Fabrizio Parisi е един от хората, който се върнаха в България. И то в последните години, в които повечето българи мечтаеха за Терминал 2. Напуснал родината на майка си около 2000 г. Прибрал се в родината на баща си – Италия, но продължил да прави това, с което се занимава от невръстно дете – музика. Десетина години обаче му били достатъчни и отново се завърнал в страната, заключена между Русе и Кърджали.
Днес от всички радиостанции у нас звучи не една, а няколко негови песни. Най-новото попълнение е тракът, който написа с музикалния си партньор The Editor и Графа – „Prison“. Ако не сменяте станцията, най-много половин час след „Prison“ ще чуете „Believe“ – песен, която създадоха отново с The Editor, за дебюта на ужасно талантливата Lyrra. В зависимост от усета на музикалния редактор няма да чакате много, за да чуете и “Until the next time”, а най-вероятно ще се завърти дори и едно от първите парчета, които пусна след завръщането си – “Sunbeams”.
За да съм честна, това, че музиката на Fabrizio е навсякъде в българския ефир е само професионалният повод, за да го потърсят. Преди 5 години ми се обади Лео Бианки и ми каза, че иска да ме запознае с един човек. Така срещнах именно Fabrizio и открих един пълнокръвен музикант, с който можеш да спориш за детайли от творчеството на Metallica и същевременно да обсъждаш фолклора при бесарабските българи. Той е един от най-интересните явления в родната музика напоследък и защото разбива с дебелата си глава всякакви клишета, неписани правила и закони на родния пазар. От самостоятелен артист за няколко години изгради лейбъл – Fa&Mi Music, привлече равностоен партньор – The Editor, и събра качествено количество артисти, с които да работи. Безкрайно интересна е гледната точка към музиката на човек роден в Швейцария, отраснал в Италия и оформил се в България.
–Здравей, Фабрицио. В последните години се върна отново в България. Какво е да правиш музика тук?
-Огромно предизвикателство. България е една малка страна пълна с таланти, на които никой не обръща внимание в повечето случаи… или го прави с цел да вземе каквото може от тях и после да ги изостави!
–Как се стига до върховете на класациите без да си част от мейджър и как се развива музикален лейбъл у нас?
-Аз лично мисля, че няма точна формула затова как да се превземат класации. Освен ако не го направиш, налагайки определената песен по неестествен начин, нещо което се прави редовно от различни лейбъли и е много много грозно и тъжно!
Винаги съм смятал, че нейно Величество Музиката трябва да е главното нещо, заради което да направиш дадено произведение. Всичко останало е въпрос на множество фактори, които не зависят от нас, а от аудиторията.
Заедно с The Editor решихме да развием лейбълите Fa&MiMusic/Monoshake Music/Deeper Shaker Music без да се съобразяваме с „неписаните закони“ наложени от „властващите“ на музикалния пазар в България. Да развиваш лейбъл от нулата е свързано с много Търпение, Отдаденост, Любов към това което правиш и Уважение към всеки артист, който е предпочел да се качи на твоя сал, отколкото на „супер лъскавите и многообещаващи“ круйзери. Може би салчето стига по-далеч (смее се).
–Не можеш да бъдеш ограничен само в един стил, защото всеки път правиш нещо различно – етно хаус, поп хаус, EDM, до тракове за доста по-тясна публика. Траковете ти се въртят по цял свят. Какво се слуша в България и какво върви по света?
-В България има един парадокс: огромната разлика между това, което се налага насилствено и изкуствено по медиите, и това което реално българската аудитория слуша. Това е и отговорът на въпрос, който често ми се задава: „Защо много малко Българска продукция успява да излезе извън рамките на държавата?“
Днес всичко е дигитално и е лесно да разбереш дали нещо наистина се харесва или някой се опитва да ти наложи, че това е „новия супер хит“. Не е реално една песен да оглавява всички местни класации и да има 5000 стрийма в Spotify, не мислиш ли?
–Работиш и с различни вокалисти – от дебютиращи талантливи българи, през народни певици и световни звезди като Greg Gould и Peyton, до български звезди като Графа. Как подбираш кого да поканиш в проектите си?
-Някой път се ражда идея за песен, започваме да я развиваме и на двамата с The Editor ни звучи един ясен тембър, който би трябвало да е в тази песен. Така се случи с Prison и Графа.
Друг път сме поканени от артисти, които пък смятат, че самите те биха звучали добре в нещо направено от нас.
–Как се случват такива международни колаборации като с Greg Gould и Peyton?
