ODD CREW: Албумите ни са огледало на нас самите

Преди обед в BUTCHERHOUSE, студиото на Odd Crew, звучи Led Zeppelin. Момчетата са се събрали и пият кафе, докато пускат шеги за отсъствието на Бонзи (Боян Георгиев – барабани). Вече са свършили една камара неща около малките си деца и домашните задължения сутринта, и са готови да се гмурнат и да говорят за музиката си. Преди това обаче включват малки камери и ги разполагат в ъглите, за да заснемат всичко за архива. Разговорът тръгва без включени диктофони, ей така, леко и много искрено. Гледаме стари видеа как са създали студиото в тази чудна къщичка в столичния квартал Редута и е трудно да спрем да се смеем на кадрите с копаенето на ръка на мазето, за да стане достатъчно високо. Какво виждаме ли?! Приятели, приятели, приятели, много кал, пот, работа, но всички пеят и греят. Купон. Вече разбирам защо отново са пуснали камерите и снимат архив.

В този архив ще влязат и страхотните видео реакции на колегите им за първия сингъл – „Morning Lights“, от предстоящия шести албум на Odd Crew – Dark Matters (Part 1). “Много хора делят музиката на поколения и стилове, а в една тясна България е готино да видиш, че сме едно цяло, едни изпълнители да споделят мнение за други“, казва Васил Първановски, докато говорим за тази супер готина инициатива с реакциите.

От две години Odd Crew не са излизали на живо пред публика, не са пускали нова песен и само преди дни гръмнаха с цял куп новини, които разсеяха нагнетеното очакване на феновете. Готови са с новия си албум, който има уверен надпис Part 1 в края на името, а четиримата ми потвърдиха, че ще има поне още един. Подписаха с чужд лейбъл – Drakkar Entertainment, работил с групите Kreator, Sodom, Rage, Helloween, UDO, Sepultura, Voivod, Biohazard, Nightwish, за да направят още една крачка към изнасянето на музиката си извън България. Снимали са видеа на всеки от осемте трака в албума и още изненади… Добра работа! Но следващата голяма цел е да се върнат на сцена. Ще изчакат обаче колкото трябва, защото искат да излязат пред публиката си с новата музика. „Идва нов период, когато искаш да кажеш нещо друго, освен това, което вече си казал“, казва Васко Райков.

След един доволно дълъг разговор завършихме с много снимки (на които тези „страховити“ рок музиканти са все ухилени и хич не изглеждат страховити). И още – разкази за жабката, която като талисман пази студиото (б.а. играчка от детството на Васко Първановски) и отпечатъците от бебешки крачета върху една от китарите (б.а. отново на Васко Първановски). А ето какво си говорихме между „Здравей“ и „Довиждане.“

Как се случи, колко време ви отне и концептуален ли е предстоящият ви албум „Dark Matters (Part 1)“?

Васко Райков: Не сме по тази дума, но реално да, концептуален е.

Васил Първановски: Първите идеи се родиха може би преди три години. След последното ни свирене на живо, преди почти две години, в Арена Армеец преди Megadeth и Five Finger Death Punch (б.а. 22 февруари 2020 г), си казахме, че този период, който явно се задава е идеален да си обърнем внимание на нас и да направим нов албум. Това беше страхотно, защото разполагахме с толкова много време за новия материал. Пък и като не може да свириш на живо, на един музикант не му остават много опции. Нещо трябва да ти спаси душата.

Мартин Стоянов: Пък и е малко деликатно да намериш достатъчно време за албум, докато ходиш по турнета. Като подредиш всички микрофони за запис не искаш много да ги пипаш, да разглобяваш всичко за едно късо турне и после пак да сглобяваш. Никога не може да уцелиш как са били.

Васко Райков: Има още нещо интересно. Месец преди да обявят пандемията, бяхме планирали европейско турне във Швейцария, Германия и с опции да стигнем до Англия отново. Тогава даже си бяхме наумили да си купим нов бус, който да преправим в музикантски. Мисля, че в този момент Васко (б.а. Първановски) каза: „Добре, момчета, в крайна сметка кое е най-важно за нас?“. И всички си казахме „Да има нов албум!“. Отказахме цялото турне. Месец по-късно затвориха всичко.

Васко Първановски: Това беше едно от онези решения на късмет. Съдбата беше на наша страна. Но те ме познават и знаят, че много се дразня, ако имаме да записваме нещо и в същото време имаме планирани концерти. Не защото не ни се свири, напротив, а защото за тези концерти отнемат време и в репетиции, и после е трудно да се върнеш обратно в процеса на писане. При нас работи да се съберем на едно място и да си отделим време. Доказва го и акустичния албум, който записахме за 2 седмици. Просто изкарахме 1 месец тук, спахме тук, живяхме тук и той се появи.

