Вече четвърта година Мария Лалева стои начело на класациите за продажби на художествена литеаратура в България с романа си „Живот в скалите“. Единствената заплаха за най-високото място на стълбичката, на което е стъпила, идва от самата нея и вторият й роман „Пасиансът на архангелите“ (издателство Книгомания), който излезе само преди два месеца, а се изкачи също до челните места в годишната класация за 2021 г. (точно това се случи и с „Живот в скалите“, който излезе в края на 2018 г.).
Лалева е напипала пулса и болките на днешния ден. Няма друго обяснение. Плете и разплита, превежда на читателите собствените им въпроси. Отново е избрала да пише за Бог, Любов, Съдба в днешния ден, подчинен на див материализъм. Кара ни да мислим, да питаме себе си и да си отговаряме честно. Затова потърсихме Мария, за да я попитаме, а тя ни отговори напълно честно!
(Прочети още: „Пасиансът на архангелите“ на Мария Лалева започва вашия разговор с Бог + ЦИТАТИ)
Здравейте, Мария. В „Пасиансът на архангелите“ отново се облягате на темите Бог, Вселена, Любов, Съдба. Възможно ли е да се поберат в думи обаче?
Там, докъдето си стигнал с представите си Бог, Вселена, Съдба, дотам ти стигат и думите. Те сами си идват, за да ти кажат колко съдържание да вложиш. Но това са болните теми на днешния ни ден. Започнах с тях още от „Живот в скалите“, защото много малко мислим за тази част от нас, която е дух. Ако се върнем към Библията, защото след нея никой нищо по-велико не е написал, рано или късно стигаме и до конфликтите между дух и материя, и тезите на тази вечна книга, въпреки че и тя е писана от човек и той си личи в нея. Човекът си личи в религията като цяло.
Всички религии са подчинени на по-малката част от нас, на това, което сме сложили на пиедестал – разум, тяло. Третата част от това триединство не я познаваме. Или сме я забравили. Но точно нея усещаме най-силно. Нашият дух, това е творческата енергия, която ни кара да се променяме, да се разделяме, да се влюбваме. И тази енергия, която ни изпълва ѝ се иска да изживее всички познания, които има. Дънов казва, че ангелите понякога ни завиждат, защото имат цялото познание, но нямат изживяването на това да си лош или наранен; знаят какво е тъга, но не са я изпитвали. Можеш да я изпиташ само тук, където душата е на тясно, ти си изцяло ограничен от тяло, разум, его, което те лъже, че си пъпа на вселената, нещо отделно от другия.
(Прочети още: Мария Лалева („Живот в скалите“): Само във физическия свят живеем в илюзия за отделност)
Когато малко по малко сглобиш всички тези парченца, стигаш до там, докъдето стига твоята представа за Бог. Точно затова Юстина твърди, че човекът създава Бога. Представите за него са точно толкова милиарда на брой, колкото хора има по земята.
И когато говорим че идват времена, в които човешкото съзнание ще се разшири, за да види една по-голяма част от картината на света, говорим точно за способността да разпознаеш онази творческа, божествена част от себе си.
В цялата книга „Пасиансът на Архангелите“ Юстина се опитва да обясни на всеки, който стои срещу нея, че душата не е нещо извън теб. Тоест – няма съдба, няма принуда отвън, а само волята на онази част от теб, която не разбираш, не чуваш или си забравил. Съдбата не е нещо, което принудително ще дойде и ще те блъсне в гърба. Това си ти самият, който се блъскаш в гърба. Това е волята на душата и идеята е да стигнеш до нея с отваряне на блендата, за да започнеш да виждаш панорамно.
Кога вие започнахте да отваряте бленда?
Отваряш бледната, когато те боли. Нямаш друг начин да подсетиш себе си, че нещо не е наред. Болка, раздяла, предателство. Те най-категорично ни спират и ни болят. В края на книгата, кучката Кора завижда на хората, че могат да спрат, за да потъгуват без да умират. На улицата да спреш, за да тъгуваш означава да умреш. Улицата в книгата е начинът, по който живеем ние – храна, нагон и кокал. Нямаме други ценности. Затова и сме така устроени, че не можем да растем без болка. Просто, защото дупката, през която гледаме на света е много малка. Изискват се усилия да я разшириш.
При мен лично не е по-различно. Боляло ме е докато разширявам тази дупка. Въпросът обаче е какво правиш с болка. Дали я трансформираш и насочваш прожектора към теб, за да разбереш защо си я извикал и къде си спукан? Или обвиняваш другите за нея? Или пък обвиняваш себе си?!
