fbpx

Виктор Божинов: Музиката е може би най-силното изкуство

Виктор Божинов - Голата истина за група Жигули

Новият филм на Виктор Божинов „Голата истина за група Жигули“ е като малко синьо хапче срещу реалност (особено днешната, ограничена от пандемия). Нали точно това е функцията на изкуството?! Да ни вдигне за яката и да ни хвърли в друга, паралелна вселена. В случая – по-приятна, по-музикална, по-усмихната и по-разпускаща. Има ленти, които те карат да копаеш в дълбините на съзнанието си, провокират въпроси без отговор, гняв, псувни по системата, дори страх. „Голата истина за група Жигули“ не е от тях.

Филмът е добре премерена доза комедия, която върви през цялото време по петолинието на бунтарската музика от края на 80-те и началото на 90-те. Мирише на „Нова генерация“, Милена, „Ревю“. Но това, което ще направи този филм един от най-гледаните у нас е саундтракът – главният герой зад кадър. За продукцията са написани шест чисто нови песни от невъзможния на пръв поглед тандем композитори Петър Дундаков (написал музиката и за „Възвишение“) и Георги Георгиев от „Остава“. Кога за последно сте гледали български филм със саундтрак, от който всяка песен има потенциал да стане радио хит? Може би „Пансион за кучета“ на Стефан Командарев от преди 20-тина години. Само за това си заслужава да идете до вашето кино след 16 април, когато лентата влиза в широко разпространение.

Дундаков и Георгиев, които никога преди не са работили заедно, са написали музиката за едва шест месеца от даването на задачата  до финалния акорд. На всичкото отгоре в „Голата истина за група Жигули“ звучат парчета на Jin Monic, Homeovox, „Нова генерация“ и самите „Остава“.

Актьорският състав чудесно се справя със задачата си, дори с цената на това да се превърнат в полу-музиканти заради продукцията. Виктор Божинов успява до обуздае и прецизно да дозира комедийния потенциал на Михаил Билалов, Ирини Жамбонас, Лилия Маравиля, Филип Аврамов, Герасим Георгиев-Геро, Димитър Рачков, дебютантът на голям екран Август Попов. Така „Голата истина за група Жигули“ остава на първо място музикален филм, а едва след това може да бъде наречен комедия. Ето какво още ни разказа самият Виктор Божинов, непосредствено след една от първите предварителни прожекции на лентата.

Г-н Божинов, какво ви провокира да направите музикален филм?

Аз съм от това поколение на 80-те години, когато всичко беше заредено с много положителна енергия. Основата й беше желанието за промяна, за свободно дишане. И голяма част от тези идеи и това желание се изразяваха чрез музиката – бунт, несъгласие, съпротива, по някакъв начин желание да бъдем като другите. Това е основната провокация за „Голата истина за група Жигули“. Тази тема, тези проблеми, които засяга филмът, са част от проблемите на моето поколение.

Беше интересно и да помислим какво се случва с тези хора 30 години по-късно. Доколко времето ги промени? Доколко тези хора станаха конформист? Доколко притъпиха онази искра да създават добро и да правят качествена музика? Дали животът ги пое по комфортния път? Дали пътят им е удовлетворителен? 30 години по-късно, като си спомниш от къде си тръгнал и си направиш равносметка сега къде си, дали е това, което си искал? Дали можеш нещо да промениш? През тези 30 години  животът те е срещал и разделял с различни хора. Доколко тези раздели са толкова непреодолими? Доколко с важните хора можеш да се срещнеш отново? Дори и какви усилия си готов да положиш и компромиси си готов да направиш, за да преодолееш конфликта? И да откриеш, че нещата, които ви свързват, са много по-стойностни и ценни.

Имате ли личен поглед в реалния живот към тези музиканти от края на 80-те – началото на 90-те, част от които, също като вашите герои, се отказаха от музиката и поеха по комфортния път, както казвате?

В интерес на истината, аз също съм част от инерцията на тези 30 години. Животът те води в някаква посока като река, която те отнася. Опитваш се да контролираш течението, но то си има свое русло. Героите в този филм също днес се замислят: „Чакай да видим какво стана? Къде бяхме? Какво искахме? Какво се случи?“

Целият екип сме от това поколение. Всъщност това е искрата, която ни събра заедно в историята, която написаха Ваня и Нели (сценаристите Ваня Николова и Нели Димитрова). Избрахме филмът да е музикален, защото за мен музиката е може би най-силното и най-комуникативното изкуство. Така в реката, за която ви говорех, се събраха много потоци и тръгнаха заедно. Дай Боже и филмът да е станал река, достатъчно пълноводна от идеи и хора, които сме събрали енергиите си, за да  може да разкажем тази история.

