ALI и музиката им, която крещи проблемите ни

Калоян Димитров (ляво) и Петар Шварц от ALI Copyright: Licata.bg

Новата песен на ALI – “Don’t Hate Me” е против насилието във всичките му измерения… Не, “Don’t Hate Me” е песен ЗА насилието и то онова, най-страшното – от възрастни към деца. И съвсем не говорим за физическо насилие. А за още по-пагубно – за онова, което оставя най-дълбоки и, почти задължително, неизлечими травми. До живот. Като просто смазва личността в зародиш. В два куплета бандата събира толкова ярка картина на случващото се зад заключените врати на иначе съвсем традиционното „здраво“ семейство, че тръпки пролазват по гърба. Изкуство, което изкрещява проблем. Вече е невъзможно да си държиш очите плътно затворени. Разкрит си. Всичко е казано на глас.

За да поговорим за важните неща в музиката се срещаме с китариста Петар Шварц и басиста и музикален продуцент на бандата Калоян Димитров – двама от шестимата членове на ALI (първата банда в семейството на Projector Plus, където вече са обединени 10 алтернативни групи).

Домакин е просторната им, забележително подредена репетиционна. Хвърляме обувките, шляпаме по чорапи по мекия червен под и вече сме като у дома си. Намираме се на най-правилното място, на което да говорим точно за “Don’t Hate Me”, защото песента е записана точно тук, а не в студио, за което голям принос има Митко Семов с неговия сет барабани и безценно ноу-хау и търпение. И видеото е снимано тук, върху една от покритите с черен плат стени. Цялата песен се е материализирала тук. И дори от джоба на Петар (да, пише се с А) стърчи симпатично плюшено мече. Оказва се, че е един от героите във видеото, а в реалния живот – един от героите на малкия му син. Вече е закърпено, почти като ново и е готово да се върне в две детски ръце.

Здравейте, Петар и Калоян. Новата песен на ALI  “Don’t Hate Me” идва с много силно послание срещу всички видове насилие. Каква е историята на парчето?

Петар: Алан е автор на „Don’t Hate Me“, както и на всичките ни песни до момента. Дойде направо с концепцията за нея. Тогава ми сподели, че е видял история, мисля че беше в Германия, където някакъв баща е пребил, даже може би убил, детето си, защото е разбрал, че детето е гей. Както при всяка нова идея, говорихме много по темата. При нас, пътят от раждане на идея за песен до премиера е поне една година. Време. В което песните могат да „маринират“, както ние го казваме, да узреят.

Калоян: Всъщност, ние искахме да направим бързо парче. Алан имаше готов проект с електронна версия. На мен ми звучеше малко като втория албум на Бьорк от началото на 90-те, с такъв вид електронни бийтове. Даже тръгнахме да го правим по този начин и беше почти готово. Искахме да издадем „бързо“ студийно парче след „Freedom“. Нещо обаче не се получи и миналата пролет бяхме в Разлог, място, където ходим цялата банда и свирим, където спонтанно решихме да забием това парче на живо. От първия път решихме какво да свирим и тази версия стана по́  рок и по-дарк.

ALI_Penko Skumov
ALI
Снимка: Пенко Скумов

А спомните ли си вашата емоция, когато за пръв път чухте текста?

Петар: Всъщност помня два ясни момента от зараждането на „Don’t Hate Me“. Първо, когато Алан дойде с демото и го пусна. Реакцията ми беше „Тук има нещо!“. Но определено, най-емоционалния момент беше, когато за пръв път го изсвирихме на живо в Разлог. Побиха ме тръпки по ръцете, това е моят критерии. Това беше моментът, в който видях, че това не е просто поредното парче. За самия текст нямам конкретен спомен, когато съм го чул за пръв път, защото много пъти сме го предъвквали и гледали, понеже Али се допитва винаги до нас.

Калоян: Много често в началото текстът е по-спорадичен и на първото демо дори не бях забелязал, че не е пълен, защото предимно слушам мелодия и аранжимент. Но мисля, че още от началото знаехме, че централната тема ще се върти около приемането на децата от родителите им. Това, което ми хареса е, че той не искаше да е конкретно, не искаше да говорим само за крайните случаи. А описаните ситуации са възможни в напълно класическо семейство, в което всички сме израснали и в което очакванията и цялата патриархалност на нашето общество тежат върху децата. Според мен това парче накара всеки от нас да се замисли и за себе си като родител.

Всеки е ровил в миналото си и в онези семейни отношения, които се предават непроменени през поколенията.

