Стефан Вълдобрев е артист, който няма нужда от представяне. Едни го познават от музикалната, други от театралната сцена, а трети – от киното… Но той е всичко това и още малко. Той е наблюдател. Има способността да вижда времената, в които живеем отстрани и да размишлява върху тях. Прави го в текстовете на песните си и много рядко във формален разговор. Не натрапва мнение. Но е способен да намира онзи 1% добро в цялото лошо, да го вземе, оформи и предаде обратно на хората вече като 100% позитивизъм.
Докато идеята за сайта ЛИЦАТА се оформяше се родиха много дилеми, но нито веднъж не се разколебах, кой да е първият човек с когото да споделя намеренията си и да поканя за “кръстник”, за първи гост, за кадем. Стефан! И той прие на мига! Може би видя онзи 1% …
За щастие ангажиментите му бяха претърпели коренна промяна от последната ни среща през май, когато не се очертаваха никакви концерти. Затова дълго и сложно търсехме пролука в плътния му график от пътувания, концерти и представяния на неговата “Книга за песните”. В една чудесна септемврийска утрин, в симпатично кафене в Докторската градина, се срещнахме на по капучино. Пристигна забързан, с неизменната си шапка (този път сламена, нали е лято) и с големи извинения за “огромното си закъснение” от 3 минути (по-надолу ще разберете защо се е забавил).
Безкрайно скромен, постоянно усмихнат и пълнокръвен джентълмен, просто седна и се разтвори, напълно готов да отговори на всички въпроси.
– Здравей, Стефане! Ти си първият гост в интервютата на ЛИЦАТА. Избрах те за кръстник, така да се каже, заради безкрайната ти позитивна енергия. Благодаря, че се съгласи!
Песните ти носят тази енергия, а инструментите? Вярваш ли, че имат душа?
-Песните, поезията, музиката са материални т.е. енергията, която си откъснал от себе си, докато си ги писал, се влива в тях. Какъв е този дял във физиката не знам, но знам че тази енергия остава вътре. С инструментите, пък и с всички така наречени неодушевени предмети, за мен е същото – носят душата на притежателите си. В инструментите дори е вплетена и тази на създателя им. Хубавите инструменти се правят бавно, това е дълъг процес. Дървото е било месеци наред с майстора, в ръцете му, и неговата енергия се е пренесла вътре.
-Питам те за всичко това заради една нова и няколко стари „Кремони“. Разкажи ми повече за връзката ти с тези китари?
-Търсех си нова китара преди няколко месеца и се спрях на българските „Кремона“. Щом влязох в завода в Казанлък… се просълзих. Не се срамувам от такива чувства и емоции. На мен винаги ми личи, не мога да се крия. Просто влязох в същата стаичка, в която през 1986 г. отидохме с учителя ми по китара Жулиен Минков. Той беше човекът, който каза: „Виж, нещата с теб напредват, ще се явяваме на конкурси. Добре се справяш, но ти трябва нов инструмент. Предишните не стават“. А предишните бяха отново „Кремони“ – две. Първата – на татко, с тънък гриф и с две дупки, с метални струни, която очевидно не ставаше. Следващата – от серия Роза, тя пък беше много груба. Третата я избрахме с учителя Жулиен Минков тогава, през 1986 г., и беше направена специално за мен. Разбира се, не беше скъпа, но беше моят си инструмент.
И като влязох сега, 34 години по-късно, си спомних как чакахме в тази стая, как пристигна китарата, как се радвах и как след това наистина се явявах на конкурси и написах много песни с нея.
Беше истински трогателно и емоционално събитие след толкова години, защото сградата не се е променила много, но пък отношението на хората…
-Май имаш подобно отношение и към пианото? В „Книга за песните“ (изд. Книгомания) разказваш на широко как майка ти като малка е трябвало да ходи пеша, за да се упражнява на пиано, защото е нямала собствено и тогава се зарекла за своите деца да купи. Когато ти си пораснал в дома ти пианото също е било много важно. В интервю за Яна Борисова, която е редактор на книгата ти, споделяш за епизод от живота ти, в който празнуваш рождения си ден в нов апартамент, където нямало нито една мебел освен пианото.
