рядко на живо, но пък участията ѝ са чакани с повече от нетърпение и дават заряд за седмици напред с любимите парчета от трите им албума.

Дни преди да се качи на сцена за тази сериозна годишнина от четвърт век, на по кафе (едни си го отвориха, както казваше Буги, а други си го изчакаха да им бъде сервирано горещо) си поговорихме с фронтмена Георги Згуров–Гурко за новата и старата им музика, за паузите, които правят, за реалностите на днешната алтернативна сцена и дори за толкова обсъжданите квоти за българска музика в медиите.

Здравей, Гурко. Другата седмица „Анимационерите“ ще отбележите 25-тата годишнина на групата. Направил ли си някаква равносметка за този четвърт век?

Не. По-скоро знам, че имам едни такива безметежни години, в които нищо не сме правили. Мисля, че това се случва абсолютно закономерно при всеки, заради житейския цикъл, в който влиза, иска или не, заради семейство, деца. Въпреки че човек, ако е по-работлив, тези неща няма да му пречат.

Това прозвуча сякаш не сте много работливи?

Ами… да. Но пък с децата и семейството идва един друг кеф, заради който, може би, музиката минава на по-заден план. Въпреки, че през годините, аз не съм спрял да пиша парчета.

Защо си ги пазиш само за себе си?

Аз съм певец, не съм инструменталист. Затова ми отнема доста повече време, докато предложа някаква завършена идея. При нас е така – ако едно предложение няма концепция и яснота накъде се развива и как звучи, не може да хване останалите в групата.

Няма ли кой друг в бандата да поеме тази инициатива от теб?

Опитвали сме, но не се получава, остава само на думи. Заради това, например, от третия ни албум отпадна едно парче, което е много яко, но някак си не му обърнахме внимание. Най-вероятно обаче ще го направим сега. Работното му заглавие беше Pistol, но идеята, която се оформя за български текст води към заглавието „Хинин“. Малко се чувствам в ситуация, в която дизайнът е приоритет пред идеята. А аз винаги съм бил човек на идеите. За оформяне на звук и такива неща Заека и Цецо много лесно работят заедно, а аз по-скоро трудно влизам в това комбо.

Защото не си отборен играч ли?

Не, не. Имам постоянно предложение от Заека да се виждаме и да работим. Но в случая всичко тръгна от мен, барабаниста (Росен Ватев – Jeremy?)  и басиста (Мартин Евстатиев – der hunds), с които се събираме и действаме по разни идеи, които оформяме и ще предложим на останалите. Като сме тримата аз свиря на китара, пиша вокали, пробваме някакви подредби и се смеем много. Ако няма приятна атмосфера, нищо не става. Харесвам как се получават нещата в момента и се надявам да се заформи обща посока на парчетата, които са доста различни. Много искам в някои да вкарам брас, в други – кънтри, нещо по-различно.

Говориш много за нова музика…

Имаме страшни хитачки! Просто със Заека трябва да седнем да се разберем, кое как да приоритизираме, защото той е много бърз в правенето на музика и текстове, но за мен това е по-труден и дълъг процес. Нещата обаче са на много последно ниво. Хайде, предпоследно – остана да запишем демата.

Знам, че концертът е много скоро, но ще успеете ли да изсвирите нещо ново на него?

Не. Има много малко време. Мартин (б.а. Михайлов – собственик на клуб „Строежа“ и „Терминал 1“) ни го предложи преди месец и половина. Оказа се, че групата и „Строежа“ сме връстници. Може би с месец разлика. Имаме си и точна дата на създаване – 11 февруари 1997 г.

Бяхме една по-стара група, която е казваше „Сбогом, Жозефа“, кръстена на парче на „Тъмно“. Бяхме големи фенове на една ямболска група, която живееше в София и свиреше тук –  „Лакрима Кристи“. Един ден просто се уговорихме да направим репетиция заедно – аз и Заека от „Сбогом, Жозефа“ и Тодор Карастоянов и Марин Петров от „Лакрима Кристи“. Тази репетиция беше на 11 февруари 1997 г. Помня го, защото брат ми имаше рожден ден предния ден и бях на Боровец, където се направих на пастет. После репетицията беше много готина, а и измислихме и записахме парче. То не е влизало в албум, но сме го свирили, като бяхме по-млада група. Казва се „Латино“, не е много изобретателно, и се пееше „па-ра-ра, па-па-па“, ей такива неща, няма някакъв текст.

Откога не сте изкарвали нова музика?

От 2016-а, откакто излезе албума. Много време е. Въпреки че, закъде да бързаме – 25 години, три албума само (смее се).

И концерти рядко правите, което ги превръща в истински събития.

Сега зачестихме. Дори след този в Терминала на 8 юни, ще свирим в „Барабар“ в Бургас на 2 юли. Всеки месец по един! (смее се) Преди правехме по концерт на 2-3 години, което е адско безобразие. Но някак не е добре да свирим по-често, ако нямаме нова музика. Това обаче, което се случи с Димо (б.а. Стоянов от P.I.F.) мен много ме стресна и си казах „Пич, няма за кога да се отлага, трябва да действаш“. Пандемията също много ни стресна и получихме импулс. Сякаш осъзнахме, че не сме вечни и си казахме „дай да правим неща“. Отлагането обаче, като че ли беше по-скоро моя настройка, защото Заека и Цецо са доста по-дейни и не спират да правят музика.

