Преди месец излезе първият роман на Благой Иванов „Мазето“ (издателство „Сиела“) – един от малкото смели опити в българската жанрова литература, и след като го изчетохме от кора до кора сме готови да ви го представим заедно с автора.
Морбидната тема е пропита във всяка страница от началото до края на този доста дебел том и на моменти чак ти се иска да затвориш Звяра, главния антагонист, между кориците, за да си починеш малко, да преглътнеш безкрайно наситения с кръв и жестокост сюжет. Тъкмо слагаш книгата настрана, и Мазето те призовава, защото нямаш търпение да прочетеш какво става по-нататък, колко изобретателен може да е човек в жестокостта си и колко силни могат да бъдат собствените ни демони.
Между всички захарни бастунчета, коледни курабийки и романтични филми по празниците, които в момента текат с пълна сила, смело ви предлагаме да разнообразите точно с тази друга вселена, заключена в Мазето.
Историята на героя, който до финала остава без име и характерни отличителни белези, се заключва в една единствена година – времето, в което се запознава и влюбва във Валентина. За да запази любимата си жива обаче, трябва да се бори със Звяра, който отдавна е заел по-голямата част от подсъзнанието му и се е разположил доста удобно. Есенцията е прекрасно подсказана от самия Благой Иванов: „Пoнякoгa oмрaзaтa нe e дocтaтъчнa, зa дa рaзруши чoвeк вcичкo – нужнa e и мaлкo любoв!“
Благой им зад гърба си три доста успешни сборника като автор – кинокритиката „Добрите, лошите и грозните“, жанровите разкази в „Трансформации“ и натуралистичния комикс за възрастни „Седем градски гряха“, направен съвместно с художника Петър Станимиров. Завършил „Кинознание“ в НАТФИЗ и тъкмо превалил 40-тата си година писателят е и отговорен редактор в издателство „Сиела“. Намира се толкова близо до книгите, колкото и до киното. Занимава се и с двете от години. Той е един от малкото ни кинокритици, автор и участник във филмовия подкаст Inglourious Kunts. Същевременно има и доста опит в книгоиздаването. Заедно с Христо Блажев основават издателство Deja Book, което вече е импринт на „Сиела“.
С Благой поговорихме надълго и широко за кървавото му предизвикателство „Мазето“ и онези скрити долапи в човешкото подсъзнание, в които се крият демоните.
–Захари Карабашлиев, твоят издател, казва, че жанрова литература се пише много трудно и затова много рядко в България. Теб какво и кога те насочи точно към този жанр и кога поиска да пишеш на морбидни теми?
-Баща ми ме зариби по страшилищата, когато бях хлапе – основно чрез филми. От малък си падах по динозаври, вампири и извънземни. Когато кварталните другари ме викаха да ритаме футбол пред блока, аз предпочитах да ги събирам вкъщи, за да гледаме „Пришълците“ на Джеймс Камерън. Дори стотното гледане на „Пришълците“ е по-смислено занимание от това да си губиш времето с футбол. Както и да е, накратко казано – съседите си имаха кучета и котки, а аз си отглеждах влечуги и земноводни. Тези ми красти поетапно се преселиха от хобитата ми в професионалните ми изяви, а процесът беше плавен и естествен.
Иначе относно жанровото изкуство – у нас имаме проблем с него, без значение дали става дума за хорър, фантастика, психотрилър или който и да е друг жанр. Едно възможно обяснение е, че популярната култура, към която и жанровата литература спада, е нещо, което често прибягва до по-либерални, провокативни и дръзки теми и изразни средства. По времето, когато в САЩ се формират цели нови жанрове и поджанрове, а на изток масовата публика въздиша по, да речем, kaiju киното (б.а. японски жанр, в който главни герои във филмите са гигантски чудовища), ние с мъка успяваме да прокараме плаха критика на системата в поостарели сатири като „Кит“… Той сам по себе си може и да е окей за нашите компрометирани стандарти, но обективно погледнато е международно и исторически ирелевантен филм.