Не вината обаче е тази, която трябва да храним. Виновен – не си, отговорен си. Това го има при моя герой Петър (б.а. от „Пасиансът на архангелите“). В него вкарах това, през което преминах аз. Когато поемеш отговорност за стъпки в миналото имаш сили да се извиниш, да се пренаредиш и да спреш да вършиш определени неща. Да си отговорен към нещо означава да го обичаш. Аз разбрах, че не съм била отговорна към себе си, защото не съм се обичала. Имаше период в моя живот, в който такива шамари ми забиха поредица от хора, в които съм се клела и за които съм се раздала. Разбрах, че това да си тръгнат, да ме предадат, да ме оплюят, да ме забравят, е било единственият начин аз да спра и да помисля за какво съм извикала тази болка в живота си. Дълбаеш и започваш да се разплиташ и сплиташ отново, но вече по съвсем различен начин.
Защо разказвате историите си винаги през счупените семейни отношения?
Пак стигаме до Библията – греховете на родителите ги плащат децата. Мислим, че е написано символично, а то е съвсем буквално. Страховете, раните на родителите ги плащат децата. В „Пасиансът на архангелите“ конфликтът не е между родители и деца, а между две сестри, родени от една майка, но коренно различни. С това искам да покажа, че генетиката няма никакво значение. Решаващо е с какъв багаж пристигаме и какви са задачите на душата. Каша е трябвало да попадне в любяща среда, при тази вълшебна Юстина и нейния съпруг, за да се научи да получава и дава любов. Но не се справя. Не може да отвори блендата. Вторачва се в нещата, които няма. Вторачва се в сърцето на сестра си. Тя има същото, но както и в „Живот в скалите“ се казва: „Речеш ли, че нещо го няма, ти не го виждаш“.
Наблюдавала съм огромна група от хора, които живеят като Каша – с изключително измамното себеусещане, че образованието, което са получили, затвореният кръг, в който са живяли, това което още като деца са им забили в главите, че те са цветът, ги е направило жестоки без да го искат. Накарали са ги да мислят, че превъзхождат останалите, а чувството за превъзходство прави хората жестоки, на емоционални ниво ги превръща в палачи. Така поместих цяла прослойка в героинята Каша. Когато започнах да я пиша и тя започна да се развива, се чудих възможно ли е човек да се държи толкова лошо. Оставих я да видя до къде ще стигне. Дадох ѝ шанс да се промени. Тя не поиска.
Ако тя се беше променила и не беше умряла, тогава Петър и Босила нямаше да получат своя шанс.
Смъртта на Каша отвори вратата, защото всичко е взаимносвързано, точно като в живота. Понякога гледаме новини и се чудим защо Господ позволява да умират деца, например. Ами защото има друг, по-голям смисъл. Защото, докато вярваме, че имаме само този живот, ще приемаме смъртта като трагедия. Понякога душите се жертват, за да отворят очите на другите. На онова, другото ниво, смърт няма – просто събличаш едно тяло. Но ако смъртта на това тяло отвори очите на 1 милион човека?
И трета, и четвърта книга да напиша, все ще обяснявам, че смъртта не е краят.
Ясно разграничавате емоциите от чувствата. Каква е разликата?
Емоционалната интелигентност е любима моя тема. Ние сме невъзпитани по отношение на чувствата, защото ги бъркаме с емоциите. А емоцията е реакция – тя е атрибут на егото, на тая малка част, която разумът ти е дал, колкото да осъзнаем, че живеем в игра, в илюзия, да осъзнаем ограниченията от материалното, а не да изградим себе си единствено и само като тяло и разум. Егото е едновременно приятел и враг. Там, докъдето е приятел, е да ти каже: „Ти си имаш някаква задача, огледай се, определи се, каква реалност си създал за себе си. Ако се пренастроиш тази реалност сигурно ще е същата, защото е плод на колективни енергии, но ти самият ще минеш през нея съвсем различен“. Кога става егото враг? В случая, в който започваш да се съобразяваш с тези два крака, две ръце, глава, вагоните с книги, които си изчел и които мислиш, че те правят духовен.
Чувствата са езикът на душата, а емоциите са езикът на егото. Емоция е онова трепване под лъжичката, след което решаваш, че си срещнал любовта на живота си. Няма такова понятие като „любовта на живота“. Може да искаш да остарееш с някого, но може и душата ти съвсем друга задача да си е сложила. Може това да е човекът, от който веднага трябва да си тръгнеш, за да не загинеш. Като при Петър и Каша. Тя го унищожава, но той остава.
