„Приказката P.I.F.“ – непубликуван откъс

Приказката P.I.F.

След по-малко от месец на пазара ще е една от най-очакваните автобиографии у нас – „Приказката P.I.F.“, която излиза с марката на издателство Scribens.

По книгата бандата и редакторите работят повече от две години и тя събира целите животи на музикантите, разказани от първо лице. Събира и живота на Димо Стоянов, който твърде рано си отиде от този свят, но е успял да довърши работата си по „Приказката P.I.F.“. Това прави луксозното издание още по-ценно. То се превръща в последното нещо, заедно с албума P.I.F. 6, запечатало Димо – един от най-големите наши творци в последните десетилетия.

Специално за читателите на Licata.bg издателство Scribens предостави непубликуван откъс от „Приказката P.I.F.“, който ще ви припомни страхотното чувство за хумор на Димо и ще ви покаже какво може да откриете в автобиографията. Вече дори може да поръчате на предварителна продажба книгата, която в момента е в печат, и да я получите с отстъпка, на цена от 35 лв, автографи от групата и брандирано перце за китара.

Приказката P.I.F.
Снимка: Eli Deli

ОТКЪС

Човек и добре да живее… застига го казарма

След двойния концерт с Nevertheless във Фестивалния комплекс всички ние стигнахме до момента, в който трябва да влезем в казарма. Беше есента на 1994 г. Една вечер през лятото ми се звъни по телефона. Беше пианистът Гечето, който на сутринта трябва да постъпи на служба. Идва с опулени очи, с гаджето си.

– Димо, идвам да ми счупиш пръста.

– Как да ти счупя пръста, бе, човек?!

– Аз съм го измислил, ти само трябва да го удариш, разбираш ли? Измислил съм всичко, само трябва да ме удариш.

– Ти си луд!

– Не, не, не, абсурд, искаш да вляза в казарма ли?

– Но ти си пианист!

Идеята беше да се сложи отвертка на средната фаланга, за да се счупи само костицата. Кутрето се бинтова. Гаджето му му би инжекция – някаква отвара, успокоително. Всичко това се случва около 11 вечерта. Те двамата са донесли пиене, аз се подготвям. Звучи Pantera – Fuckin’ Hostile. Подготвям се, замахвам, но не мога и го удрям съвсем лекичко. Той извиква, аз изохквам.

– Какво стана, стана ли?

– Май не го счупи! Давай пак. По-силно! Затвори очи и удряй силно! Приготви се! Силно!

Мина, той нищо не каза.

– Готово ли е?

– Ох, не знам дали е счупен, но дано!

Той се прибра веднага вкъщи и обясни на баща си, че си е щракнал пръста на вратата на маршрутката. Веднага отиде на лекар. Той, разбрал на секундата за какво става въпрос и казал: „Внимавай след шест месеца да не си удариш нещо друго!“.

Дал му бележка и той я представил. В крайна сметка така и не влезе в казарма – след това кандидатства в Шуменския университет с литература. Завърши го, после отиде в Германия, работи там, върна се, купиха си къща в едно село и сега отново е в Германия. Спря обаче да свири на клавир. Продължи с акордеон.

Иначе и двамата с Иван пропуснахме казармата по различни причини. Най-лесният начин беше да кандидатстваш в университет. Чудех се кой изпит е наесен преди влизането. НАТФИЗ. Добре! Иван пък влезе руска филология във Великотърновския университет.

Певецът ни, Данчо – този, който стоеше отстрани и рецитираше стихове на Даниил Хармс, беше много странен. Той кандидатства на майтап, за да докаже, че това е безсмислица. Беше изчел и научил наизуст тълковния речник, а на темата, която му бяха задали и по която се работи 4 часа, той беше готов за 20 минути. Изписа една страница А4. Предал я, те се отнесли с насмешка. Пълно 6. После ни разказа какво е писал, каква била темата. От всички думи, които изреди, аз знаех само „да“ и „не“. Цитати, супер сложни изречения, всичко нарочно.

„Това са най-тъпите хора на света, след като се впечатляват от това, че съм научил тълковния речник наизуст и мога да им говоря с такива сложни думи!“, казваше. Данчо е от хуманитарна гимназия, литературата го вълнуваше и все още го вълнува, знае и е начетен човек, освен това бунтар. И всъщност бунтът му се изрази в това, че им показа как те не могат да го научат на нищо – той си е свободен дух и не могат да го вкарат в рамки. Получи пълно 6, не влезе в университета и отиде в казарма. Такъв човек.

И така, Иван влезе в Търново, а аз – в София. Всеки петък пътувах наобратно, за да се събираме и да репетираме. Имаше преформирования на бандата, за да продължи да съществува. Правехме, както казваше Васко от репетиционната, половинчати работи. Той все ни се караше, защото за нас беше важна тръпката към музиката. Но докато се прибирахме във Варна да правим концерти и да си свирим, около нас вече се създаваха клубове. Тогава той ни каза: „Пичове, или ще свирите, или ще учите. Просто трябва да решите какво ще правите с живота си, защото така не става. Тук само си губите времето. На мен не ми пречи да ви взема парите за репетиционната, но си губите времето.“

Ние седнахме и си казахме: „Добре. Прекъсваме“. Данчо беше в казарма, нямахме певец. Взехме вокалиста на групата Никога преди смъртта не гледам миражи за успокоение – Чавдар, който после направи групата Crowfish.

*Може да поръчате „Приказката P.I.F.“ от ТУК!

Четете още по темата