Никеца е особена порода човек. Върви напред със сърцето и оставя зад себе си съветите на разума като ехо. Убедиха се не само тези, които са го гледали на живо по клубове и фестивали в различни формации, но и масата – зрителите на една от националните телевизии, след участието му във формат за певци. Само преди дни с групата му Casual Threesome станаха част от най-стабилното обединение на алтернативни музиканти – Projector Plus, и пуснаха сингъла Mirror Clock, последен преди излизането на дебютния им албум Casualties.
Нотите в главата на Никеца (Николай Воденичаров по паспорт) обаче са много и за всички има място по струните на китарата му. Той прави клубни концерти самостоятелно. Изявява се дуетно с Милица Гладнишка, прави парчета с Руди от RDMK и естествено не спира да работи с групата си Casual Threesome. А междувременно подготвя една доста отлагана премиера – мюзикъла „Исус Христос Суперзвезда“ на Пловдивската опера, който трябваше да види бял свят още през пролетта на 2020 г., но заради пандемията го чакаме на сцена тази есен…
Оказа се наистина трудна задача да се изброи всичко, което предстои от Никеца. А на всичкото отгоре, той го вмъкваше постоянно в разговора ни, докато обсъждаме линейността на времето или ми чете стиховете си от малко тефтерче. Ей така, между другото. Определено обаче нямаше как да изпусна предстоящата му песен с Иван Лечев, която трябва да се появи до края на годината. Както и парче с Матей Христосков и Петър Желев от Innerglow. Както и пореден дует с Руди. С Джокич Стефанов от Jin Monic. С….
Всъщност, прочетете сами какво предстои на Никеца. Какви са ги намислили с Casual Threesome, вярва ли в Бог, има ли огледални часовници и какво става с времето след като изтече. И… още:
Здравей, Никец. Новото парче „Mirror Clock“ е готина смесица на рок с поп. Имате ли стилови граници?
Не. Не ми харесва дори мисълта за граници. Имаме всякакви парчета и това ще се види в предстоящия албум. Пазим 1-2 доста по-тежки песни, в които ще ви се сторим като друга банда, ако си вадите изводи от „Mirror Clock“. Границите ни съвсем падат и от това, че сме два вокала.
Най-често егото на фронтмена е голямо и плътно, но когато са двама това не е ли проблем? Няма ли сблъсъци?
Блъскали сме се и сме си „насинявали“ очи, едва не сме се „убили“ (смее се). Но в крайна сметка аз обичам Иван (б.а. Иванов – китара и вокали) и той ме обича. Не обичам да си играя много с думата „его“, но сблъсъците между нас са надпревара в творчески план. Още откакто бяхме само двамата и се казвахме The Toilet Brother и Alright. С годините мога да кажа, че Иван се превърна в много добър мой партньор по микрофон. Превърна се и в мое семейство.
Интересно име – Toilet Brothers.
Кръстихме се така, защото в началото се настройвахме по тоалетните. Нямахме даже тунери. Карахме го на слух.
Освен че делите микрофон с Иван, с него делите, или по-точно си сменяте, китарите.
Това е интересното на „Mirror Clock“. Парчето има соло, което Иван беше измислил отдавна. Един ден, докато аз си свирех на баса, той дойде, взе ми го и каза „Това не е ли мелодия за баса“, след което засвири. Веднага му отстъпих той да напише бас линията. Като стигнахме обаче до китарното соло, аз споделих, че си представям точно онова соло, което Иван беше написал отдавна. Той обаче не си го спомни. Затова хванах аз да го изсвиря. Така и сглобихме песента, дори мисля, че веднага записахме. А още по-забавното е, че въпросното соло на китара по концерти, както и във видеото на „Mirror Clock” го свири нашият втори китарист Ивелин Лобутов.
Извън Casual Threesome ти всъщност не свириш на бас, а на китара.
Да това ми е любимият инструмент. Цял живот свиря на него, 20 години вече. В началото като бяхме само двамата с Иван бяхме две китари. Като дойде Пифа (б.а. Ивайло Петров), който ни е първият и настоящият барабанист, вече две китари и барабани не вървеше. Ванката предложи да пробвам с баса. Съгласих се без никога да съм свирил, а и са много различни с китарата. Пък и няма много пеещи басисти. И до днес обаче, не се имам за басист. Просто свиря на бас. Така имам още една гледна точка към музиката. Пък и това доказва, че нямам граници. Бих свирил на всичко. Иван беше оставил у дома един синтезатор за месец и успях да напиша песен на него. Преди години имам едно участие като барабанист…
А стилови граници имаш ли?