Калоян: Аз винаги съм си мислил, че ще бъда много як баща, различен от моите родителите. И после ми се родиха децата… Видях как неща, които са ми говорили и са ми повтаряли на мен, аз в момента повтарям мотамо като папагал.

Калоян Димитров (ляво) и Петар Шварц от ALI Copyright: Licata.bg
Калоян Димитров (ляво) и Петар Шварц от ALI
Снимка: Licata.bg

Колко трудно е да се счупи този омагьосан кръг?

Петар: Преди няколко години предприех лично „пътешествие“, понеже имах проблеми с тревожността. 30 години не знаех какво ми е всъщност. Просто знаех, че имам световъртеж и нещо, което сега му викат паник атаки – отрязват ми се краката, потене, страхове. Накратко, реших да отида при психотерапевт. Там изскочиха много неща, но едно от ключовите беше, когато си представих баща ми на моите години. Бях в състояние да видя нещата от неговата гледна точка. И разбрах, че разлики помежду ни почти няма. До този момент винаги сме имали такива отношения с него… Нали знаете какво става като се съберат два сходни характера? Започнах да мога да влизам в неговите обувки.

Много е трудно да промениш перспективата, от която гледаш човек, когото виждаш много често и винаги в едно и също амплоа. Трудно е да не приемаш родителите си за даденост, това е сърцевината на живота ни. Когато обаче си принуден да излезеш много извън зоната си на комфорт, може евентуално да има промяна в перспективата и това довежда до възможността да комуникираш с тези хора различно. „Don’t Hate Me“ е донякъде за това – за невъзможността на родителите да влязат в обувките на децата си и обратното. Първият път, когато я свирихме се сетих точно за това и ми се насълзиха очите.

Хубаво е всеки да намери начин да извърви този път, защото само тогава нещата могат да се променят. Ако всеки седи в неговата си кутия, с неговите си класически реплики и поведенчески модели няма как да се счупи кръга.

Какво искате да предизвика „Don’t Hate Me“?

Калоян: Най-малкото да се обсъжда темата. Между другото това, което Шварц каза, е абсолютно тясно свързано – темата за психичното здраве, за динамиката в семейството.

Изобщо да се говори за психично здраве.

Калоян: Да, има голяма стигма.

Колко важна съставка за вашата музика са посланието и ангажираността да бъдете глас на тези, които не могат да говорят силно?

Калоян: Много зависи от идеята. Има музика, която е за забавление, има музика, която е за медитация, има всякакви посоки, откъдето да дойде вдъхновение. В случая имаме конкретна, много силна социална тема, която е вдъхновила Алан. За мен, както и за повечето други музиканти, когато имаш нещо валидно, което може да се развие и да създаде емоция, просто действаш в тази посока. „Better Place”, например, ни е по-забавното парче..

Петар: “Better Place” пак е с послание.

Калоян: (замисля се) Да, има… Mоже би аз съм по-плитък… (смее се) Върху мен явно музиката има по-голям ефект.

Петар: Това е доказателство, че една и съща песен, ако я слушаме 1000 човека, ще имаме 1000 различни виждания. Сигурен съм, че дори ние шестимата в групата, като свирим някоя песен, имаме различни виждания какво стои зад нея. И всяко едно е еднакво интересно и валидно. Да има това допълнително ниво на послание, е голям бонус за всяка песен. Музиката, с която ние сме отраснали е такава. Затова се радвам че съм в ALI, а и Алан, като основен философ на бандата, е именно с такава нагласа.

Заснели сте видеото сами и се включили и децата си. Защо?

Калоян: Да, видеото е снимано тук, в репетиционната, на ето тази стена (сочи една от покритите с черен плат стени). Бяхме тръгнали да правим клип с екип, но нещо се разминахме в графиците.

Петар: Винаги сме били отворени към идеята „направи си сам“. Първият ни и най-успешен клип до момента – „I Come From The Future”, пак ние сме си го правили, двамата с Алан. След като минахме през “Better Place”, “Freedom” и особено „Bliss + Blasphemy” – най-мащабната ни продукция, решихме, че няма да е лошо да покажем, че всъщност не държим на това. Всичките ни клипове са доста различни и не се страхуваме. Плюс това, имаме доста хора около нас на чието мнение можем да разчитаме да ни кажат дали вървим в правилна посока.

Калоян: Все пак трябва да кажем, че това е лирик видео, не е с мащаба на „Bliss + Blasphemy”, не разказва история като във „Freedom“, например. Когато свалиш очакванията и мащаба, според мен имаш много повече свобода. Това е видео, което първо ти показва текста и второ, изобразява нещо по много lo-fi начин, което чудесно се връзва с тъмнотата на музиката. А с участието на децата ни в този клип, като че ли още малко се подсилва усещането, че и ние сме участници в образите на героите от парчето. Те не са безкрайно отделени от нас.

