Виктор Божинов: Музиката в киното не трябва да обслужва картината, а настроението

Виктор Божинов Colyright: Licata.bg

Виктор Божинов – освен че в последните години създаде едни от най-гледаните български филми като „Възвишение“ и „Голата истина за група Жигули“, той ги гарнира и с музика, написана специално за тях, в повечето случай от Петър Дундаков. Само преди дни излезе поредния му филм „Бягство“ (в момента се върти на голям екран!), чийто саундтрак веднага погъделичка любопитството ни с присъствието на Лиса Джерард и с избора на белгийската банда TaxiWars, редом до родните артисти Александър Логозаров и Павел Терзийски.

(Прочети още – Виктор Божинов: Музиката е може би най-силното изкуство)

Че е запален меломан, знаем със сигурност. Може да ти говори за концерти и албуми с имена и по години с безупречна точност. Знае соловите разклонения от всяка любима група, обикаля света по концерти и така още от началото на 90-те. Поканихме го на разговор за кино и музика, за да направим заедно дисекция на тази симбиоза между изкуствата. А той ни върна жеста като отвори широко врата на кухнята на собствените си филми и музикални преживявания.

Здравей, Виктор. Поканихте да поговорим за новия ти филм „Бягство“ от по-различен ракурс – музиката. Какви са изискванията ти към музиката в твоите филми?

Всичко се прави спрямо историята. По принцип за мен музиката е най-великото изкуство, защото то притежава ключа към човешката емоция. Директно. Музиката е абсолютно свързана част от филма, защото киното е изкуство от много елементи. Но не трябва да се прекалява.

Reload festival 08 и 09 юли - Арена София - Колодрума

Това, което много ми харесва в работата с Петър Дундаков е, че той е много отворен музикално. Всеки един наш проект заедно е нещо различно и за мен, и за него. Винаги водим дълги дискусии за духа на историята, какво искаме музиката да донесе, под каква форма. Целият процес е много интересен, защото той ме допуска до кухнята. Когато седне и измисли някаква музикална идея я записва и после заедно я обсъждаме, като ми позволява да се бъркам. Винаги обаче ми задава един въпрос: „Какво е настроението, което трябва да произтече от тази музика, независимо от картината?“ Тоест, не гледаме да обслужваме картината, а тръгваме от настроението. Заедно решаваме какъв звук да изберем, кога да използваме живи инструменти, кога  – електроника, как да го постигнем. В киното много се използват така наречените дронове – бучащи звуци, те са малко саунд дизайн. Могат да се постигат по различен начин – има достатъчно добри софтуери вече, Ханс Цимер ги използва, но в същото време ние във „Възвишение“ ги правихме с реален запис като натрупахме 4 контрабаса. Съвсем различно е, когато звукът излиза от човешка ръка.

Reload festival 08 и 09 юли - Арена София - Колодрума

Още от началото ли беше поканен в „кухнята“ или това стана в процеса на взаимното ви опознаване с Петър Дундаков?

Сроковете във „Възвишение“ бяха много кратки и той веднага ме допусна, защото трябваше бързо да се справим със ситуацията. Моментът, от който той започна работа, до момента на записите се случи за около два месеца и половина. Може би е имало интуитивно усещане по между ни.

Когато започваме нов проект категорично си слагаме ограничения. За „Възвишение“ си казахме – никаква народна музика, за „Бягство“ – никакви гайди, ще има саксофон. Оттам дойде и героят, който да свири на саксофон. Беше ясно и че аз искам да вкарам парчетата на белгйската банда TaxiWars. Оттам включихме Димитър Льолев, който да запише саксофона за изпълненията на героя. А когато видяхме общата картина двамата си казахме „Има нужда от глас“. Но не вокал на народна певица. И Петър предложи Лиса Джерард.

С Петър Дундаков са работили и по трите пълнометражни филма на Виктор

Ти как реагира на това предложение?