Мисля, че нямам. Подчертавам, на абсолютно всякакъв вид музика съм пребивавал, ял, пил, радвал, плакал и т.н. Имам приятели от всякакви стилове и съм черпил вдъхновение от тях.
Дори от поп-фолк?
Намирал съм песни, особено преди време, които са ми харесвали. Дори в електронната музиката съм намирал вдъхновение. Не деля музиката на стилове, а само на ноти. Не обичам да ми казват, че съм рокаджия. Приемам го, но малко ми е смешно. Същото е като ми кажат, че приличам на Джагър. Супер! Аз и актьор искам да бъда. За мен всички изкуства са едно цяло. Имам стихове и няколко разказа.
Превръщат ли се в песни тези стихове?
Имам много, които не са станали песни. Ако много ми харесва някой стих, но не мога да го изпея, го превеждам. „Glory Street“ от албума е написана така. Беше стихотворение, което написах на един 29 февруари, а на следващия ден – 1 март, началото на надеждата за пролет. Спомням си как написах:
Сънят, унесът на всички и всичко
Лятото пристига по славната улица
Опитах да го изпея на български, но не се получи. Преведох го и стана.
Носиш винаги тефтер, за да хващаш моментите на вдъхновение. Вярно ли е?
В момента е лилав. Наскоро седнах и извадих най-ценното от всички тефтери на един файл в компютъра. И добре, че го направих, защото малко след това направих парти вкъщи, старите ми тефтери бяха в една торба, която прилича на торба от боклук… и някой ги изхвърли.
Какво последно записа в тефтера?
It gets intense
It turns into a frequent casual case
Happening with the beginning of the day
A present simple tense
Написах и едно стихотворение за маргаритката. На английски е daisy. Идва от day’s eye – Окото на деня.
Като говорим за текстовете. “Mirror Clock” е с много интересен текст. Ще ни го разкодираш ли?
Всичко дойде от един много добър приятел Джокич (б.а. Джокич Стефанов – басист на Jin Monic), с който съм израснал и направих първата си група Smile. Бях му на гости, а той има един много странен часовник – огледален. Цифрите са обърнати, стрелките вървят наопаки. Влязох да се изкъпя и на излизане вече имах текста.
Има часовник, в стаята на моя приятел,
който се движи на обратно.
И аз си го кръстих огледален часовник
И си го гледам, докато летя
И си го гледам, докато лежа…
Добре, но ако трябва да излезем от буквалния контекст – линейно ли е за теб времето и какво става с него, когато вече е изтекло?
Веднага се сещам за една от любимите ми книги „Четири след полунощ“ на Стивън Кинг. Там е отговорът – ланголиерите идват като отмине времето и изяждат всичко.
Не вярвам, че времето е линейно. Не мисля, че това е всичко. Материята ни ограничава. Тя е направена, за да има смисъл, за да има начало и край. Времето няма начало и край. То е като думичките „бог“ и „вселена“ – нужни са ни, за да попълнят това, което не знаем… Ей това се опитвам да вкарам в песен от 15 години и не успява.
А музиката?
Тя е част от това, което не е материя. Тя е част от душата. Не може да я пипнеш и остава след теб. Като детето е – начин да се продължиш. Хората живеят в децата си. Дядо ми е жив в мен.
Като каза дядо ти, всъщност той е човекът, който ти дава първите уроци по музика, нали?
Не съм ходил на уроци по музика. Моят дядо свиреше на руски строй с неговата китара. Един ден му казах, че искам да му я взема и си спомням как го гледах през ключалката да се сбогува с нея. Настрои си я обратно на руски строй, защото аз вече слушах Metallica и му го бях разстроил, посвири си и ми я даде. Бях на 13. Моят трети братовчед Момчил Алексиев, който е и режисьорът на „Mirror Clock“, ходеше на уроци и знаеше доста неща. Научи ме на “Yesterday” на Beatles и на “Stairway to heaven” на Led Zeppelin. Бяхме на неговото село Асеново, Ямболско, целият ни род е от там, и той ми ги показа. Почти веднага успях да ги повторя. Сам си намерих логиката на отстоянията между прагчетата и т.н.
Пречило ли ти е, че си самоук?