Васил Райков: За всичко действаме по схемата да „влезем във филма“. За концертите също. Често сме имали покани, да кажем за акустично шоу, не знам защо хората си мислят, че се прави много по-лесно от електирческото, и получаваме обаждане: „Искате ли за Коледа, да направим едно ексклузивно акустично шоу?“ Да, но за вас това е една вечер, за нас – три седмици от живота ни, защото трябва да се съберем, да „влезем във филма“ на това нещо, да сме сигурни, когато излезем на сцена, че няма да мислим за песните, а ще ги свирим. Затова, като се захванем с нещо е по-добре да се концентрираме върху него и да не излизаме от него. Поне така работи при нас.

Мартин Стоянов: В момента, в който се появи мисъл в главата, докато свириш, имаш проблем.

Казвате, че „влизате във филма“ на всяко нещо, което правите. Какъв беше филмът около „Dark Matters (Part 1)“?

Мартин Стоянов: Работихме по него по-дълго и имахме време да експериментираме и да си развинтим въображението.

Васил Първановски: Време да помислим малко, да си поговорим повече върху нещата, които сме правили до сега и да направим нещо без никакви задръжки. Да сме повече ние отвсякога. Пък беше и интересен период, в който и аз, и Васко и Мартин, станахме родители.

Бащинството отразило ли се е в албума по някакъв начин?

Васил Райков: Последното парче от албума „Desert Skies“ е посветено точно на децата ни и на бъдещите такива.

Васил Първановски: Всичко дойде от самосебе си, без да им конкретна причина, която да ни накара да направим такова парче. По-скоро слушайки го, заедно с идеята на Васко за текста, визиата, която започна да ни се появява за видеото, и нещата се наредиха сами. На Васко още му засяда бучка на гърлото от това парче.

Слушайки ви се чудя – само интуитивно ли работите?

Мартин Стоянов: Ние сме малко като кучетата – като видим кола и трябва да я гоним. Без да има конкретна цел като стигнем колата, просто трябва да го направим. Това е вътрешен подтикт, че искаш нещо да направиш и трябва да го направиш сега.

Васил Райков: Минаваме през различни периоди и албумите ни са различни. Като „Bottle Of Friends“, например. Написахме го, когато бяхме на по двайсет и няколко години – зелени, отворени за преживявания, търчахме напред-назад, пиехме по бутилка уиски на човек преди да се качим на сцена. Студентските години на музикантите.

Казвали са ни „Ами, те момчетата така и не успяха да намерят себе си“. Всъщност ние никога не сме губили себе си. Винаги сме следвали това, което изпитваме вътрешно емоцонално и то е в музиката ни. Затова, аз приемрно, не разбирам пък хората, които зациклят в една пътека и не могат да излязат от нея. Винаги ме е кефило в нашата банда това, че никога не сме имали задръжки да експериментираме – всеки със себе си и заедно всички като група.

Васил Първановски: Последните години си мисля, че и четиримата сме много емоционални хора, и затова ни е такава и музиката. Затова винаги е различна. Доста искрени сме като хора и няма какво да крием и в музиката си. Албумите ни винаги са били огледало на нас самите.

Мартин Стоянов: Бях чел едно интервю на този гений преподавателя Джейми Ейбърсолд, който казва “Музиката не е направена да бъде сложна, хората са сложни”.

За пръв път работите с лейбъл и то чужд.

Мартин Стоянов: Да, това е част от новата крачка.

Васил Първановски: Опитвали сме и преди, но може би всяко нещо е с времето си. Този път, като никога, имахме повече отговори на мейлите си към лейбъли. Ние избрахме Drakkаr Entertainment.

Васил Райков: Съдбата ни изигра готин номер, защото Drakkаr се появи сега, когато вече знаем точно какво искаме и към какво се стремим. Те откликнаха на 200% на всичко, което правим. Дори докато правихме договора ние казахвахме: „Може ли да направим ето тези промени?“ и те се съгласяваха с всичките. Най-хубавото е, че ние ще държим изцяло контрола върху визията и музиката на бандата, дори това го има написано черно на бяло.

Васил Първановски: Даже не мога да кажа, че тази стъпка е дълбоко търсена при нас. В един момент бяхме свикнали да се оправяме и сами, но се радваме, че има кой да го прави вместо нас вече, за да се фокусираме върху музиката. Трудно и бавно е да се развиеш сам. Да има някой зад теб, който да раобти в страните от Централна Европа е чудесно.

