„Живот в скалите“ на Мария Лалева е книга чудо. Уж дебютен роман, а успя да прескочи конкуренцията на утвърдени български и чужди автори и още в годината на издаването си – 2018-а, да стане най-продаваната книга у нас. Успех, който повтори през 2019 г. и 2020 г.
В нейните 344 страници се събира не просто роман. Това по-скоро е притча за любовта и всички нейни проявления. И за болката… Добре позната като поетеса и сценарист, Мария Лалева подарява на читателите си много красив, чист и прецизен език, с който леко като в приказка-легенда поднася своите послания. Способността й да открива най-правилните думи, да показва тяхната звучност в поезията и да ги съчетава в кратки и силни послания се пренася и на страниците на романа, който вече е представен в десетки български градове. Заедно с голямата актриса Татяна Лолова, която наскоро изгубихме, направиха турне в Берлин, Хамбург, Кьолн, Виена и Братислава под надслов „Лолова чете Лалева”.
„Живот в скалите“ (изд. Книгомания) е обитаван от странници и ангели в човешки тела. А всички те – и турчинът Демир, и пропилият се актьор Михаил, и арменката безбожница – Луиза, и магическата баба Настасия – македонската пророчица, си имат само един-единствен и достатъчен Дядо Боже. „Сърцето религия нема, умо има“, рече един ден кротко баба Настасия и изчерпа всички евентуални теологични спорове в скалите“. Ей така категорично изчерпва темата с религиозните различия и авторката. В сърцата на тези четири ангела удобно се наместват една млада и неизлечимо болна жена – Марина и нейният син Павел. Е, има и един прокрадващ се демон, но за кратко, колкото да не остане повествованието без антагонист.
Книгата смело задава въпроси и още по-смело и откровено им отговаря така, както авторката вижда света, побирайки го в красиви легенди за храмове в скалите на Созопол, за тунели, водещи към долната земя, за невидими сили и чудни способности, а навсякъде във въздуха са Бог и любовта. Всъщност Бог и любовта се припокриват. С тях започва и с тях се изчерпва всичко.
Но най-ценното в тази книга е нейната универсалност. Никой не може да остане безразличен, докато я чете, не може да спре пороя от въпроси, които ражда подсъзнанието му, не може да не търси отговори. Но както и самата авторка казва – в „Живот в скалите“ няма рецепти. Историята единствено може да даде увереност в собствените сили, с която смело да си зададем въпросите и още по-смело да си отговорим честно. Да се запознаем със собствените си ангели и с демоните си, да подхраним желанието си да ги помирим и да си ги обичаме.
Не по-малко интересно от четенето на „Живот в скалите“ е да говорим със самата Мария Лалева и да чуем как разказва света.
Здравей, Мария. Имаше ли случка/реплика/сюжет/човешка история, нещо, което те провокира да започнеш да мислиш за написването на романа?
Реалната случка беше една много вълнуваща среща на мен и сина ми (тогава четиригодишен) с актьора Досьо Досев и негов приятел в Созопол. Тази среща се превърна в разказ, от който после се разви сюжетът на историята в „Живот в скалите“. Това е първата среща между Марина, синът й, Михаил и Демир. Разбира се, с много промени в диалозите и героите, но точно това се случи в действителност. Всичко започна с двата въпроса на сина ми, който тичаше с рапани в ръце и крещеше: „А, мамо, мамо, скалите природа ли са?“. И след това: „А Бог ли е създал скалите?“
В какво се корени основното вярване в книгата – тайнствените храмове в скалите, „онио свет“ и „мехурите“ на баба Настасия?
Храмът в скалите си го измислих, но всъщност съм абсолютно убедена, че има такива храмове, както входовете и тунелите, за които толкова много се е изписало, че съществуват на нашата земя. В народните приказки дори се споменава за Долната земя. В много филми има истории, свързани със свят в центъра на земята, с негово слънце, раса, животински и растителен свят. Легендата за вътрешния свят Агарта и изобщо теорията за кухата земя винаги ми е била интересна. От там идват тези храмове и тунели и фантасмагории в книгата. А „мехурите“ на баба Настасия… Аз вярвам, че е точно така, че всички сме „клетки“ от един организъм на енергийно ниво и нашите енергийни обвивки точно така се докосват една в друга. Само на физическо ниво, във физическия свят живеем в илюзията за отделеност. Но всъщност всичко и всички сме свързани и неотделими един от друг.
И понеже за мен това е книга за любовта като начин на живот – Любовта отговор ли е на всичко?
„Единственият правилен“ под това небе. Защото друго няма. В света, който приемаме за реален, в съня, в който доброволно сме се потопили, съществуват противоположности и крайности само за да можем да изживеем и това, което любовта не е. За да я познаем чрез изживяванията си, и да си спомним в края на пътя, че освен нея друго няма.
Споделяш, че се стараеш да живееш точно с този мирогледа на любовта, но всеки човек има демони. Къде си затворила твоите и навестяваш ли ги от време на време?
Те, демоните, не чакат да ги навестиш. Появяват се точно когато трябва, както и ангелите, които живеят в теб. В това е смисълът им – да ги разпознаваш в себе си, да ги помириш вътре в себе си и да се обичаш и с демоните, и с ангелите си. И точно с това равновесие и спокойствие да приемеш и да обичаш и другия. Иначе нямаше да сме човеци. Цели сме, когато осъзнаем, че сме „ян“ и „ин“ едновременно.