-Тези връзки съм ги правил абсолютно подсъзнателно. Дадох си сметка за тях чак, когато говорих с Яна. Всъщност не съм толкова логичен, а по-скоро разпилян, разсеян и разхвърлян човек в ежедневието. Вътре в мен обаче съществуват всичките тези препратки. През цялото време се стремим да избягаме от родителите си и накрая осъзнаваме, че сме се превърнали в тях. Това е толкова по-силно от нас. Закодирано е в ДНК-то ни.
-Сам казваш, че с новите инструменти идват и нови идеи. Дойдоха ли вече при теб? Да очакваме ли скоро нова музика?
-Новата ми „Кремона“ е по-скоро инструмент за свирене на живо и в момента не я използвам за композиране. Правя го със старата „Ямаха“ от Митко Маринов (актьорът Димитър Маринов, с който са били заедно в класа на Коко Азарян). Онази прословута китара, която също е инструмент с история. Той ми я продаде преди да замине за Щатите и ми пусна една двулевка вътре за късмет. Двулевката още си стои там.
Колкото до новата музика – да, трябва да напиша нови песни. Постоянно ми идват идеи, които записвам и стоят в телефона ми. Затова и днес се забавих за срещата с теб, защото точно преди да изляза ми хрумна нещичко и останах да го запиша на пианото. Но то е по-скоро филмова музика. Представих си нещо за цигулка. Може би защото
преди няколко дни се видях с Васко Василев. С него отдавна си говорим, че ще е хубаво да направим нещо заедно, да се включи в някой рокендрол проект.
Но аз като го видя си представям веднага по-скоро нещо филмово, с голям оркестър. Ето виж (обръща и показва дисплея на телефона). Записът от сутринта е номер 835. Всички тези са подобни хрумки. Записвам, оставям ги настрана и помня само по-отчетливите.
В момента, в който приключи това лятно препускане по концерти и представяне на „Книга за песните“, ще започна работа по нова музика. Ще дойде моят момент на затваряне, в който ще седна и ще започна да селектирам и отсявам всичките тези хрумки. Те дори сами си казват кое става и кое – не. Процес на общуване е между мен и тях. Като камък, в който има жила, но ти трябва да бъде издялана с длетото. От всичките тези над 800, повярвай ми, ще останат 20-30 идеи, защото съм станал безкрайно взискателен.
-Нямаш ли сантимент към идеите, които отхвърляш?
-Не. Поне на този етап. Знаеш ли, в албума „10 1/2“ планирах да има едно парче, страхотна пънкария, което толкова много желаех от години да издам. Пробвахме го. Бутах го, търсех му правилната форма, записвахме го на репетиции, подготвяхме го вече за запис. Но… не си намери мястото. А отдавна знам, че тази песен ще е мега хит. Но не стана, не излезе. Имам и друго такова парче, което обаче аз вътрешно съм си казал, че не бива да изкарвам. В текста му виждам нещо тъжно…
-От кога бягаш от тъжни текстове?
-Този е много тъжен.
-По-тъжен от „Тази песен не е за любов“?
– По-тъжен. Страхотно парче е и ми е цяло. Чувам го, но не го записвам нарочно. То е с оркестър, с всичко… Но изчаквам. Не знам и аз какво, но изчаквам. Дори припевът е готов.
-Като влезеш в студиото за запис ще измислиш и куплетите.
–(смее се) Да са живи и здрави тон режисьорите, защото ме търпят да работя по този начин. Митко Ганчев, понеже е много рефлективен, се нагласи към такъв модел. В началото му казах: „Знам, че не си свикнал да работиш така, но повярвай ми, при мен не става по друг начин. В момента, на монтажната маса, виждам идеи, които изскачат и трябва да се случат точно тук“.
На последния ни концерт с „Обичайните заподозрени“ се смяхме много, защото си припомнихме записите на песента „10 1/2“. Албумът беше готов. Бях подредил всичко, но ми липсваше само едно парченце от пъзела. Викам си: „Не, не, тук трябва да има някаква ударна пънкария!“ Може би на мястото на онази песен, която толкова бутах, но накрая махнахме. По принцип не правя така, но се обадих на групата и ги помолих да се съберем на следващата сутрин. Отидохме, след като бях гостувал по Нова тв да говоря вече за промоцията, за концерта в НДК. Обявявам официално всичко, а то – още не е записано. Събрахме се при Стунджи наистина в 10:30 ч. Аз им изсвирих идеята с китара. Нямаше текст още. Бях измислил само „Еее, 10 и половина е!“. Сглобихме я. Тогава Стунджи предложи и записа веднага барабаните. Излязохме от репетиционната. Вътре остана само Еко и записа баса.
