Голямата, луксозна, бих казала колекционерска, и първа автобиография на група P.I.F. – “Приказката P.I.F.” вече е факт. По-малко от година след смъртта на двигателя и фронтмен на бандата Димо Стоянов и общо повече от 2 години след като е стартирала работата по нея. Музикантите, заедно с издателите от Scribens, ще представят официално това книжно съкровище на 1 октомври, Деня на музиката, в столичния клуб Mixtape 5.
„Приказката P.I.F.“ е третата книга от серията Scribens Acoustic. Преди нея излязоха – „Аз, Остава“ (есента на 2019 г.) и „Остава, думите“ с текстовете на песните на групата и със заглавия, написани на ръка от китариста им Георги Георгиев и вокалиста Свилен Ноев.
Зад това приключение на словото стоят шепа ентусиасти на словото обединени от едно издателство – Scribens, и един човек – Георги Гаврилов. По професия той е физик, но компенсира точния свят на науката с безкрайността и необяснимостта, и често – нелогичността на словото. Самият той има издадени няколко стихосбирки, а Scribens Acoustic е не просто поредния проект, а една мечта, която се реализира. Печелившите са всички онези, макар и не мнозинство, хора, които намират смисъл в четенето и инвестирането в книги и същевременно обичат музиката. Българската музика.
Дни преди официално разказът на Димо Стоянов, Иван Велков (китара), Мартин Профиров (барабани), Христо Михалков (бас) и всички онези музиканти преминали през 30-годишната истoрия на P.I.F., да се нареди по витрините в книжарниците с Георги Гаврилов говорим за всичко онова, която остава извън кориците.
Здравей, Жоро. Как решихте автобиографията на P.I.F. да е втората от поредицата ScribensAcoustic?
Още от самото начало, когато решихме да направим такава серия книги, бяхме избрали да започнем с ОСТАВА и P.I.F. Вече бяхме започнали работата по „Аз. Остава“, когато се видях с Димо. Ядохме пастички в една сладкарница и му разказах какво искаме да направим. Той веднага се съгласи на драго сърце. Беше много отворен към нас, без да ни познава, но ни се довери да свършим тази отговорна работа.
За мен ОСТАВА и P.I.F. са двете групи, които се открояват, защото се запазиха в последните десетилетия като артисти и не спряха да вървят по пътя си въпреки трудностите. Те са единствените, които се запазиха от ерата „Жълтата музика“. Нямахме дилема, като ги избирахме.
Мислих, че ще ми кажеш, че с P.I.F. сте си стиснали ръцете на по уиски след тяхно участие в някой клуб късно вечер. А ти… на пастички.
Димо дойде с мотор, с кожено яке, с брадата и всички рок атрибути по него, и ми вика „Георги, много обичам сладкото. Сега ще те водя да ядем пастички“. Първият ми спомен от този огромен човек е как се е надвесил над една миниатюрна спрямо него пастичка и яде с удоволствието на дете.
Колко време след тази срещата започна същинската работа по „Приказката P.I.F.“?
Срещата в сладкарницата беше през януари 2019 г. Тогава бяхме в разгара на работата по книгата на ОСТАВА и аз предупредих Димо, че можем да започнем активно работа с тях, след като приключим с „Аз, Остава“. Първите ми интервюта с Димо и Иван бяха през лятото на 2019 г. След което продължихме с останалите хора от настоящия състав и, връщайки се назад през годините, с всички онези музиканти преминали през P.I.F.. А те са ужасно много.
Снимка: Licata.bg
С колко хора направихте интервюта?
Около 30 души. Поне 25 от тях са музиканти. Останалите са хора като Полина Герасимова (визуален артист), Гери Турийска, Надежда Попова (пиар на бандата). В това число и Митко Семов, който е музикант, но тук е в качеството си на човека, помогнал на P.I.F. да започнат в София.
Интервютата със всички тези хора се случиха постепенно, разгърнато във времето. Дойде пандемията, а и доста от тези хора не живеят в София, някои то тях дори не са България, и се наложи голяма част от интервютата да записваме онлайн или по телефона.
Колко човека правихте тези интервюта?
Трима – аз, Наталия Иванова и Мария Куманова. Отделно от това още много хора работиха по коректурата и текста. Много трудно беше да направим точната хронология на група P.I.F.
Защо? Все пак Димо и Иван са от първия ден в бандата.
Да, но годините им се размиват. Двамата са говорили за едно и също нещо с разлика от 3-4 години. Успявахме да стигнем до точната датировка през хората, които са били в групата в конкретния период, защото те имат много малко история, която да помнят и знаят точните дати. Просто Димо и Иван имат твърде много спомени от P.I.F.
(ОТКЪС от „Приказката P.I.F.“ – „Човек и добре да живее… застига го казарма“)
Колко часа записи събрахте в „Приказката P.I.F.“?
Сигурно са стотина. Но тези разговори после трябваше да бъдат редактирани, защото добрият текст за четене се различава ужасно от този за слушане. Това е другото място, където хвърлихме много усилия.
Важно е обаче да се знае, че тази книга не е наша. Направена е от нас, но е историята на тези хора. Всеки разказ е от първо лице и всеки герои разказва сам за себе си.
Това е адски много труд, а предполагам, че много материал е останал и извън страниците?
