За две седмици вторият роман на Мария Лалева „Пасиансът на архангелите“ (изд. Книгомания) се превърна в най-продавана книга в почти всички големи книжарници в България (Хермес, Озон, Хеликон, Гринуич). Резултат, в който и за миг не съм се съмнявала след успеха на дебюта й „Живот в скалите“, и най-вече – след като успях да „изгълтам“ новите 421 страници още топли от печатницата.
Класациите никога не са предизвиквали особено вълнение в мен, нито пък някога са били фактор в мнението ми за някоя книга. Понякога обаче се случва техните показатели и моите очи да са на едно мнение. Все пак „Пасиансът на архангелите“ е роман, който ти дава силно обоснована гледна точка към теми, занимавали главата на човек откакто ходи по тази земя. Мария Лалева стъпва на всички онези понятия – Вселена, Бог, Любов, Съдба, Зло, които не могат да бъдат описани и обяснени докрай. Те не се събират в думите, които сме измислили за тях, но за момента не сме открили друг начин освен чрез словото, с който да се опитаме да вникнем в тях, за да разберем и обясним себе си и света наоколо.
НЕ ДАВА ОТГОВОРИ
Романът звучи като отговор на търсене, през което всеки е минал. Като обяснение за най-тъмните ни страни, които не признаваме пред никого. Всъщност обаче текстът на Мария Лалева не дава нито една рецепта за добро и зло, нито един съвет как да изживееш живота си. Единственото, което прави, и което повишава неимоверно стойността му, е това, че те кара да се замислиш. Да се заровиш дълбоко в себе си и да човъркаш, дълбаеш, преосмисляш, променяш. Себе си. А после и света си.
Структурата на „Пасиансът на архангелите“ е опростена докрай, като разказът се лее хронологично и само спомените на героите правят ретроспекция към миналото. Тя обаче е толкова ясно и отчетливо заявена, че за миг читателят не може да изгуби нишката и да се залута сред страниците. Авторката е създала идеалната основа читателят да не е необходимо да хвърля усилия в сюжета, а само в смисъла му.
Тези човешки истории, с които работи авторката са моята, твоята, историята на сестра ти, майка ти, съседа – на всеки – те са универсални. Същевременно и много конкретни. Сюжетът изобилства от всички онези натрупвания на детайли, които те пренасят в картината, поставят те на брега на езерото или в болничния коридор, или на улицата, сред глутницата кучета, или в женския манастир.
ЧУДАЦИТЕ ДВИЖАТ СВЕТА
Мария Лалева отново използва любимите си типажи с мистични сили. Избира необикновени герои да водят мисълта на читателя през обикновените случки. Мистиката е тайната съставка на успеха както на първия, така и на втория роман на авторката. Тук тя идва с едно тесте карти, което показва „отклонението на човека от решенията на душата му“, Юстина – тяхната притежателка, която говори с архангелите, Босила – циганката, която прави магии, подкрепена от демоните, и Милан – гробарят, най-мъдрата и светла душа. Отново сюжетът се заплита около отношенията деца и родители, точно като в „Живот в скалите“.
Образите, не само на главните, но и на второстепенните герои, са богато описани, но чрез вътрешния им свят. Трудно бихте ги визуализирали, с изключение на някои елементи от физиката им като очите, косите и усмивката, на които Мария Лалева придава особено значение.
КУЧЕТО
Сред всички тези герои обаче има един необикновен – кучето. В началото това е кучето на Юстина, което се казва Ерес и остава да живее след смъртта й в манастира (забележете тази „закачка“). На финала обаче Ерес отстъпва главната си роля на една от дъщерите си, скитаща по улиците на Балчик, изритана и изоставена, научила се да оцелява и живее по сурови правила. Точно тя – безименната кучка (накрая все пак ще я кръстят Кора), разказва с човешки думи финала на историята. И точно в нейния разказ лексиката и стила на Мария Лалева рязко се сменят.