Хубаво е да имаш образование. Като започнах да се събирам с повече музиканти и исках да вляза в разговора, нямаше как да обясня. Мога да го изсвиря, но не мога да го кажа. Благодарение на хора като Миро Иванов и Мартист (б.а. Мартин Стоянов, клавирист на Casual Threesome), които, освен че са кадърни, имат и теория, вече знам доста неща.
Разкажи ми повече за предстоящия албума Casualties.
Ще има 13 песни. Може обаче спокойно да кажем, че и аз, и Иван имаме материал за по един солов албум отстрани. При избора на парчетата най-важно беше да са различни и по-равно да си разпределим вокалната тежест с Иван. Като Beatles сме. Има 4 песни, които не сме свирили с групата, а 1-2 от тях изобщо не са излизали извън студиото.
Защо отне 10 години влизането в студио, щом имате толкова много продукция?
Заради гадната кръчмария. За щастие тя вече не съществува за нас. Тръгна си с идването на Мартист, който преди това работеше с Hayes & Y. И не случайно казвам Hayes & Y, защото те са пример за промяната в тази държава. Както и Jeremy?. Като че ли с тези групи се обърна внимание на новите банди, на това че нещо се случва, че има хора, които пишат музика.
С Иван можем да пеем и свирим всичко. Преди това ни викаха от всякъде и го правехме за пари. Каквото и да ни поискат, го давахме. Свикнаха да ни слушат как правим кавъри, а на нас ни отне 10 години дебютният албум, точно защото ние позволихме да станем кавър банда преди това.
Защо го позволихте?
Защото беше много по-лесно. Нямахме никакви репетиции. Скъсвахме се от лайфове, имали сме по 8-9 часа свирни по частни партита.
Защо се прави толкова бавно музика у нас като цяло?
Защото се мотаем. Искам, ако мога, да надъхам абсолютно всички, които започват сега да не си губят времето. Спомням си колко неудобно ми стана около 2015 г., когато се появиха групи като Hayes&Y и Jin Monic, и „бам-бам“ – пуснаха албум, а ние свирим от години… само кавъри. Тези групи успяха да заличат цяла дупка в българската поп и рок сцена. Сега има страшно много музика.
Свириш и правиш музика с още толкова много хора. Защо? Каква е тази необходимост?
Аз нямам избор, защото правя само това, което ми харесва.
Патил ли си си от това, че подчиняваш разума на сърцето?
Да, и продължавам.
А откъде дойде участието ти в „Гласът на България“, от сърцето или от разума?
От разума.
Преди много години, докато още бях студент по „Публична администрация“ в УНСС, имаше кастинг за Star Academy, но не ме взеха. После опитах в „Пей с мен“. И там ме скъсаха. Това страшно много ме нарани. Знаех, че мога да пея и се заинатих, че ще стана музикант. Хвърлих дипломата от УНСС на родителите ми и започнах да свиря. Върнах се да работя по строежите, където нямах никаква отговорност и можеше да си пиша песни, докато изхвърлям бетона.
Така се стигна до участието му в „Гласът на България“. Там обаче отидох с цел реклама. Знаех, че няма да го спечеля. Нашият Иван участва в настоящия сезон. И други музиканти ходят, за да се чуе за техните групи.Така направи и великата Керана, която ни е Мария Магдалена в „Исус Христос суперзвезда“ в Пловдивската опера.
Изпревари ми въпроса. Какво е усещането да играеш Исус?
Най-уникалното нещо. Смея да твърдя, че в професионалния си път, 13 март 2020 г, когато трябваше да бъде премиерата на мюзикъла, съм се чувствал най-добре и на място като професионалист.
Вярващ ли си?
Да. Бог е в мен. „Бог“ е като „вселена“ – използваме дума, за да опишем нещо безкрайно. Затова има текстове на песните, иначе музиката е една безкрайна енергия, просто се опитваме да я поставим в граници с думи, които имат начало и край, имат смисъл, който познаваме.
За какво мечтаеш?
Да плавам в Тихия океан със стар кораб. Да видя Магелановите облаци. Много ми харесва астрономията, харесва ми небето, харесват ми точно тези теми, за които се налага да си измисляме думички като „вселена“, „бог“ и „време“. Харесва ми да ме боли глава и да нямам отговори. Всичко свързано с опознаването на собствената ми планета. Обичам да пътувам, обичам да съм по хотели и да си казваме с момчетата: „Хайде да се прибираме вкъщи“, отивайки към стаите.