Получаваш ли упреци в бандата, че си бавен?

То си е за моя сметка – ако съм бавен няма да влязат мои песни в албума, защото има една такава приятна конкуренция помежду ни, която се появи още с втория албум. Например, изпратиха ми песен, която много харесах. Парчето беше „Филип Даниел“. Аз цяла вечер не спах и на сутринта бях готов с „Празна поща“.

Говорейки за паузите при „Анимационерите“, какво за теб е тишината в музиката?

Тишината е абсолютно необходимият балансьор в музиката, защото нещата трябва да са такива – да има равновесие.

Но в момента, като че ли системата работи по друг начин – постоянно трябва да вдигаш шум, за да не те забравят.

Има го това и ние сме малко на ръба. Въпреки че от много млади хора получавам индикации, че откриват наши парчета и много ни се кефят. Когато правихме втория албум, който за мен е най-якият, аз осъзнавах, че правим неща, които няма да бъдат разбрани. Знаех, че има много т.нар. хитове, които, оказва се, чак сега стигат до хората. Такъв пример е „Карам като луд“ – не му обърнахме голямо внимание, а ми се искаше да му направим клип. За сметка на това – сега кърти и звучи адски адекватно. Просто беше извън времето си.

Как се прави такава музика – извън времето?

Знаеш ли от къде идва това? Всеки от нас има своите влияния. Аз съм страхотен фен на Faith No More и Metallica. Но в нашите парчета никога няма да откриеш прилика с групите, които харесваме. Ние не сме толкова надарени като музиканти – аз не съм мега певец, Заекът не е мега китарист. Затова измисляме парчета, които не влизат в състезание с бандите, които харесваме. Заека имаше една такава мисъл навремето „Пич, няма как да се състезаваме с другите. Измисляш си игра и там си първи“.

От години работиш и в радиото.

Това е доста сладък наркотик, но и те прави малко неадекватен. Надявам се да съм доста полезен за другите групи и музиканти, но не използвам ресурса, който имам, просто защото не изкарвам собствена музика. Е, разбира се програмният директор Спас Шурулинков е човекът, който решава какво да звучи в ефира, но все пак… В тази ситуация, аз съм си виновен, че не се възползвам.

Иначе има страшно много готини български групи, които се обединяват в последно време в различни сцени. Като No More Many more и Cool Den от една страна…

ALI и Me and My Devil от другата страна…

Аз съм мега въодушевен от това. Заради случващото се на българската сцена също получавам личен импулс да се занимавам по-сериозно с музиката ни и да не отлагам. Да, ALI са феноменални, Me and My Devil са разкошни. Много са бандите – hug or handshake, „Спални места“ дори ме кефят, не са моята музика, но са много въздействащи.

На всичко това със сигурност и пандемията е оказала влияние – след първото стъписване, хората решават при всичкото свободно време да правят това, което обичат.

Поканихте No More Many More за съпорт на концерта ви. Как решихте да са точно те при все, че сте много различни стилово?

Близък съм с Методи (Кръстев) и Kамен (Александров) и много се радвам, че се навиха и то в последния момент. No More Many More адски много дръпнаха и то заслужено. Mного са трудолюбиви и музиката им е много добра. Възхитен съм от Методи, който заряза всичко и реши да се занимава само с музика. Хора като него и момчетата от „Остава“ са вдъхновение в тази посока – че човек, може да се занимава само с музика и да се издържа от нея.

Започна ли да се прави технически и идейно по-качествена музика у нас?

Две различни неща са. Като звукозапис, смея да твърдя, че има хора тук, които работят на световно ниво. Колко са смислени парчетата – ей тук нещата са по-различни. Няма как да се измери. Всичко е въпрос на индивидуален вкус и музикалните редактори в медиите преценяват на какво да дадат ефир. Истината е, че у нас не може да се говори за квоти обаче. Ицо Хазарта е прав – голяма част от продукцията ни е клета.

Работейки в радио би ли очертал плюсове и минуси на идеята за въвеждане на квоти?

Много вероятно е, въвеждането на квотите да отблъсне хората от твоята медия, в случай, че те слушат заради музиката. При толкова възможности и информация днес, ако се въведе квота от 50% българска музика, човек просто би си пуснал Spotify, за да слуша каквото му харесва. Представи си какво количество българска музика излиза за определен период от време. А сега си представи какво е количеството на чуждата музика за същия период. Е как може да сложиш двете на равни нога и да искаш да се пуска по равно от тях.

От друга страна, знам, че голяма част от музикантите настояват да има квота заради отчисленията, защото видяха какво става, когато концертите намалеят.

Каква част от живота ти е музиката?

Винаги е била водеща. Още от момента, в който осъзнах, че искам да разбера как така едни хора включват китари и звучат така, ми е влязла много надълбоко. Мога да кажа честно, че 80-та година, като чух “Metal Heart” на Accept просто се побърках. Станах метъл завинаги в сърцето си. Учех се сам да свиря на китара. В казармата имах новобранец, който свиреше и и ми показваше, а аз се доразвих сам.

Кое е последното българско парче, което не можеш да спреш да въртиш?

„Заедно ли ще горим“ на Bloodrush. Приятно шокиран бях от това парче, колко яки са пичовете и каква адекватна музика правят. Бях ударен като с мокър парцал, защото не ги бях слушал. Самата структура на парчето направо ме уби – толкова е зряло, а те са момчета на едва 20+.