-В повечето случаи получаваме допитване дали бихме искали да направим нещо заедно с този или онзи артист. Но в конкретния случай аз получих обаждане от Peyton, защото се познаваме лично, и така се направи и връзката с Greg Gould…Много сме горди с римейка на „The Boy is Mine“- все пак е песен, носител на „Грами“, а защото е страхотно да направиш нещо, което носи такова дълбоко и важно послание като „Не на тормоза в училище“. Не на последно място – страхотно е, когато работиш с такива световни гласове.
–Развивал си кариерата си дълги години в Италия, после в Турция. Как би сравнил условията за кариера на тези места и тук в България? Има ли значение географската ширина?
-Много хора биха ти отговорили, че мястото е от значение. Аз смятам, че това са само оправдания. Да! Определено в Италия,Турция и други държави, музикалния бизнес е много по-развит, но това не определя дали ще те забележат или не. Важен е продуктът, който изкарваш. И най-важното е да не правиш компромиси със себе си, съвет който се опитвам да давам на всички артисти в България.
-Защо избра да се застоиш по-дълго тук – родината на майка ти?
-България е страната, която ми е дала първата сцена, в детските ми години, първата рок-група и първите истински приятели. Дълбоко в себе си винаги съм знаел, че рано или късно ще се върна пак тук.
–Имало ли е момент, в който си спирал с музиката?
-Това се случи на два пъти в моя живот. Първият път – заради една много нелепа катастрофа с мотор близо до Венеция, в която аз пострадах доста и италианските лекари ме посъветваха да си избера друга професия, защото никога повече (според тях) нямало да мога да свиря на какъвто и да е било инструмент.
Вторият път си беше изцяло мое желание, най-вероятно продиктувано от умора, стрес и моментно изчерпване на идеи. Просто една сутрин, в един хотел, се погледнах в огледалото и видях едно празно и изморено изражение. Тогава реших, че поне една година няма да се занимавам с нищо свързано с музиката! През тази година се занимавах със съвсем различни неща – софтуер, навлязох дълбоко в дигиталния свят, и спрях абсолютно всички контакти с хора от музикалния свят! Бях изчезнал безследно (смее се).
Годината мина, почувствах, че вече съм ок отново и… се родиха Shaking it up(със Steven Achikor) и Sunbeams…Останалото е история.
–Всъщност кога, как и кой те сблъска за пръв път с музиката?
-Един мишок. Казва се Топо Джиджо (смее се). Като дете гледах много детския конкурс „Златната Монета“ и си мечтаех един ден да пея там. С моята покойна баба направихме запис на моя глас и го пуснахме по пощата. Тогава нямаше интернет. Обадиха ми се, даже дойдоха у дома, за да ме чуят на живо. Но баща ми беше против и аз не отидох в Болоня. Но…ми купи пиано и започнах да свиря.
–Доколко и как баща ти повлия за избора ти в живота да станеш музикант?
-Баща ми – Пиеро Паризи, беше музикален мениджър и всичко тръгна от него. Работеше с Duran Duran, Spandau Ballet, Ал Бано и Ромина Пауър, Дона Съмър. Беше мениджър и на първият в света мултимедиен театър Латерна Магика в Прага. Той ми спираше ми детските песнички и пускаше Rolling Stones, Jacksons, Pink Floyd, Ray Charles…
Водил ме е в бекстейджа на концерт на Santana, както и на Donna Summer. Постоянно ми повтаряше, че за да правиш музика трябва да я познаваш във всички нейни форми и стилове…И беше абсолютно прав!
–В каква среда и обстановка израстна в Италия?
-Може да се каже че съм израснал между три коренно различни свята. Разликата между България, Италия и Швейцария беше огромна от всякаква гледна точка. При мен всичко се смесваше и беше музика. Свирех и слушах музика по цял ден в Италия, а като идвах в България, това се случваше един път в годината, за да видя моите баба и дядо, играех на фунийки и на стражари и апаши.
–В крайна сметка те връщат в България и продължаваш образованието си тук. Защо?
-Защото можех да изисквам и българско гражданство, заради майка ми, която беше с двойно. В Италия не съществуваха (и сега все още няма в този им вид) истински музикални училища. Баща ми беше посъветван от ректора на Римската Консерватория да ме запише в българско музикално училище, още нещо, заради което съм безкрайно благодарен на родителите си.
–Малко хора знаят, че си с класическо музикално образование.