С какво ги спечелихте, как се преборихте за вниманието им?

Мартин Стоянов: Няма конкретна рецепта. Често други музиканти са ни питали какво да направят. Никога не сме знаели какво трябва да се направи, за да имаме този краен резултат. Просто правим това, което мислим, че е ок и се надяваме на хубав край.

Васил Райков: Знаеш ли мен какво ме вбесява и момчетата могат да потвърдят как избухвам в такива моменти. Когато примерно с по-млади, неопитни музиканти си говорим и някой ме пита за съвет. Ние не крием нищо, затова им казвам: „Има една работа, която трябва да бъде свършена. Трябва да се минат тези и тези стъпки“. И получавам отговор „Е, да де, ама ние не сме Odd Crew“. Все едно на нас някой ни е подарил всичко. Добре знам колко безсънни нощи и през колко караници сме минали, за да стигнем до тук.

Мартин Стоянов: Аз пак ще кажа, ние сме като кучетата – гоним колата.

Васил Първановски: Говорейки за борба, като че ли нашите приоритети винаги са били просто да правим музика, защото това ни доставя адски голямо удоволствие.

Все пак една група има нужда и от финанси.

Васил Райков: Не е само финансова част. Потребителите на музика реално не си дават сметка какъв огромен елемент е техническата работа около създаването на тази музика. Трябва да сметнеш кога ще записшва, как ще запишсваш, как ще се промотира, мърчандайз, какво трябва да се направи. Има изключително много технически неща по писането и издаването на музика, които не зависят от нас. Например, сега „Dark Matters (Part 1)“ се бави с няколко месеца, заради производството на плочи. Единствено може да сме щастливи, че поне сега ние няма да кординираме цялото това нещо.

Казвате, че албумът е по-тежък, но какво точно имате предвид?

Мартин Стоянов: По-тежък е емоционално.

Васил Райков: Когато кажеш тежка музика, поне любителите на метъла, си представят брутална, агресивана музика с бързи темпа, стържеща китара, екстремни неща. Докато ние наричаме тежка музика тази, която ни удря емоционално. Тежко е, когато трябва да преживея тези вътрешни моменти, които са в текстовете на парчето. Те са натрупани в годините и когато започнещ да чоплиш в дадена тематика се сещаш за различни преживени моменти и нареждаш картини, които те карат да напишеш въпросния текст.

Мартин Стоянов: Джони Кеш може да бъде също толкова тежък, колкото и Black Sabbath.

Каза „чоплиш“. Kакво направи с демоните, които разчопли с “Morning Lights”?

Васил Райков: Не е само до демони. Проблемът е и в ангелите, и в демоните, защото съществуват паралелно. Един без друг не могат. Не е проблем дали ще ги имаш, а къде се намираш ти между тях. Ти си избираш пътя и никога не знаеш дали е правилния.

Васил Първановски: Музиката е поредното доказателство, и затова се възхищавам на това изкуство, защото е може би най-близкото до нас, като човек е. Толкова е емоционално, толкова неща можеш да му кажеш, толкова неща може да ти каже то. Музиката е емоция, няма език, както Марти обича да казва, което я прави супер силна.

Мартин Стоянов: Музиката е универсална форма на общуване, затова е език. С нея можеш да предадеш информация, която и вербално не можеш да предадеш.

Расте ли музиката ви заедно с вас? Kазвате, че с новия албум започва и нова епоха за Odd Crew.

Васил Първановски: Всеки албум за нас е нова епоха по някакъв начин. Така го усещаме винаги. Нямаш търпение да видиш какво ще ти предложи този албум, какво ще добави към живота ти.

Щом излезе на бял свят, вече нямаш контрол върху него и чакаш изненадите, а?

Мартин Стоянов: Още по време на композирането нямаш много контрол върху нещата.

Защо?

Мартин Стоянов: Чисто емоционално. Например, нещо ти звучи в главата. Опитваш го, обаче не ти харесва и започваш да пробваш различни варианти. На 15-я, който няма нищо общо с първоначалната ти идея, започва да ти харесва. Въобще не си го мислил така, но звучи добре.

Васил Райков: А има и такива моменти, в които за половин час песента е готова и за още половин час, написвам текста и се качвам да го записвам.

Васил Първановски: „Morning Lights“ е точно такъв пример. За 7 минути ми дойде самата идея като рифове, даже на знам дали не беше по-бързо. Просто се спуснаха отнякъде. Аз натиснах „Rec“ и просто ги записах.

Как се чувстваш в такъв момент?

Васил Първановски: Не знам. Единственото, което знам е, че още повече от всякога не мисля за нищо.