С любопитство, защото ние сме малка, провинциална музикална и филмова територия, и да си помислиш, че артист от тази величина би могъл да се включи… Първо си задаваш въпроса „Това, което ние правим въобще дали може да ѝ бъде интересно?“ След което си казваш „Добре, но ако ѝ стане интересно, ние не можем да ѝ платим…“. От друга страна толкова вярвахме в това, което можем да постигнем. Това, че се оказа възможно Лиса Джерард да се включи в „Бягство“ е стечение на обстоятелствата. Оказа се, че в този строг локдаун заради Ковид тя е свободна и прие идеята. Записа в дома си в Австралия, а звуковият ѝ инженер беше в съседно населено място и си направиха някаква мрежа за обмен на файлове онлайн. Без да си чешем егото, все пак за мен като режисьор, да знам че Лиса Джерард е записвала за „Гладиатор“ и „Дюн“, а след това и за „Бягство“, е ценно. Нейният глас стана духа на Чамла по някакъв начин.

Сам каза, че TaxiWars са били твоят избор в саундтрака. Как откри тези белгийци, за които искрено ти благодаря, че показа и на нас!

Основател на тази група е Том Барман от известната през 90-те банда dEUS. В нашите студентски години, по купоните ги слушахме много. После се разделиха с Клаас Янзуунс. Янзуунс излезе като самостоятелен артист с псевдоним Zita Swoon, а Том Барман остана да развива dEUS. Сигурно 10 години не знаех какво се случва с групата, когато през 2007 г. имах работа в Москва и видях техен афиш за концерт. Преди това не ги бях гледал на живо, защото пътуването за концерти през 90-те беше или много скъпо или трудно по други причини.

Том Барман се оказа и колега режисьор. Неговият музикален вкус и амбиции са доста широки и така е направил TaxiWars като отделен джаз проект. Отидох им на концерт в Антверпен и видях, че са много мощна група. Бях и на последния концерт на dEUS преди пандемията в Букурещ. От снимки се качих на колата, пътувах 5 часа до Букурещ и след концерта 5 часа обратно. Пред клуба се запознах и заговорих с Том Барман. По друга линия, за един мой рожден ден, получих видео поздравление от саксофониста на TaxiWars. И тогава си казах „Защо в Родопите да не звучи това?!“ Тъкмо бяха издали третия си Artificial Horizon (б.а. 2019 г.). Обясних на мениджмънта им, че искам 1 или 2 парчета и какъв ни е бюджета. Те направиха отстъпка и ни дадоха двете парчета на цената на едно. За съжаление, заради този Ковид, не се сбъдна едно мое голямо желание – във вечерта на премиерата TaxiWars да имат концерт тук.

Другото интересно е, че при монтажа, за темата за грамофона, използвахме друго парче на TaxiWars. Обаче да пазарим трето парче нямаше как и решихме да потърсим българска група. Така попаднах на “Humility” на Александър Логозаров и Павел Терзийски. Свързах се с тях и толкова ги харесахме, че всъщност в музиката на филма Логозаров свири всички китари, а след това те направиха аудио смесването на саундтрака на Петър Дундаков.

Ти май си голям меломан.

Така е, признавам си. Едно от нещата, които обичам да правя е да пътувам за концерти. В един момент се бях превърнал в групи на U2, на които съм ходил на 12 концерта, още от Zoo Tour през 1994 г., та до последния The Joshua Tree Tour. Гледал съм почти всички любими групи на живо. Eдин само не успях – Дейвид Бoуи. Най-много обаче ме е яд, че през 1994 г, когато отидохме на U2 в Будапеща, заедно с оператора Тони Бакарски, с който бяхме състуденти, четири дни по-късно имаше Pink Floyd в Прага, но нямахме пари да стигнем до там. После съм ги гледал под различни форми, но най-емоционален беше концертът на Гилмор в амфитеатъра в Помпей от последния му тур. Беше концерт за 300 човека, на това място, на което 1971 г се е провело легендарното шоу на Pink Floyd.

На U2 в Прага през 1997 г. заедно с Парескева Джукелова
U2 в Истанбул, 2010 г.

