fbpx

Любо Киров: В смирението намираш свободата

Любо Киров-Lubo Kirov Copyright-Licata.bg

Любо Киров е от музикантите, които винаги е интересно да слушаш – хем какво пеят, хем какво говорят. Част от новата му музика вече чухме с първия сингъл „Целуни ме“ от предстоящия нов албум. Скоро ни очаква и още, след като близо година той предпочете да стои по-далеко от светлините на прожекторите.

Сега има какво да каже и ще го направи с песните си на лятно турне, наречено „Целуни ме“, което ще премине през столичния Sofia Live Club на 4 и 5 юни, Античния театър в Пловдив на 15 и 21 юни, Летния театър в Бургас на 16 август и Летния театър във Варна на 18 август. Част от концертите вече са напълно разпродадени, което е съвсем възможно да удължи обиколката на Любо. За срещата с публиката, за честността и прошката, за равносметката и грешките, за Бог и самообвиненията си поговорихме по време на един от най-светлите християнски празници Възкресение.

Любо, много интересно послание има в новата ти песен „Целуни ме“ – „Утре може да ме няма“.

Мисля, че е много мотивиращо, защото те кара да вземеш някакви решения сега, днес, да не ги оставяш за утре. Може би звучи и малко фаталистично – като загуба, но това е истината и не можеш да избягаш. Затова, ако сегашният момент стане по-ценен за нас, ако разберем, че той е единственият, който държим в ръце, може би ще започнем да постъпваме по по-различен начин. Днес. Днес ще подкрепиш някой. Днес ще кажеш истината. Днес няма да отложиш тази целувка. Много често в живота си казваш „Ех, трябваше да направим това или онова“, „Бяхме планували….“. Ако днес направиш всичко, което зависи от теб, няма как да съжаляваш после.

Но има и момент на равносметка в песента – „Знам, че не бях добър тогава“.

О, да, има го. Ако си отлагал важните неща „тогава“, то не си бил добър, защото явно си излъгал по онова време. Но равносметката, че не си бил добър е добра равносметка. Защото, ако смяташ, че през цялото време си супер и само в другите е грешката, мисля че имаш голям психологически проблем.

Кога дойде тази равносметка при теб?

Винаги съм си задавал въпроси и съм се самосезирал. Аз съм от хората, които смятат, че е добре да не се харесваш толкова много. И то не на сила, а защото знаеш, че можеш да бъдеш по-добър. Особено, ако имаш коректив от по-добри неща. Да, има варианти, в които бъркаш, защото нямаш сили да бъдеш достатъчно добър. Но това пък те амбицира да намериш тези сили в следващия момент. Въпросът е да не спираш да ги търсиш, защото постоянно е нужна от някъде нова сила, за да бъдеш добър. Иначе отчаянието води до липсата на стремеж. Тогава започваш да вегетираш, започваш да се движиш по течението и да търсиш кой е по-лош от теб, за да се успокоиш.

Това е често срещано занятие в обществото ни – търсене кусурите на другите. Както в библейски план се казва „Гледа съчката в окото на брат си, но не вижда гредата в собственото око“. И аз наблюдавам често такова поведение в обществото – коментират неща, които те не са постигнали – дали ще е за артисти, за музиканти, дали ще е за успели хора, които изпращат ракети в космоса. Ако аз не съм успял да направя нещо, гледам да се науча, а не да го коментирам. Уважавам постигнатото от другите.

И все пак, тези сериозни послания си прокарал през нещо много приятно като целувката.

Важните неща понякога са много сурови и моята работа като артист е да намирам думите, за да не бъде тежкият смисъл чак толкова тежък за приемане. Моят дар е да казвам сериозни, понякога страшни, неща по много по-лек начин. Стилът ми е такъв – да съм щадящ и дори мотивиращ. Дори да говорим за някакъв край или за смъртта, тя пак трябва да звучи обнадеждаващо. Защото винаги давам опция за живот след смъртта.

Любо Киров-Lubo Kirov Copyright-Licata.bg
Вторият сингъл ще се казва „Говоря ти сериозно“ и ще е готов съвсем скоро
Снимки: Licata.bg

Целувката е много интимен начин за показване на отношение. Това е крайно честният начин. За да целунеш някого, трябва да си много убеден в това, което чувстваш към него.  Целувката е много голям знак за любовта, подкрепата, приятелството, но и за предателството. Интересна форма е.

Като че ли 2020-а ни показа, че важните неща не са даденост и ги осмислихме по нов начин.

Това е така. Дори това „Утре може да ме няма“ е конкретната загуба на конкретни хора, които бяха между нас, а сега ги няма. Това също се отрази подсъзнателно и може би е създало у мен условия за такъв текст.

Има неща, които не са в нашия контрол, в нашите ръце, само сегашният момент е. Това е идеята на песента.

Обеща нов албум през есента. На какъв етап е готов?

Много дема направих в последната година. Мелодиите и музиката са измислени. Сега се пишат текстовете. Ще бъдат около десетина парчета. Вторият сингъл дори вече е готов и ще се изпълнява на концертите от турнето това лято.