Мартин Стоянов: Колкото по-малко мисъл влагаш, толкова по-добре.

Васил Райков: Има ли мисъл, няма музика.

Васил Първановски: В такива моменти имам чувството, че получавам някаква, да не звучи толкова фантастично, информация. Или все едно ми говори някой пред мен и аз го слушам изключително внимателно какво имам да ми каже. Това е най-якото в правенето на изкуство.

Опитът ли ви научи да слушате този „някой“ отсреща?

Васил Райков: От деца сме усещали това, но при мен лично с годините се разви. Мога да зацикля на един текст и да не мога да го напиша месеци наред. След това идва емоционален момент, сядам и буквално след 10 минути е готов. В новия албум има доста такива моменти, а текстовете са бая дълги. “Morning Lights” всъщност е едно от парчетата с най-малко пеене.

При мен става така, не знам как е при другите. Всъщност никога не сме си говорили на тази тема.

Васил Първановски: Със сигурност тази способност се развива. В последните години си мисля, че е важно да можеш емоционално, на фона на целия живот, който ни натиска, да се научиш как да изпадаш в ситуацията, в която да поискаш това нещо. Трудно е човек да отпусне главата си.

Какво ви помага да се отпуснете?

Васил Първановски: При мен работи да съм сам с китарата, късно вечер, след 12-1 ч., когато телефонът не звъни.

Васил Райков: Самотата определено помага. Мен ме вдъхновява, когато дойда тук и започнем да работим четиримата, защото те правят някакъв аранжимент или друго, аз слизам долу с лаптопа и започвам да пиша. Според мен обаче вдъхновението идва, докато работиш, а не докато седиш да го чакаш. Когато работиш отново „влизаш във филма“,  за който си говорехме. Може днес да не ти се получи, може и утре да не ти се получи, но когато продължаваш да натискаш, онези двери се отварят и се потапяш. На мен примерно ми отнема време да си събера мислите, но колкото повече време имам да го направя, толкова по лесно ми става

Мартин Стоянов: Аз с годините се научих във всеки един момент да си отлитам нанякъде, докато свиря. Не знам как стана. Ако е с мен китарата винаги мога да си отлетя. Е, не винаги е сполучливо.

Васил Райков: Мисля си, че отношението и причината, поради която правиш музика те вдъхновяват. При нас музиката не е самоцел. По някакъв начин е рожба на сърцето.

Васил Първановски: Може да си дадеш сърцето на близък човек, ние го даваме на музиката.

Какво чудо държи Odd Crew в един и същ състав, без никакви промени през всичките 23 години?

Мартин Стоянов: Ние сме израстнали заедно и изкарахме много време заедно. Научихме се да си комуникираме без много да си говорим.

Васил Райков: Това не означава, че не се караме.

Явно сте успели да култивирате егото си, за да се съвместят в общото ви пространство?

Васил Райков: Още не сме постигнали този дзен. Винаги има сблъсъци на его, на идеи. Но в спора се ражда истината. Някой път нещата ескалират, но на другия ден ти става ясно, че в резултат се е родило нещо.

А трудно ли се запазва и приятелството и групата едновременно?

Васил Райков: Без приятелство няма да има банда. Винаги съм казвал, че музика се прави с приятели не с музиканти. Ако тях ги няма, въобще не знам дали ще се занимавам с музика. Ние сме семейство. Дори до преди няколко години, когато трябваше да направим фирма, за да може тя легално да оперира, нямахме един подписан договор. Нямаше лист хартия, на който да стоят четирите ни подписа, освен декларациите, които пращахме към Министерство на културата, за да псунат за издаване албум. Нито един договор помежду си за техниката, студиото, буса.

Мартин Стоянов: И реално все още нямаме за тези неща.

Васил Първановски: Не сме тръгнали с идеята да сме проект, а да сме група.

Какъв свят си изградихте, правейки музика цял живот?

Васил Първановски: В този общ свят спомените ми не са мой, те са общи и винаги ги свързавам с някой от групата. Това ми харесва най-много. Не се чувстваш сам.

Мартин Стоянов: Направихме си един остров, лично емоционален.

Васил Райков: Живеем си в нашия балон и като излезем извън него ни хваща страх. Реално баче нашият свът е абсолютно обикновен с всичките му промени, радости, тъги. Не живеем в утопия. Всеки от нас ежедневно излиза на улицата и отива в магазина да напазарува или в НАП да си плати данъците. Но това ежедневие остава на втори план, защото моментът, в който семейството се събере, знаеш, че си вкъщи.

• 

• 

• 

• 

• 

•