Виктор Божинов и Филип Аврамов по време на снимки
Виктор Божинов и Филип Аврамов по време на снимки на „Голата истина за група жигули“

Имахте ли колебание дали да използвате готова музика от онези години, когато се правеха наистина много авторски парчета?

Основната ни задача беше да създадем истински репертоар на тази измислена група „Жигули“. От самото начало бяхме твърдо решили музиката да е авторска и нова. Обмисляхме жанра. Решихме да е по-скоро мелодичния рок, защото той е една от основите на музиката на 80-те, след това и на 90те, разбира се с всичките рошавости на пънк и на по-твърдите стилове.

Когато се събрахме с Жоро Георгиев (б.а. Георги Георгиев, основател и китарист на група „Остава“, и създател на музикалния лейбъл и едноименна група Homeovox) и Петър (б.а. Дундаков – композитор и част от култовия проект от 90-те „Тибетски сърца“) си казахме: „Само една от песните във филма по сюжет е написана в съвремието. Трябва да създадем песни за репертоара на група „Жигули“, който е от преди 30 години. Тоест, те трябва да носят тази енергия – на Милена, на „Ревю“, на „Нова генерация“. Да са написани сега, но да звучат в духа на тогава. Същевременно да бъдат адекватни днес“. Това беше голямото предизвикателство.

Другата задача беше текстовете на песните да носят онази енергия – много анти конформистки, много провокативни, много несъгласни. Благодарение на Ивайло Вълчев мисля, че и това се получи. Вътре във филма, ако се вземат само текстовете на песните, те вървят като собствена драматургична линия.

Защо поканихте точно Георги Георгиев и Петър Дундаков да създадат този „главен герой“  музиката?

Ваня Николова каза много ценно нещо: „Ти събра хора, които няма да се съберат никога“. В един момент осъзнах, че това е правилният ход. С Петър Дундаков сме приятели. Работили сме и преди заедно по саундтрака на „Възвишение“. Петър самият е много активна част от онези години на „Кравай“ (култово заведение от началото на 90-те, място за сбирка на всички алтернативни и рок музиканти), от „Тибетски сърца“, от този тип градска култура.

От своя страна Жоро е групарят. „Остава“ е една от любимите български групи, които продължават да съществуват и до ден днешен и беше много важно, чисто като настроение и дух, той да внесе групарското усещане. Особен аромат има това усещане. Получи се спойката между тях. Разпределиха си музикалните задачи и, с обединяващата линия на Ивайло Вълчев и музикантите, които Жоро събра, за да запишат първоначално парчетата, се получи нещо достатъчно хомогенно и консистентно. В крайна сметка във филма актьорите звучат като група.

Доколко, извън задачата за написването на музиката, професионалните музиканти помогнаха за развитието на сюжета?

Първата вълна на консултиране беше срещи с много от музикантите от онова време – Ники Качаров (част от култовата група ЕРА), Стунджи, Милена. Ваня се срещна с доста от тях и тези разговори се превърнаха в основата, на която стъпи сценарият.

В последствие, с работата по песните и репетициите заедно с актьорите,  аз виждах доста неща, които мога да приложа по време на снимките и моята работа с актьорите. Беше като енергийно кълбо, в което всеки добавя от себе си и аз, като един „гаден използвач“, се възползвах от добрата енергия на всеки. В този филм всеки вложи сърце, а не го направи заради хонорар в тази не особено розова финансова ситуация в момента. Трябва да съм пълен глупак при тези обстоятелства да не се „възползвам“ и да не дам посока на тези енергии. Така че, ако филмът се  е получил, е било заради добрата енергия на всеки в кадър и зад кадър. Всички положиха сериозни усилия. Актьорите репетираха двуразово, по 4-5 часа на ден свиреха заедно. И, да, те наистина свирят песните!

Виктор Божинов на снимачната площадка на филма заедно с Герасим Георгиев-Геро, Димитър Рачков, Лилия Маравиля и Филип Аврамов
Виктор Божинов на снимачната площадка на филма заедно с Герасим Георгиев-Геро, Димитър Рачков, Лилия Маравиля и Филип Аврамов

А как се спряхте точно на тези актьори? Имахте ли критерии да имат музикални умения?