Снимка: Петър Драганов
Няма как да очакваш днес да сме постигнали кой знае какво в попкултурата, при условие, че годините, през които тя е трябвало да се формира, утвърди и развие в България, годините, през които е трябвало да си изградим творчески и консуматорски рефлекси към нея, сме ги прекарали под строя на идеологическата цензура. Това ни е забавило с половин век, но не ни е спряло съвсем. И днес имаме прекрасни примери за уверено прохождащи жанрови изкуства, които по нищо не отстъпват на световните… с уговорката, че това не важи все още за киното ни, там положението продължава да е страшно трагично, просто защото процесът на правене е по-сложен, адски е скъп и се разчита на по-голям брой хора, които да са наясно какво вършат.
– „Мазето“ е първият ти роман. Когато го започнах, ми се стори много мило да го посветиш на майка си. Когато го завърших, ми се стори по-скоро зловещо.
-Щеше да е зловещо, ако книгата беше автобиография, а не художествена измислица. По-горе споменах, че баща ми беше човекът, който ме зарибяваше, но пък майка ми е човекът, който винаги е насърчавал интересите ми. Без родителите ми, едва ли щях да съм написал и ред, така че най-малкото, което мога да направя, е да посветя книгите си на тях. Намерението понякога е по-важно от изразното средство.
–Колкото повече четях, толкова повече се чудих, защо на герой с ампутирани чувства му е нужно да се изповядва?
Защото иначе няма да имаме книга (смее се). Пък и героят може да не изпитва нищо към света, но изпитва всичко към Валентина. Тя е неговият свят, което е повече от достатъчно, за да пожелаеш да споделиш с някого (за) чувствата си.
–За да се изповядаш, е нужно да имаш дори неосъзната вяра в Бог. Къде и как се намесва Бог в твоя разказ?
Категорично не съм съгласен. За да се изповядаш, е нужно да имаш, дори неосъзната, нужда от оценка или преоценка, от съзнателен или подсъзнателен самоанализ, който на свой ред да доведе до някакъв катарзис. При това тук не говорим за оценка или анализ от някой друг – човек, машина или божество.
Изповедта е форма на примирие, преговор или офанзива по отношение на самия себе си
а не на някакъв въображаем създател. Бог е по-скоро мерило за нашата болка, както казва Джон Ленън. Аз бих добавил, че е мерило и за нашето его, а и за нашето невежество. Един безкрайно симпатичен физик и популяризатор на науката, Брайън Грийн, пише в книгата си „До края на времето“ следното: „Живот, който е способен да изгражда телескопи, да проектира космически кораби, да се обърне към Космоса и да се вслуша в неговото дърдорене, е живот, притежаващ способността за саморефлексия“, а след това добавя: „Със съзряването на интелигентността същият този импулс да изследваш и да проумееш се проявява като подтик да наситиш преживяното със значение“.
Та иначе казано, Бог е суеверие, от което мнозина все още имат нужда, защото може да им даде илюзорен смисъл за неща, които навярно са изначално безсмислени. Дори аз понякога имам нужда от Него. Обаче не в личен или метафизичен план, защото не вярвам, че Той наистина съществува, а като художествен инструмент. Просто Бог може да бъде силен мотив, когато твориш, тъй като е фундаментален, разпознаваем и общовалиден архетип. Носи в себе си потенциала за отговор на всичко… дори на практика да не дава съществен отговор на нищо.
–За да пишеш за смърт и причиняване на смърт, как трябва да присъства тя в живота на автора? Как я разбираш, приемаш и обясняваш самият ти?
-Уви, през живота си съм бил на прекалено много погребения, което сигурно е оказало някакъв ефект. Може би това значително ме е травмирало, но и ми е помогнало да съм по-рационален… надявам се. Биологичната смърт е необратимo преустановяване на жизнените функции. Нито повече, нито по-малко.
Когато човек умре, той е точно това, което е бил, преди да бъде заченат: не съществува.
Самото умиране ме притеснява, а не това да съм мъртъв. Умирането рядко е безболезнено, а да си мъртъв е състояние, което се регистрира от другите хора, не от теб. Притеснява ме също смъртта на спомените. Моите ще изчезнат с моята кончина, но ако хората дълго си спомнят за мен след това, значи животът ми е бил достатъчно интензивен, за да остави някакво ехо.
Писането е един от начините да удължим живота си и да преборим, било то и метафорично, смъртта. Ако обаче въпросът е насочен към по-философското възприятие на проблема с живеенето и умирането, то ще препратя читателите към девета глава на „Мазето“. Светогледът на готик художничката Вирджиния до голяма степен се припокрива с моя. Нека кажем просто, че съм значително по-близо до хора като Томас Лиготи, отколкото до хора като Готфрид Лайбниц. Но държа да отбележа, че въпреки това, съм забавен в компания.