Обичам да ходя и по интересни музикални събития като това, което Майкъл Бергер (промоутър, продуцент, агент, музикант) организираше в Берлин – People. Kанеше алтернативни музиканти в продължение на една седмица да се съберат в бившите студия на радиото на ГДР в Източен Берлин, където да колаборират заедно. В последните два дни отваряха вратите и пускаха 800 човека. Слагат ти гривна и ти казват в колко часа в кое студио трябва да си, после в колко часа да отидеш в друго. Не знаеш кой ще свири, не можеш да избираш, а вътре са ти артисти като Bon Iver, The National, Damien Rice – големите имена на едно място. Така ставаш част от тях, срещаш се със сурова музика, която се създава от едни наистина талантливи хора. Даже правиха сесии един на един. На случаен принцип избират човек, слагат му качулка на главата и го „отвличат“ в някакво помещение, където музикантът свири само за него.

От сцената на Justin Vernov (Bon Iver) в Берлин на събитието People

Алтернативната музикална сцена в България буквално разцъфтя в Ковид. Има ли пречки парчета на наши музиканти да влязат в киното? Или пък има пречки пред режисьорите да работят с българските музиканти?

Покрай „Голата истина за група Жигули“ опознах българската музикална сцена доста добре. За мен въпросът е „Какво стана с българската музика? Защо тя, въпреки че всички казват, че имаме страхотни изпълнители, не се превръща в начин на изказване на проблеми на хората?“ Но всъщност големият въпрос „Да пеем на български или английски?“ е Дамоклиевият меч, който виси над всеки роден музикант. Идеята да пееш на английски е по-скоро, за да се опитат да пробият навън. А какво правим тук ние? Казват „Българският език не става за пеене“. А Rammstein как направиха това, което направиха, на немски? Немският е много лесен за пеене ли? И аз се надявам да се появят онези талантливи автори, които ще употребят и развият нашия език. Не могат да ме убедят, че българският не става за пеене, защото трябва с нашия език да кажем нашите неща, които ни мъчат.

А и смятам, че музиката, не само българската, а и световната, се промени генерално. Големите артисти станаха големи конформисти.

Наистина ли има значение езикът за това дали един артист е способен или не да представи по добър начин обществени проблеми?

Сигурен съм. Представи си Ъпсурт на английски. В момента всичко е въпрос на приемственост. Младежи, които искат да се занимават с музика трябва да хванат верния път. Запазвайки себе си, запазвайки честността си, да могат да направят спойката с хората по-емоционална. Защото е много лесно да се хлъзнем по някакъв поп, който е елементарен и наивен.

Дори и не съм помисляла за поп. По-скоро визирах алтернативната сцена, където музиката идва с послание. Пък и все ми се струва, че времената са други, защото днес децата проговарят на английски и не би трябвало езикът да е бариера за предаване на посланието.

Да, но английският ни е чужд. И аз вярвам, че ние трябва да разполагаме това, което правим, първо тук. Всички тези хора тук имат нужда от идентичност. А другото – то само ще стане, всеки пее на английски. Ако се замислиш, реално погледнато, в съзнанието на българите остават песните на български език, независимо какви са те. Защото когато ти пее някой на английски винаги може да ти се стори, че е имитативно. На един от туровете на U2 съпорт бяха Snow Patrol. Ей, Богу, до ден днешен като слушам Jeremy? сякаш слушам имитация на Snow Patrol. Защото съм видял нещо, което е било за мен автентичното. Навън никой не иска да слуша стоте варианта на Snow Patrol. Скоро открих The Blacklist на Metallica, който събира 50 варианта на парчетата от Черния албум, изпълнени от различни артисти. Много е интересно как за тези, които са близо до оригинала си казваш, че се правят на Metallica, и другите – които са напълно различни, те интригуват, защото това е по-честният и по-интересният подход.

Основният проблем тук не е, че няма продуценти и т.н., а това, че ги мързи. Артистите не могат да се понасят един друг. Старите го карат на кавъри…

Освен че има разцвет в алтернативната ни сцена има и промяна в поведението на новите артисти/групи – събират се и си помагат, обединяват се под различни форми. Беше ми интересно дали си прослушвал точно тези – новите, дали някой изобщо ги прослушва, дали ги търси, за да ги използва, да ги покани?