Пети сингъл, казвате че имате и още записани. Мислите ли вече под формата на албум или не е важно за вас да съберете всичко на едно място?

Калоян: Харесвам новата тенденция всяко парче да се изработва и да излиза като албум, защото ние го работим, мислим и страдаме така. За мен този начин на работа определено има позитиви. Но със сигурност, като съберем 10-12 парчета, ще си направим един хубав албум.

Петар: Материалът го има, мисля че всички сме единодушни, че е хубаво да го пуснем и на винил, и на диск. Друго е да го хванеш, леко да го огънеш, да го помиришеш.

Калоян Димитров (ляво) и Петар Шварц от ALI Copyright: Licata.bg

А може да покаже и някакви невидими за сега връзки в посланията и музиката ви?

Петар: Ако успеем да намерим нещо, което е обща и подходяща обвивка на всичките парчета, това ще е голямо постижение, защото определено не сме работили с умисъл за това.

Днес говорим за албум, но преди 2 години, когато се събрахте, минавала ли ви е такава мисъл през главата? Как ги виждахте нещата тогава?

Калоян: В началото бяхме банда за партита и кавър версии. С излизането на първото ни парче „I Come From The Future“, което може да броим и за началото на ALI, приятели, познати, музикални журналисти, реагираха така, че си казахме, че може да имаме и такава посока. Започнахме да мислим напред, но не знаехме, че за 2 години ще стигнем 10-12 парчета, които да са готови и да чакат запис.

Калоян Димитров (ляво) и Петар Шварц от ALI Copyright: Licata.bg

Този прием още от старта, този  успех от самото начало, очакванията, натоварват ли ви? Пък сте и в ситуация да имате вече пети сингъл и едва два концерта пред публика…

Калоян: Може би преди първото ни участие на живо, на REBEL REBEL 2021, се бяхме постегнали, защото имахме вече и „Better Place“, въртяха ни по радиостанциите, но трябваше да излезем на сцена и да се представим като ALI. Определено имаше момент, в който се питахме дали ще се справим. Но на сцена е съвсем друго преживяването – виждаш реакцията в очите на хората, когато засвирим песните, които вече са излязли и те знаят.

Петар: За мен беше върхът, като запееха песните.

Калоян: Много яко е и ми се иска тази година да направим повече от два концерта.

Ежедневната работа на повечето от вас не е свързана с музиката. Това плюс или минус е за бандата?

Петар: Аз не мисля, че някой в България, или поне тези музиканти, с които ние общуваме,  правят музика с идеята да забогатеят. Нещата, които не може да променим няма смисъл да говорим. Но реалността е такава, че е много трудно на този малък пазар да живееш само от музика. Това, което аз се надявам е, че утре, ако има някаква офисна банда, които не са на 40+, а са на по 20, ще могат да кажат: „Стига сме се занимавали с офиси, давайте да правим турнета“.  Свалям шапка на хора, които защитават и поддържат тази романтична идея за банда, изгладувала успеха си. От друга страна, не само, защото ние сме едни от тях, но не мога да кажа „Ето тези банди, които не са минали по този път, не са моят рокендрол“. Всичко има плюсове и минуси.

Калоян Димитров (ляво) и Петар Шварц от ALI Copyright: Licata.bg

Ако не работехте, повече музика ли щяхте да правите?

Петар: Ако не работехме нямаше да се  запознаем никога, всъщност.

Трудно ли се намира баланс между 6 души, всеки със свое его и характер?

Петар: Няма его. Е, има, но здравословно. Познаваме се отдавна. С Калоян и Тони сме учили заедно в Американския университет и се познаваме от повече от 20 години. Затова и се сетиха да поканя Калоян да свири с нас, въпреки че не е от офиса. С другите свирим вече 10 години заедно. Търкания има ли? Естествено, че има, особено покрай премиера. Има ли различни философии? Естествено, че има. Но всичко това е едно ниво по-маловажно от другите неща, които се случват. И като знаеш, че човекът до теб е дал всичко, за да се случат някакви неща, въпреки ангажиментите вкъщи и в работа, как може да не проявиш поне елементарно ниво емпатия?!

Калоян: Може би това, че не сме се хванали за музиката като за спасителна лодка, помага. Помага ни, че това ни е страничен проект, който обаче вече се превръща в другото основно нещо, което правим освен работа и семейство.

Четете още по темата