–Трудно ли сглоби сюжета в „Мазето“ без да има протагонист в повествованието?
-В „Мазето“ има протагонист – главният герой. Има и антагонист – Звяра, който е алтерего на главния герой. Понякога наистина най-големият ти враг си ти самият.
–Нямаше как да не забележа тясната връзка, която правиш между похотта и смъртта. Какво е твоето лично обяснение за тази връзка и какво си вложил в нея, пишейки? Много ми хареса един цитат от книгата: „Моралът е въпрос на гледна точка, когато си в хоризонтално положение“, който, ако го извадя от контекста на машината за убиване, е ужасно точен.
Сексът е единственото засега работещо биологично оръжие срещу смъртта
Чрез него ние продължаваме да създаваме нови поколения и да съществуваме. Дори в редица отношения Зигмунд Фройд да е някакъв научен анахронизъм, напълно подкрепям идеята за похотта и смъртта като изначални и често определящи поведението и битието ни нагони. Даже в „Мазето“ съм отбелязал съвсем директно, че съществува символична битка между Ерос и Танатос у главния герой… Но тази битка се води у всеки от нас. Споменатият по-горе Грийн пък в своята книга посочва еволюцията и ентропията като двете основни движещи сили във Вселената. Тази особена и донякъде зловеща дихотомия между, образно казано, реда и безредието навярно е основополагаща за пространство-времето и ние сме неин вторичен продукт. Може би това е характеристика на самата реалност, условие за съществуването й, което условие се прилага на практика във всяко нейно проявление, включително и в нас самите.
–В „Мазето“ реалността като че ли е обърната. След една от първите изневери той казва „Чувствах се добре“.
-Той говори за т. нар. „промискуитетен солипсизъм“, тоест – създава виртуална реалност в съзнанието си, която потушава съвестта му спрямо неговата годеница. Мисля, че този тип надлъгване със самия себе си е нещо, което всички ние сме правили, правим и ще правим в някакъв момент от живота си. Без значение дали става дума за интимната сфера или за съвсем друг аспект от ежедневието ни. Героят ми обаче е достатъчно откровен със себе си и пред нас, за да си признае, че е наясно с абсурда, лицемерието и условността на въпросния солипсизъм. Според мен това не е диагноза или присъда, а етап от лечението на този банално масов фетишизъм.
–Защо избра да не му даваш име?
-Защото исках той да бъде всеки. Той на практика е всеки. По този начин отъждествяването (със себе си) или припознаването (в някой друг) е по-лесно. Мъж, жена, бял, черен, хетеро или гей, все тая. Както и в послеслова съм отбелязал,
всички ние сме серийни убийци на човешки взаимоотношения
и героят от „Мазето“ е просто една мрачна и окървавена хипербола на тази повсеместна патология.
–„Харесва ми да съм й роб“ казва още на първа страница героят ти, а след това стотици страници е силен и могъщ, доминиращ над жертвите си. Единственото чувство, което успява да изпита е любовта към Валентина и като че ли това е и единствената му слабост. Слабост ли е любовта?
-Да, но с уговорката, че първите и последните думи на героя в книгата, са постфактум на всичко, което се случва между пролога и епилога. Феномените, с които се сблъскваме, нямат отношение към нас, а ние към тях. Любовта е важна биохимична функция на нервната ни система и сексуален инструмент, благодарение на който сме се съхранили като животински вид.
Всеки, който пренебрегва любовта, пренебрегва еволюционната си история и триумфа на себичните си гени
В този ред на мисли любовта не е нито добро, нито лошо нещо, тя просто е. Обаче начинът, по който реагираме – било то на нея или на което и да е друго явление или събитие в живота ни, е онова, което може да предопредели дали и доколко едно нещо може да бъде слабост или предимство за нас. Има хора, които са постигнали велики неща, вдъхновени от любовта, но има и такива, които са били покосени от нея. За героя от „Мазето“ тя е слабост, която потенциално може да бъде както съзидателна, така и разрушителна. Няма да разкривам каква се оказва накрая, защото мразя спойлери.
-„Хората имат своя лицемерен морал и чупливи правила“ казва героят ти. Колко беше трудно да измислиш свят без морал и правила?