Сценарият е мислен за една част от актьорите. Писан е за Мишо, Лили и Ирини (Михаил Билалов, Лилия Маравиля и Ирини Жамбонас). Другата част се наместиха в хода на писането на сценария. Включи се Фицата (Филип Аврамов). После говорих с Геро (Герасим Георгиев). Казах му: „Ти си се занимавал с народни танци, което означава, че си ритмичен. Ще станеш ли барабанист?“. Геро взе барабани от Захари Бахаров, който има хоби да свири. Беше ги сложил на тавана и репетираше там нон-стоп. Побърка съседите. Ето това е, когато нещо те запали толкова много, че го преборваш. Митко (Димитър Рачков) също много се занимаваше.

Има една сцена, в която група „Жигули“ отиват в циганската махала при местните музиканти. Как дойде тази идея?

Дойде от Стунджи още на ниво сценарии. Той дори ми показа ъндърграунд видеа, в които сам е ходил да правят надсвирвания при Веско Риков, може би най-добрият барабанист у нас.Заснехме го и във филма. И контекстът е точно такъв – Фори (героят на Михаил Билалов и лидер на група „Жигули“) ги заведе там, за да видят как едни хора, които не могат да четат ноти, могат да свирят и да се забавляват. Този момент е изграден по достоверната история на Стунджи. Ето такъв тип помощ получих от музикантите – нещата, които излизат от живота, за да влезат по някакъв начин в употреба и злоупотреба (смее се) във филма.

Как се прави позитивен филм в тази негативна ситуация?

Тук идва мястото на продуцента (б.а. Кръстьо Ламбрев от Concept Studio), които беше нагърбен с много тежка задача. Стартирайки в пандемия, лятото на 2020 г., много от партньорите ни се отказаха. И всъщност геройство на продуцента беше да изнесе цялата продукция с всичките проблеми, които носи след себе си като недофинансиране, сложната икономическа ситуация и т.н.

Виктор Божинов а главните актьори на "Голата истина за група Жигули"
Виктор Божинов а главните актьори на „Голата истина за група Жигули“

Това наложи ли някакви промени във филма?

Наложи много концентрация и много стегнато, бързо и простичко да реализираме филма. Главното за тази история са героите и техните взаимоотношения. Грубо казано, този филм е заснет с една камера от ръка през цялото време. Всъщност, когато имаш тези актьори и тези герои, написани от сценаристите, друго не ти трябва. Когато имаш и добрата музика, ти остава само да насочиш камерата на правилното място.

Ако трябва да сравните правенето на филм у нас преди и по време на пандемията.

Много по-сложно е сега. Винаги е било сложно с финансирането на българските филми, защото ние не сме такъв пазар, който може да върне приход и някакви хора по чисто икономически причини да станат спонсори. Малко са и меценатите. А в тази ситуация дори онези, които имат добро желание, се изправят пред практическата невъзможност. Но с този екип, с тези хора, събрани заради тази идея, това остана на заден план. Някак си просто преодоляхме трудностите и сложностите. Точно като самата идея на филма. Ние просто я реализирахме на живо.

Обявихте премиерата с думите „Когато всички искат да играят на сигурно, ние сме готови за друго!“. Как претеглихте рисковете да пуснете филма сега?

Смятаме, че този филм трябва да излезе през пролетта. Второ – средата, в която се намираме в момента има нужда от такъв тип истории. Трето – кината имат голям проблем като се оказаха заложници на чуждите филми. Страхът на хората да отидат на кино е обясним в ситуацията, но да си зададем въпроса: „Какво има в киното, за да ги привлече?“ За мен кинозалата е първото и основно място, в което зрителя трябва да се среща с филм. И хората искат да гледат филми в момента. Това, че няма чужди филми в официално разпространение обаче е проблем. Кината искат да отворят, но нямат с какво. На нас ни се обаждат собственици на кина в страната, които казват: „Ще отворим само заради вас“. Смятаме, че този филм ще върне зрителите в киното.

Изключителен риск е, да. Но пак казвам, смятаме този момент, в който няма много филми, е добър, защото хората имат нужда от глътка въздух, от малко позитивна енергия. И тук вече всякакви стандартни рефлекси, че трябва да се разпространява по определен начин и трябва да изчакаме, изчезват. Какво да изчакаме? Кое ще мине? Ще мине ли изобщо? Всички безумно смятат, че всичко ще се върне както преди. Не, нищо няма да се върне! Светът е променен. Той трябва да се пренареди. Пренарежда се пред очите ни и от нас зависи дали ще е по по-добър начин, а не по стария, който всъщност може би не е бил и най-добрият.