Да. Дори съм обмислял, дали тези записи нямат място в публичното пространство под някаква форма. И особено разговорите с Димо, защото днес вече имат друга стойност.
Ако се върнем назад към първите ви разговори с музикантите, какви бяха първите истории, които ви споделиха?
Детството си. Но това е защото ние по този начин водим всички интервюта – хронологично. Имаме опорни точки, по които вървим. Така работихме и с ОСТАВА – „Разкажи за своето детство?“, „Как се „запозна“ с музиката?“, „Кога беше първият ти досег с музикален инструмент?“, „Имаш ли музикално семейство?“ и т.н.
Снимка: Licata.bg
Колко срещи бяха необходими, за да съберете тази история?
С Димо и Иван по няколко пъти. С Димо мисля, че се виждахме поне 4-5 пъти за по няколко часа. Но често разговорите свършваха с приятни общи приказки, когато например ни е пускал песента „Понякога“ преди още да е готова, показваше ни китарите си… Често се виждахме в неговата репетиционна. Той е много отворен към хората, приятелски настроен още от самото начало. Нямаше дистанция или стена между нас от първата минута.
Как Димо приемаше идеята музикалната им история да бъде събрана в слово?
Беше много запален. Имаше стотици идеи за структурирането и начина, по който да бъде направена книгата. Една от основните му идеи, която обаче не приехме, беше книгата да не е луксозна. Той искаше да е с твърди, платнени корици, като старата класика, която всеки има в библиотеката си. Не искаше специална хартия, нито снимка отпред и заглавие. Искаше да се щампова само P.I.F. на корицата и да е по-малък формат в сиво-кафяво. Не искаше да има цвят, а само по средата да има една кола, в която да съберем всички снимки.
Може би, ако беше жив, щяхме да приемем тази идея, но след смъртта му дружно я отхвърлим. За нас това е правилният формат за тази група – красива, голяма книга без компромиси. Сами не можем да оправдаем обикновения вариант който Димо искаше, особено в сравнение с другата книга от поредицата – „Аз, Остава“. Ако има човек, който можеше да обоснове „обикновеността“ на автобиографията на P.I.F., това беше единствено Димо…
Имаше и още много идеи, които не успяхме да осъществим, защoто него вече го няма.
Успяхте ли да му зададете всичките си въпроси?
Не. Остана ни неговият разказ за периода на пандемията – за големия онлайн концертът през URBO и нещата, които са се случвали през 2020-а. Ирония е, че щяхме да се виждаме точно през декември.
Кои разговори с Димо бяха най-емоционални?
През цялото време той беше емоционален, защото беше много открит и не искаше да спестява нищо. Може би по-чувствителен беше в разговора за зависимостта си от Ксанакс, защото тогава са му се случвали тежки моменти с паник атаки, не е можел да излиза сам… Всичко това го има в книгата и той го разказваше без да се разпада. Беше много стабилен, беше го преживял, беше срещнал правилните хора и го беше оставил в миналото.
Кои интервюта са направени след смъртта на Димо и те различни ли са от останалите?
Хората, които не са били толкова дълго и близо до групата бяха оставени за накрая. Последното интервю е с един човек, който в началото отказа да се включи – Павлин Бъчваров (клавир). После ни разказа, че първоначално се чудел кой е тръгнал да прави книга за P.I.F. и за какво им е тази книга. Сподели, че това мислене му е останало от годините, в които не са ги подкрепяли толкова, както сега. Радвам се, че успяхме да говорим с него, а и той се радва. Сега концертира отново с P.I.F.
Сегашните членове на групата – Иван Велков, Мартин Профиров и Христо Михалков допълниха ли разказите си след като Димо почина?
Питахме не само тях, но и всички останали. Не всеки искаше. Спомням си, че Иван отказа, защото му беше твърде тежко.
В онзи период направихме и една обща среща с групата и жената на Димо – Люба, за да решим дали ще има изобщо книга. В крайна сметка всички бяха единодушни, че трябва да излезе. Групата и Люба ни подкрепяха през цялото време.
Какво искаш да е тази книга, освен поредната автобиография?
Не искам да е поредната автобиография. Искам да е Приказката P.I.F. Искам да даде още малко на хората от това, което им дава групата. Да им даде още плоскости, от които да погледнат музикантите и песните им. Да могат физически, буквално да се докоснат до тези 30 години кариера, разказани през 30-те живота, които са се развивали, преплитали, разделяли и променяли други хиляди животи през P.I.F.. Искам да дава любов.
Как събрахте архивните материали?
Оказа се, че Иван води много подробен архив. Той ми даде една огромна папка, която е 2-3 пъти по-дебела от книгата и е пълна с изрезки от вестници, списания, плакати, ръчно писани текстове, снимки… Люба също даде архивни снимки. А Поли Герасимова допълни много гигабайти с кадри от последните години. Снимки дадоха още Ели Дели, Лео Адам, Адриана Янкулова. Кадърът на корицата е на Атанас Петков. Оформител е страхотната Антонина Георгиева, която работи по цялата серия Scribens Acoustic.
На кого ще е посветена следваща книга от поредицата?
Ще бъде сборна и ще обхваща новите алтернативни инди групи като Jin Monic, Hayes & Y, hug or handshake, Innerglow, Bears and Hunters и още. С доста от тях вече дори имаме уговорка.