-Моралът има важна социална функция и дори смятам, че можем един ден да стигнем като цивилизация до изцяло обективно обусловени и аргументирани морални правила. Без намесата на глупава религия или на опасен мултикултурализъм. Етичните рамки, в които оперираме, не са нищо повече от комбинация между златното правило, което съществува в природата от милиони години, и развитото ни, обострено абстрактно мислене, което е резултат от цели еони физиологична и поведенческа адаптация.
Само че моралът е безсмислена концепция от гледна точка на самата Вселена –както казах по-горе, реалността няма отношение към нас, а ние към нея. Затова като си дадеш сметка за тези неща, е сравнително лесно да се абстрахираш от морала, поне на хартия, и да се опиташ да погледнеш на хората като на вещи, като на симулации, които само се преструват, че изпитват щастие или страдание. След това пускаш Звяра от клетката и драмата се случва от само себе си, а ти стоиш отстрани и се забавляваш на кървищата и писъците. Искам да подчертая обаче, че макар това да звучи садистично, то работи в моята глава, само ако е проекция на въображението.
Когато фантазираш, граници и правила няма. Няма табута. Всякакво насилие е позволено.
Ала когато пренесеш насилието от фикцията в реалния живот, тогава ме губиш като фен. Колкото и да е странно предвид жанровите ми пристрастия, в реалността съм пацифист, хаха.
–През цялото време героят ти оправдаваше всяко свое действие с „правя го за Валентина“. До къде може да стигне човек в самозалъгването, за да оправдае деянията си?
-Самозалъгването е сериозен проблем и когнитивният дисонанс, който е пословичен и типичен едва ли не за всяко човешко същество. Понякога има пагубен ефект върху обективната ти оценка и върху начина, по който можеш да решиш даден проблем. В чисто балкански аспект, ние например обожаваме да прехвърляме вина и отговорност. Непрестанно търсим сметка на другите за собствените си провали. Често виним близките си за неудачите си. Още по-често изискваме от другите да са благодарни и да покажат признателност за неща, които сме сторили за тях уж от любов. Но тази любов е агресивна, тя изнасилва и изнудва на психологическо и на емоционално ниво.
Любовният ни живот пък е тотална патологична касапница… и то точно защото хората отказват да поемат споменатата вече отговорност – най-вече към себе си.
Отказват да признаят от една страна, че понякога са слаби, а от друга – че всъщност няма нищо лошо в това понякога да си слаб. Да си слаб е човешко. Лошото е, когато се криеш от истината – особено от тази конкретна истина. Стигаме до там, че превръщаме самото щастие във фалш – нещо, което отбелязва и Ерих Фром. Когато се преструваме, че сме щастливи, ние се опитваме да излъжем себе си, че не сме олицетворение на провала. Носим маската на успеха или на споделените чувства, носим маската на нормалността. Под тази маска обаче дебне високо напрежение, гняв, депресия и обърканост. Същите тези хора отказват да мислят трезво и да анализират първо себе си и собствените си бъгове, а чак след това бъговете на своите половинки, приятели или роднини. Темата е адски сериозна и изключително необятна, заслужава цяла книга… примерно книга като „Мазето“.
–Какво научи за най-тъмните ъгли на човешката душа, докато проучваше и пишеше романа?
-Научих, че колкото и безкрайна да ни се струва бездната, тя все пак има дъно. На дъното обаче има лопата… и с нея можеш да стигнеш дори по-надълбоко.
–Научи ли нещо за себе си? Изрови ли неподозирани демони?
-Научих се по-добре да контролирам обичайните заподозрени демони. Изрових доста скелети и им прочетох заупокойни молитви.
Писането, разбира се, е терапия преди всичко за автора
и чак след това (евентуално) за читателя. Писането на „Мазето“ беше полезно и ми подейства отрезвяващо. Освен това след завършването на всяка нова книга, макар да се чувствам ужасно изтощен и да се нуждая от кратка почивка, съм мотивиран още повече за следващата.
За да излезе нещо на хартия, то преминава през мисълта ти, за да го оформиш, подредиш и направиш логично. Как живееше с мислите за тези убийства и за описаните ужаси толкова време? Как се справяше с тях?
Те не са единствените чудовища в главата ми. Не са и най-страшните. Така че съм сигурен, че са се чувствали уютно в черепната ми кутия… защото са били в „добра“ и дяволски разнообразна компания.