"Знаете ли, че има 13 български филма, които не са направили премиерите си през последната 1 година?" - Виктор Божинов
Знаете ли, че има 13 български филма, които не са направили премиерите си през последната 1 година?“ – Виктор Божинов

Виждам у вас мисъл не само за вашата част от творческата индустрията, а за цялата – за кината, за музикантите…

Трябва да мислим за всички, не само за нас. Всеки казва: „Ще изчакаме и ще пуснем филма на есен“. Знаете ли, че има 13 български филма, които не са направили премиерите си през последната 1 година? Е, как си представяте, че за една есен ще излязат 13 филма. Те ще се самоубият. А отчитайки и цялата опашка от американски блокбастъри, които висят и чакат да превземат киното… Как ще се конкурираш с „Джеймс Бонд“, с „Дюн“? Нали и те ще започнат да излизат всяка седмица и ще стане много по-неприятно отколкото е сега, според мен. Филмите ще се загубят.

За щастие както вие така и зрителите вече имат достатъчно опции за легално гледане на български филми с всички дигитални платформи, които предлагат родни продукции срещу символично заплащане. Усещате ли вече добрите ефекти от това? Има ли възвръщаемост?

За икономическа възвръщаемост е трудно да се говори. По важният момент е, че филмите се произвеждат за зрителите. През последните години обаче някак си се случи, че няма интерес към това кой гледа филмите и те просто изчезват. А в тях са инвестирани усилия, средства и публично финансиране. За тези филми, трябва да има място, където да бъдат видими и технологиите предлагат това. В крайна сметка, ако искаш да гледаш нещо, а него го няма това означава, че не се е състояло. Филмите не трябва да се крият, не трябва да се изпитва самодоволство само от това, че си успял да произведеш нещо. Правиш филм, за да имат възможност хората да го гледат и това е втората половина от живота му. Защото филмите не са като театъра, който се случва в една вечер. Те имат възможност да останат и да бъдат достъпни.

Затова и се радвам, че с „Възвишение“ по някакъв начин стимулирахме една от платформите – Нетера, да започне да предлага българско съдържание за българите в чужбина. Възможността да има дигитален дом за български филми е много важна.

А научават ли се българите да гледат легално?

Знаете, че сме държавата с най-безогледното пиратство. Някак си пак през тези 30 години българите мислехме, че музиката и киното са безплатно удоволствие. Защото са ни ниски заплатите, политиците се страхуват да затворят тези пиратски канали. Плашеха се да спрат безплатното забавление на народа, за да не се разбунтува. Но безплатен обяд няма. Така че се надявам, че тези проблеми ще бъдат урегулирани и хората ще станат по културни, а не като диваци – бъркат в интернет и вадят нещо. Колкото и квази да е пазарът ни, това са принципи, които няма как да се правим, че не съществуват. От нас зависи дали нещата, които правим ще се гледат или ще ги скрием и хората ще намерят какво да гледат. В момента е пренаситено със съдържание.

Миналото лято работихте по още един филм – „Чамла“. До къде стигнахте с него?

„Чамла“ е монтиран, в момента е в пост продукция. Първите планове са да го завършим окончателно и спрямо ситуацията да го пуснем или на есен или следващата пролет.

Това е история за един голям конфликт между две коренно различни групи хора. Различни в разбирането си за принципите на съществуване. Те са представители на двата вида общества – абсолютно либералното и свободното, и малко по-силовото, агресивното, тоталитарното. Тези две малки групи се сблъскват много брутално.

Наистина имате висока продуктивност и то точно през тази особена 2020 година. Как се получава така, че може да снимате толкова много?

Моята голяма пауза беше преди „Възвишение“. Пък и аз имам разбирането, че един филм, от момента на идеята до момента на премиерата, и при добър късмет, трябва да се случи в рамките на 3, не повече от 4 години. След това, аз самият за себе си, изхвърлям идеята, защото смятам, че тя умира. Ако изчакаш прекалено дълго след като една идея се е зародила, ти се променяш и като разбиране, и като мотивация.

Всъщност сценарият за „Чамла“, по който работя с Деляна Манева, ни отне 5 години. 5 години търси своята възможност да се случи този филм. Това, че така се развиха нещата, и се случиха заедно с „Голата истина за група Жигули“ е въпрос свише, може би. Паралелно развих различни истории с различни продуценти, всеки от които се бори за филма си… Просто съм имал късмет.

Как се чувствахте с това паралелно снимане на два крайно различни филма. Не ви ли обърка?

Това са професионални дефекти. Пък аз снимам и сериали, и това ми помага. То е малко като фитнес, трябва да се поддържаш непрестанно в тонус!

А поддържате ли се с някаква следваща идея?

Кандидатствах в НФЦ с романа „Чамкория“. Надявам се, че следващата година ще мога да снимам, защото е много сложен проект.

Четете още по темата