Как да обединим разума и душата?
Като ги помирим. Равновесие. Душата обича разума, защото знае какво е той. А разума първо трябва да разпознае душата, да я разбере и тогава да я обикне. Двете не трябва да воюват, въпреки че точно това правят, защото душата е нещото, което ще разбие крехките, паянтови конструкции на разума, калъпите му.
В книгите си преплитате много философии и религии. Кога започна любопитството ви към тези теми?
Някъде по пътя. Нарочно набърках езотеризъм, християнство, езичество, неверници. Исках да покажа, че пътят с голямо П е част от личността, част от индивида, и е само един. Когато Юстина, като малка, и вуйчо ѝ спорят около стремежа му да намери общото между всички религии, за да докаже най-извечната теория, че всичко има един център, Юстина казва: „Трябваше да е по-просто, максимално просто“. Това е смирението.
Религията е болестта на нашето време. Тя е имала задачи, които ние сме изкривили. Когато превърнеш една идея в институция и правила, ти лишаваш идеята от мотор и ограничаваш свободата. Вярата не може да ограничава свободата на никого. Тя е нещо съвсем различно от религията.
Ковид е новата религия. Да нямаш друг Бог освен мен – Да нямаш друга болест освен мен. Да имаш страх от Бог – Да имаш страх от Ковид. Първите две стъпки на религията ги имаме. Оттук нататък започват правилата. И тази нова религия е на път да ни завладее, защото тя определя правилата. Покръстваме се с игла и се дамгосваме, но вместо кръст на врата носим сертификат.
Явно не сме се научили как да се отнасяме към подобни правила, затова идват отново, но под друга форма?
Аз не вярвам, че идваме да се учим, а за да изживее определени неща. Свободен си да направиш всеки избор, защото този избор е неприкосновен дори за Бога. Но не си свободен да не понесеш последствията от него. Мислим, че само изречените думи има тежест, но не. Помислил си някога нещо и си задал команда на Вселената, а тя те сблъсква с това, което сам си поискал. Вселената работи само с нашите вярвания.
Кой беше първият герой, който измислихте за „Пасиансът на архангелите“?
Кучката Кора. С нея започнах да пиша „Песове“. Исках куче да разкаже човешкия живот.
Знаех историята на игуменката майка Христина и съм искала разрешения да я разкажа и преправя. На всеки герой, който съм описала, съм искала разрешение, включително и на прототипа на Босила, който е събирателен образ от няколко такива странни, черни същества. Те ми разказаха какво е магия, а аз бях ужасена от размерите, в които хората се заминават с нея.
Историята на Юстина ми е преразказана, но съм я взела само като скелет за изграждане на героинята си. Прототипът не е минал нито през изнасилвания, нито през убийството в Румъния. В романа обаче тя трябваше да е много ярка. Юстина е и събирателен образ и на всички светли хора, които са ми помогнали и са ме събирали. Коста има реален прототип. Но, ако ме питат кой е най-любимия ми образ? Това е Каша. Не защото е крайно, неестествено лоша. Тя е нормално лош човек, избрал да бъде такъв. Само по себе си душата ѝ не е лоша. Затова, преди да съм я описала, съм ѝ простила.
Познавам абсолютно завършен, истински Петър. Само смених името. Той е героят, който най-много ме изненада. Исках да си доживее живота сам с едно куче в една къща, очаквайки любовта. А той направи друг избор. Героите си имат собствен живот и ти не можеш да се бъркаш. Дали си го родил или описал, той притежава енергия да се развива сам и воля да избира. И Петър реши да тръгне след Екатерина.
Колкото до Екатерина – исках тя да си тръгне от Петър, да се разболее и да умре. Синът ми е този, който ме спря да я убия. Тогава 17-годишен, той ми каза: „Мамо, нали искаш този да го боли, тогава я остави жива. Нека той живее със съзнанието, че тя няма да се върне по собствено желание. Ако я убиеш, в него ще остане усещането, че съдбата му я е отнела, а не че тя не е искала да се върне“.
Учите ли се от детето си?
Децата са тези, от които трябва да се учим, не от възрастните. Възрастните имаме толкова рутина, че не можем да се изненадаме, нито да научим нещо един от друг, защото на всички ни са втълпени едни и същи неща. Докато децата имат абсолютно нестандартен поглед. Още не са толкова натоварили съзнанието си с правилата на възрастните. Точно тяхната гледна точка чупи теб и твоите модели.