Често хората казваме, че любовта усложнява живота, а твоята теза като че ли е обратната. Къде се объркваме?
Защото бъркаме любов с притежание, защото сме натоварили брака с невъзможните вярност и любов до гроб, защото бъркаме брак, любов и секс, и най-често си представяме, че това всичкото трябва да е на едно място и така от Менделсон до гроб. Защото бъркаме любов с връзка. Защото приемаме любовта като „Пешо и Детелинка се влюбиха и се ожениха, и си родиха две хубави деца, и ходят на почивки в Гърция, и си купиха къща и кола, и децата им станаха лекар и адвокат…“. Чуден модел, който се набива в главата на всеки от раждането му, той го предава на децата си и така до безкрай. А не приемаме любовта като мироглед, като отделна енергия и синоним на истина и свобода.
Дълъг път имаме да вървим като човеци към голямата истина за любовта като вселенски принцип и към въпроса, който е добре да си задаваме във всяка връзка, която ни се случва: „Израствам ли в тази връзка?“
Струва ми се, че „Живот в скалите“ би предизвикала сериозни колебания в любовния живот на читателите, особено на тези, които мечтаят и си представят любовта повече като на кино. Категоричността и безкомпромисността на героите ти относно любовта и какво да правим с отношения, от които си е тръгнала, не натоварва ли теб и книгата с твърде тежката функция художествена литература да дава рецепти за реален живот?
Не, в „Живот в скалите“ рецепти няма. Има покана да погледнеш на себе си, живота си, връзките си (любовни, приятелски, родител-дете) по различен начин. Поканата не е рецепта, тя е приятелство.
Фокусът ти е върху семейството, но не това по кръв, а това по дух. Често обаче кръвта и духът са в жесток конфликт.
И все по-жесток ще става този конфликт, защото светът се променя с дни и едни стари, закостенели, изцяло подчинени на егото, материята и бездуховността модели се рушат и си отиват необратимо. Кръвните връзки могат да бъдат и прекрасни, когато хората, които кръвта ги свързва, са на една вълна, на една вибрация. Но хората все повече започват да се групират по друг принцип и той е точно на базата на този въпрос, който споменах преди малко: „Израствам ли в тази връзка?“. Няма разпад на семейството, има разпад на лицемерието и на ограничаването на свободата на човека поради стари модели, предразсъдъци и лъжи. И слава богу!
Защо реши да бръкнеш с пръст в тази скрита „рана“ на обществото?
В тази рана бърка всеки, откакто свят светува. Раната се появява, за да ти покаже, че има проблем. И ще кърви, докато не осъзнаеш защо е причинена. Раните задават въпроси и не ти оставят възможността да не търсиш отговор, защото болят. Така расте човекът. И интелектуално, и духовно, и като характер.
Може ли да срещнем ангели в реалния живот и как да ги разпознаем?
По това, че се чувстваш по-красив, по-значим, по-обичан и по-ценен, когато ги срещнеш. Всеки човек, който идва в живота ти, е и ангел, и демон. Просто в някои срещи другият пристъпва към теб само с ангелите си. Това е неговият избор за него самия. А дали с ангелите си или с демоните си ще отговориш, е твоят избор за теб самия. Ангелите на другия ще ти простят, ако твоите демони го наранят, но това не означава, че човекът ще остане при теб. Защото се нарушава един велик вселенски закон – този за даването и вземането. Би било хубаво човек да се научи да бъде благодарен за такива срещи.
Пишеш: „В скалите живеят всички тайни и мистерии в света и те викат при себе си само тези, които могат да ги чуват“. Всеки ли може да чува скалите и как трябва да ги слуша?
Всеки носи очи и уши и за скалите, и за морето, и за планината, и изобщо за всичко, което Вселената ни е дала. Но всяко чуване и виждане е въпрос на избор, на смелост и на извървян път. Никой не чува камбаната, преди да е ударена. И трябва да си близо до камбаната все пак.
Пишеш, за да извадиш нещо от себе си, или пишеш, за да бъде прочетено написаното?
И двете. За мен всички читатели са един читател. Диалог е. Личен, дълбок и с много доверие. Играеш честно, пишеш честно, говориш честно. Достатъчно е за начало.
С какво Созопол е толкова специален за теб? Разбрах, че и сега си там, за да довършиш втория си роман?
Созопол е специален, но не и през лятото. Тогава не чуваш морето и не го виждаш. Не е само Созопол. Аз пиша и живея и в Балчик – другата ми голяма морска любов. Не знам защо са толкова специални. Ако знаех, нямаше да ги обичам. Като любовта към човек е – обичаш го и толкова. Обичаш.
Готова ли си да споделиш повече за новия си роман?
Нищо няма да кажа за новия роман, освен че прилича на мен. И е малко като онзи израз от филмите за американските сватби – нещо ново, нещо старо и нещо назаем. Има много действителни истории и случки в него.
Какво ти носи тази дълга форма на писане – романът?
Удоволствието да си го представя като филм. Всичко е картина, звук, светлина, ракурс, план на заснемане, диалог, емоция, състояние на героя, музика. Ако не си го представя в тази пълнота, нямам изречение или абзац. Романът е предизвикателство към сетивата и на автора, и на читателя.