Това е само репетиционна! Не бяхме записвали така.
Миро, добре че си носеше усилвателя, записа и китарата. Всичко се правеше експресно, на момента. Лечев вика: „Аз не си нося усилвател. Ние се разбрахме за репетиция. Но имам един plug-in в телефона…” Стунджи му даде кабел да свърже китарата с телефона и да използва plug-in-а за усилвател. Записахме „10 1/2“ с телефон и така остана в албума.
След записа на инструментите започна, разбира се, най-дългият процес – текстът. Както винаги една дума в последния куплет ми бягаше. Започна се едно обикаляне – три пъти обходих квартал „Редута“ с едни листове. Стунджи и жена му – Дорето, стоят и ме чакат търпеливо. Започвам да се консултирам с тях, а на тях им се спи, защото е станало вече 12:30 ч след полунощ. Дорето стои на стълбите и с всичко е съгласна, всичко й харесва. Но на мен – не. В последния момент се роди „Ееее, кажи Обичам те“… Вкарах я да запуша дупката, защото ми стана мъчно да ги карам да ме чакат, и записахме финално.
-Освен че кипиш от енергия на сцената и си винаги усмихнат, докато пееш почти през цялото време си със затворени очи. Какво виждаш като ги затвориш?
-Текст (смее се)… и фокусиране върху тона. Знам, че това ми е слабо място и работя върху него – не съм професионален певец и ми е по-лесно като си затворя очите да се концентрирам върху фразата, която предстои.
-Това не ти ли пречи да получиш своето от публиката – енергията, която връщат към теб?
Не!
Всичко виждам като си отворя очите за половин секунда. Запомням всяко лице!
Като заговорихме за това – спомням си един случай, който не включих в книгата, защото бях забравил. Преди 4-5 години, на един концерт, гледам в публиката – момче и момиче. Красиви, просто един за друг. След концерта дойдоха при мен и ми разказаха как са си купили билети два месеца по-рано, но междувременно се разделили. Наближил концертът и си казали: „Дай поне да си използваме билетите!“. Още от сцената ги виждах, че са сдържани, стоят рамо до рамо, но някак отделно. Всъщност, докато съм пеел „Тази песен не е за любов“, те са я слушали внимателно и като свършила се прегърнали, целунали и решили да се съберат отново.
-На твоите концерти хората преливат от щастие – подскачат, пеят, ето – обичат се. Но една доволно голяма част от парчетата ви не са с толкова забавни послания. Дори са драматични. Не те разбират хората ли?
-Не, не. Аз мисля, че това тяхно възприятие на тъжните песни като весели идва от актьорската ми природа. Сега сме във времена, в които трябва, колкото и вътрешно да се раздираш и да ти е тъжно накъде върви света, да излъчваш точно обратното. Имаше спокойни години, в които всичко е наред, държавите процъфтяваха. Тогава можеш да си позволиш да си тъжен, мрачен и недоволен.
Вярвам, че времето днес е някакъв контрапункт, както в края на 80-те.
Колкото е по-размирен и тревожен света, толкова артистите трябва да излъчват обратното. И дори тежките текстове да ги поднасят с ведрост и усмивка. Аз лично го правя и то съвсем осъзнато.
-Кой те научи на тази двойственост?
-Театърът. Добрата драматургия е така написана, че текстът да не се изпълнява само по един начин – колкото по-многопластово и многолико може да е изпълнението, толкова по-класна е драматургията. Още първите ни изпити в Академията бяха такива – направи комедийния диалог по тъжен начин. И ти разбираш, че изпълнението, особено при музиката, може да е различно от това, което казва текстът.
Посланието и излъчването са две отделни нива на осъзнаване.
-Все пак си ученик на големия Тодор Колев – човекът, който през комедията можеше да каже най-тъжните неща.
-Да, със сигурност съм попил от него. Възпитанието на тези умения става с наблюдение. Бяхме близки толкова дълго. Но… за най-близките хора не се говори. Факт е, че не можах до края да си обърна езика и да му заговоря на „ти“. Това не пречеше да сме в приятелски отношения. На една негова годишнина влязох в интернет и му разгледах всички снимки. Това, което ми направи впечатление и споделих още тогава беше, че на всичките снимки той е с широка усмивка и тъжни очи. Ако си сложиш ръката отдолу на кадъра виждаш един тъжни човек. Като я сложиш отгоре – виждаш една щастлива усмивка. Само много големите комедианти и артисти могат да постигнат това.