-Аз се раждам като пианист, който в последствие открива и ударните инструменти. Учил съм в Музикалното училище в Русе специалност „пиано“, след което Римската Консерватория с „Пиано“ и „Ударни инструменти“.
–Имаше ли амбиция и възможност да се развиеш като класически музикант?
-И тук нещата се развиха много странно и необичайно. Участвал съм на много международни конкурси по пиано и на доста от тях съм се представял от името на България, което беше странно за различните журита: „Fabrizio Parisi – Bulgaria“…. Но в България открих Панчо Владигеров, Петко Стайнов, Борис Карадимчев, както и неравноделните ритми на уникалната народна музика.
Класическата музика ме запозна с двама композитори, които определиха и моeто музикално бъдеще: Йохан Себастиян Бах и Антонио Вивалди.
–Но все пак избираш да продължиш с рок музика.
-Рок музиката беше нормалния развой на нещата за дете, което обожава Бах, Вивалди и е закърмено с Rolling Stones, Led Zeppelin, Deep Purple. Пъзелът се нареди в момента, в който чух един албум на Iron Maiden. Тогава реших, че трябва да свиря и на барабани. Iron Maiden нямаха клавири. Как мога да съм им фен като съм пианист? (смее се силно)
Започна се с ученическите рок-групи,тогавашните фестивали и т.н. Вървели сме ръка за ръка с един от най-добрите ми приятели, с който и до днес сме като братя – Венелин Венков (Ку-Ку Бенд). Заедно бяхме от самото кандидатстване за музикалното училище. Помня, че искахме да свирим в една група заедно, но барабанистът им беше приятел и на двама ни. Ами сега? Аз станах басист, Венко пое клавирите и…спечелихме един конкурс, който се казваше „Тракийска Златна Лира“ изпълнявайки Ave Verum Corpus на Моцарт акапелно на 4 гласа. Много спомени имам от тогавашните рок групи, няма да стигне това интервю.
Рок музиката ми даде и продължава да ми дава страшно много. Едно от най-важните неща е, че когато си част от група трябва да мислиш с главата на 4-5 човека и да не си солов изпълнител. Това е нещо, което е много важно принципно в живота, не само в музиката.
–Кога дойде точката на пречупване и ти се насочи по пътя на грамофоните?
-Първоначалното ми докосване до грамофоните беше заради приятел DJ, а покрай него имаше винаги хубави момичета.
Един ден се запознах с един гръцки студент. Казваше се Орестис. Той ми пусна на видео един европейски конкурс за DJ-и от веригата DMC. Видях как се ползва грамофон като музикален инструмент и …БУМ! Точно това исках! Започнах да усъвършенствам различните техники на скречинга. Станах DMC шампион на България за 1995г. заедно с DJ Happyfine и DJ Rady, и лека-полека това ми даде абсолютно нов поглед към музиката. Научих се да слушам музиката с ухото на този, който я слуша, а не на този, който я прави.
–Какво ти даде целият ти предишен опит, което прилагаш сега в електронната музика?
-Музиката, която правя днес е резултат от всичко, което съм натрупал като опит през годините. Класическата музика ми даде базата, без която не можеш да наричаш себе си композитор или музикант. Все едно да строиш къща, но да не знаеш как да направиш основата й. За това няма да ти помогне туториал в Youtube. Рок музиката ми даде групарското мислене и този хъс, който само рок музикантите имат. Това, че от много години съм DJ, пък ме научи да слушам музиката с ухото на този, който я слуша, а това е много много трудно.
–В последно време всеки твой проект е изненада. Каква е следващата ти изненада?
-2020 година ни откъсна от живите участия. Факт! Но се отдадохме на продукция и с The Editor сме много доволни от постигнатите резултати през годината. Dia, Valentina, Tony Wolf, Atazar, Nick Muscella, Lyrra са страхотни артисти, които продуцирахме и се радвам, че песни като „South Legend“, „#yoursake“, „Distant Call“, „Until The Next Time“, „Believe“, звучат вече в много страни по света. Мисля, че тази успешна колаборация с МонтеМюзик и Графа, песента „Prison“, е перфектния завършек на тази странна година. За 2021 г. може да очаквате много интересни неща! Преди няколко дни се разбра, че ще имаме нов сингъл заедно с дуото Greg Gould & Peyton. Готвим изненади свързани с Dia, нови сингли от Valentina и Lyrra и…още нещо, както се казваше в един много любим филм, който гледах като дете в България. Само ще загатна, че ще се върнем във времето преди фолклора. В прабългарската епоха!