Контрастът между двата разказа е толкова голям, че те кара да спреш за малко. Тъкмо обаче да го направиш и обстоятелствата около кучката се променят. Променя се и изразяването й.
Водата. Невъзможно е да не приемеш водата като един от героите в тази история. Водата, край която е писана тя. Водата, която и в останалото творчество на Мария Лалева играе главна роля. Тя е жива, променя хората и може да общува с тях. Тя е тяхната сцена на развитие.
Динамиката на сюжета е толкова голяма, че трудно човек може да чете „Пасиансът на архангелите“ бавно. Осмислянето й обаче… то не може да стане бързо.
ЦИТАТИ:
Раздялата има мистериозното свойство да спира времето, за да можеш да потънеш до дъното в нея. Да те обгърне целия, да те задуши от болка, да свие гърлото до загуба на дъх, да се затвори оня клапан, който позволява на раната да изсвисти във вик през устата и тази задържана болка да изклокочи в гърдите запушена, задавена… Докато сърцето не се свие в спазъм. И не спре. А после да те изпълни онази пустота, която изтрива всяка мисъл. Тогава вече можеш да заплачеш. И да оживееш.
***
Кучетата носят в природата си безпогрешния усет да разпознават човешката същност само от леко докосване. Но на хората понякога са им нужни години, за да усетят разликата между фалшива милувка и искрена ласка.
***
Сърцето винаги има предимство пред ума, когато любовта срещне отново две души. Въпросите връщат илюзията за реалност и задействат ума. А тогава в повече случай свършва истината.
***
Отишъл си далеч от душата си и там, между писаното ти от Бог горе и избраното от човешкия ти разум тук, долу, зее дупка, бездна, пропаст, която се мъчиш да запълниш с какво ли не – храна, алкохол, секс, притежания, работа, пари, самовлюбеност, трупане на знания и умения, безсмислено самочувствие, заблуда за собствено превъзходство, назидание, осъждане, алчност… Болест е тази празнота, болест! Най-страшната болест!
***
Човек или се спасява сам, или не се спасява изобщо. Зависи колко му е голям богът, колко голямо място е разчистил за него човекът в себе си.
***
Най-важната и единствено възможна прошка под това небе – прошката, която сам даваш на себе си.
***
Както Бог от кал го е изваял, така и човек от кал сам се създава. Затова не протягай ръка към чуждата кал да спасяваш, без да си повикан за помощ.
***
Малко виждаме Бога, малко ни тежи сърцето в стъпките и много сме въздигнали ума, егото, логиката. Ама човешката логика е едно, а тази на Вселената – съвсем друго. Когато човекът спре да се мисли за толкова голям и умен и се приближи до божиите закони, тогава ще порасне.
***
И тогава Екатерина прозря, че любовта не се появява нито внезапно, нито от пръв поглед, нито постепенно – тя просто е. Има я. Навсякъде. И че човек се отключва за нея, сам достига до нея. Любовта не идва. Човекът отива при нея. С различна скорост и по различен път. И не си отива от любовта, нито разлюбва някого, а просто се премества. Измества фокуса, посоката, ъгъла… Но любовта остава, изпълва всичко, съществува невидимо и неотменимо. (…) Същото е и с Бог, същото е и с истината.
***
Всичко, което е в повече от това, което ти е достатъчно, рано или късно те убива.
***
… няма миг, в който да си лишен от избор да пренапишеш историята си.
***
Малък е още човекът, майко Христина, затова се мисли за голям.
***
… любовта не се дава по заслуги. Просто се дава. И се отнема не поради грешка или недостатък. Просто си отива, защото си има път.
***
По-късно щях да разбера, че страхливците нямат съвест. Страхът успява да оправдае всяка, извършена от човека подлост. И да заличи всяко чувство за вина, за болка или смърт, които той е причинил.
***
Любовта е онова нещо, което няма противоположност. Тя просто е, случва се и я живееш с това нейно лице, с което е дошла при теб.
***
–Коя съм аз?
-Аз. И всеки. И Бог.