А тъжните очи са умни очи, чувствителни очи.
–Ти си част от едно „златно“ поколение, не само класът ви във ВИТИЗ, а всички връстници, които излязохте напред в началото на 90те. Сам каза, че сега са същите размирни времена, но къде е новото „златно“ поколение?
-Днес младите нямат нужда от подобен модел лидери. Интернет промени всичко. Лидерите сега са родени в друго агрегатно състояние и не е задължително да са показни. Като имаше по наше време лидери какво? 95% от тях се оказаха фалшиви. Голяма работа като ги е имало. Днешното поколение са много различни, но не е задължително това да е страшно или лошо. Напротив, намирам го за позитивно, защото тези хора знаят как по друг начин да излязат напред.
Периодът ми изглежда транзитен и мисля, че много скоро ще доведе до случването на нещо много различно. Почти всичко се изчерпа – не могат да се правят нови филми, които да не забравиш веднага щом си изгледал, и в музиката сякаш няма какво повече да се направи. Струва ми се, че ще се родят нови изразни средства, дори нещо като нов вид медия. Точно както преди много години братя Люмиер са представили кино апарата. Какъв шок е било само! След това е дошъл радио апарата, телевизионния, грамофонната плоча… Мисля, че предстои да се случи нещо огромно от този род,
защото сме стигнали границите си
Какво лошо има в това?
-Толкова позитивен ли си винаги?
-Много неща ме плашат, но ако през деня видя 99 лоши и едно хубаво нещо, ще се хвана за хубавото. То ще ми направи впечатление и ще се държа за него, защото накрая то е победило, като във филмите. Затова разсъждавам каква ще е динамиката на цялата ситуация. До къде ще ни доведе? И мисля, че не може да е до другаде освен до по-добро. Нещата се движат напред постянно.
Затова ако на всички тези световни мушмороци, некомпетентните държавни лидери, паноптикум от изчанчени хора, има само един умен, то той трябва да направи нов план „Маршал“ и да отдели финансиране само за младите, между 22 и 35-годишни. „Заповядайте, вземете тези пари, правете с тях каквото искате. Ако ги развъртите ще ни ги върнете, ако не ви провърви – няма!“. Трябва да се даде хоризонт на младите, защото те са най-страдащи от ситуацията в момента. Едва навлизат в света с мечтите си, а са толкова стреснати, че нищо няма да им се получи. Тези деца след 10 години ще правят брутния ни вътрешен продукт, ще плащат заплатите на чиновници и униформени, даже и нашите пенсии. Как да има изявени лидери като те са неимоверно уплашени? Как стреснат човек да има самочувствие?
Разликата с нашето поколение е, че на нас ни предстояха хоризонти и най-важното – знаехме, че има място по света, където е по-добре. Сега такова място няма. Днешните млади вече са обиколили света и знаят, че няма обетована земя. Те са тук и искат тук да се реализират. Какво да искаме повече от тези деца?!
-Какво беше лятото ти?
-Препускащо (Може да видите снимки от големия му концерт с обичайните заподозрени в София ТУК!). Имах почивка от 6 дни в любимия Созопол, докато чаках да закрия „Аполония“. Дори Яна, жена ми, се оказа също в отпуска тогава и успяхме да се засечем. Цели 6 дни! Бяхме в същия хотел, в който през февруари писах важни глави от „Книга за песните“ – на скалите над морето. Направих си подарък, поглезих се!
-Като спомена отново книгата си спомням, че ми каза как си махал доста хубави истории само защото не са били свързани с песните. Мислил ли си да ги издадеш в автобиография?
-Каква автобиография?! Даже на мен ми е неудобно като в някоя книжарница „Книга за песните“ е в раздел биографии. Първо – кой съм аз? Второ – на 50 автобиография?! Все едно ти казват: „Честито, това беше!“. Пък аз нямам такова усещане, че нещата вървят към края си. (смее се)
-А ние сега започваме. Ще ни пожелаеш ли нещо?
Виждам как музиката издига нов дом в българското интернет пространство. За мен е огромна чест да бъда първият събеседник в Licata.bg! Пожелавам на добър час и попътен вятър.
Ваш фен,
Стефан Вълдобрев