Тук е другият момент. Тези артисти трябва да станат по-видими, да чуят повече хора за тях.

Правят се толкова много български филми и сериали – толкова ли няма място за българска музика в тях, написана за тях?

Сериалите са друга работа. Няма никакви бюджети. Телевизиите плащат абонаменти от по 10 000 долара на година за библиотеки с музикални тракове. Продуцентите бъркат в тях и взимат каквото им трябва без пари. Там, един трак излиза на телевизията под 50 лв. Аз много искам да използвам българска музика във всичко, обаче тези библиотеки разглезват. А и бюджетите ни са много спънати. Пък и схемата с права е сложна.

Дори с артистите, които сами се продуцират?

Ето, с Логозаров се разбрахме много лесно.

Разбирам, че има необходимост от тази симбиоза. И аз също искам да имам бюджет, за да платя, колкото трябва. Но нещата не стоят така.

По време на снимките на „Бягство“

Да се върнем към „Бягство“. Иска ми се да извадя още една тема от него, която ми се струва, че не получи достойно място в дискусиите около премиерата – леките наркотици. Защо това не стана тема?

Ние умишлено не искахме да става тема на филма. Българите сме консервативни и сме най-инертният народ – търпяли сме 500 години робство и щяхме да търпим още, ако не беше руско-турската война. И Бойко Борисов щяхме да го търпим 50 години. Такива сме. Нямаме нагласа за новото.

А защо тогава ти вкара това „новото“ във филма?

Филмът е за израстването и за избора на пакет от ценности, към които да се ориентира човек. Не исках да се превръща в наркомански филм. Не исках да е „Аз, Графинята“ или „Доза щастие“, защото тази тема леко отблъсква. Има статистика, че всяка игла, допираща се до кожата във филма, гони 15% от аудиторията. Ние търсим конфликта на ценности – едни момчетата са се превърнали в зависими и се опитват да се откачат, а на друг му трябват, за да да се пребори с болката от диагнозата, която има.

Интересно ми е как успяхте да снимате растенията канабис? Истински ли са?

Растенията са истински и са от една легална оранжерия в Троян. От там ги донесоха, но те не стават за пушене. Не съдържат THC – забранената съставка. Отглеждат се заради други свои съставки и с друга цел.

Няма как да нямаш послание по темата щом си я включил все пак във филма.

Като много неща в нашето общество, ние сме твърде незрели.

А защо сме незрели – защото не се говори или защото не възприемаме?

Не възприемаме. Това е народопсихология. И не е само по тази тема. Виж, че не можем да си организираме обществото и държавата така, че да може държавата да създава добро за нас. Никой не се интересува от другия. Никой не мисли стратегически. Никой не може да мисли за онзи, който е на различна гледна точка. Всичко е тотална конфронтация.

Как се прави кино за подобна публика?

Трудно е.

Съобразяваш ли се с това, че филмите ти ще ги гледат такива хора?

Да се съобразяваш с публика е нещо много особено и който е тръгнал да го прави обикновено е сбъркал. Но трябва да цениш публика, защото всеки човек има мозък и сърце. Покрай „Голата истина за група Жигули“ и „Възвишение“ се убедих, че българската публика не е само от чалгари и такива, дето карат с 200 по Околовръстното. Има една средно интелигентна аудитория, която има нужда да гледа нормални, смислени неща, не някакви претенции и тежък артхаус. Тази аудитория е ценна и трябва да я къткаме и развиваме, защото ако тя  стане повече, част от нея ще започне да търси и по-интересни, алтернативни, специфични неща. На мен това ми е посоката. В българската музиката има мейнстрийм, да речем, но в киното български мейнстрийм се създава едва в последните 4 години. И реакцията на хората е положителна – започнаха да ходят да гледат български филми на кино. Това е революционна крачка!

Четете още по темата