Как се казва?

Казва се „Говоря ти сериозно“ и скоро ще снимаме видео.

С кого работиш по албума?

С Ангел Дюлгеров отново. Той е и в бандата, с която ще обикаляме страната през лятото. В нея са още трима млади музиканти – Пламен Денчев, Евден Димитров, Радко Казасов, синът на Иво Казасов от „Акага“. Дори сме канени на Caravan Party (б.а. ежегоден музикален фестивал в Арапя).

Пак ли за 3 дни написахте целия албум с Ангел, както направихте предишния „Както преди“?

За една вечер написахме две парчета – „Целуни ме“ и втория сингъл „Говоря ти сериозно“.

Много бързо.

Правенето на музика не е бавен процес. То идва и излиза от теб, а ти просто трябва да го запишеш. Бавен е следващият процес – на продуцирането и звукозаписа. Но да композираш и измисляш думи според мен или се изливат или не. Някои групи записват цели албуми за месец. Елтън Джон например има албум, който е записан за 40 минути. Не е толкова учудващо това наше темпо. Но някой като каже: „Работим албума 5 години“… То на петата година вече трябва да го преработи, защото звука се е променил във времето. И емоционално не е верен. Пък и затова се казва албум – запечатваш някакъв емоционален период от време. Иначе разпръснат във времето албумът не може да предаде емоцията на артиста, да покаже къде е той в живота си сега.

В новия албум какъв Любо ще видим?

„Целуни ме“ е заявката, която давам за албума. Някой приятели казаха – „Любо на n-та степен”. Любо на стероиди, но в музикален план. Пак съм аз, пак с вкуса за музика, който имам, но с много безкомпромисно ясна заявка какво съм като текст и музика. Много определен ще е стилът. Мисля, че целият поп и рок от 80-те и 90-те години, който ми се е отразил, дава значение на този мой стил .

Да, усетих това музикално връщане с вкус на ретро диско още в „Целуни ме“.

Така ще бъде и в другите парчета. Слава Богу, че в целия свят има такова завръщане, което ме прави релевантен със световния тренд.

А това съвпадение ли беше или вдъхновение от това, че другите го направиха?

Не, просто беше удобен момент за такива като мен, които сме живели в оригиналните 80-те и 90-те. За младите това е много ново и модерно, за мен е много добра стара музика, която се е върнала.

В какви моменти сядаш да пишеш музика?

Има вариант, в който драмата поражда текста. Има и състояния, в които просто искаш да правиш музика и си в добро настроение. Няма формула за това кога идва музата. Често си мислехме, че трябва да си в някакъв драматичен период, но не е така. Много от парчетата не са писани заради драма. Например вторият сингъл е радостен. Той е ъптемпо и е много фънки диско. В него няма проблем, няма сантименти, просто весело парче, в което говоря, че всички трябва да са различни и е по-добре да е така.

Любо Киров-Lubo Kirov Copyright-Licata.bg
Любо Киров: „Никога не се съобразих в последните 20 години със зимен и летен хит!“
Снимка: Licata.bg

Начинът ми на писане се променя във времето. Вече 20 години правя това. Знам със сигурност, че се инспирирам от музиката сама по себе си. Слушам музика и тя ме кара и аз да правя музика. Много се вдъхновявам от това, което правят другите хора в света. Винаги е било така.

Какво последно слуша и те вдъхнови?

Напоследък слушам една банда Greta Van Fleet. Това е чист рокендрол талант. Много ми харесват такива хора, при които няма усилие и виждаш как талантът залива всичко. Те не се мъчат да правят музика – те просто могат да свирят и пеят. Музиката трябва да има лекота, да не е препродуцирана и пресметната като математика чак толкова много.

Има хора, който казват: „Трябва да е еди-колко си минути песента, за да я пуснат по радиата“, „припевът трябва да е бърз“, „текстът трябва да е весел“, “трябва да е зимно парче“, „трябва да е лятно парче“… Никога не се съобразих в последните 20 години със зимен и летен хит! И мисля, че това ми направи много добра услуга, защото останах много честен с почитателите си. Това създаде около мен публика, която е супер твърда и разбира това, което й говоря. Това са моите хора. А другите, които не са ме разбрали в близките 20 години, те няма да ме разберат и занапред – няма какво да ги търся и печеля. Те искат други стилове, други „послания“.

Това е голяма отговорност – да имаш какво да кажеш и да го кажеш. Да търсиш и представяш своята истина.

Истинският артист няма друга опция. Ако започнеш да угаждаш на очакванията, ставаш веднага занаятчия. Ако някакви хора се радват на изкуство такова, каквото са го пожелали, то вече не е изкуство, то е някаква ергономия, нещо, което е удобно за ползване като чаша, стол, маса, нещо, в услуга на бита им.

Защо според теб търсенето на това удобство премина и в музиката?

Защото се търси бизнес моментът. Голяма част от музиката, която не харесвам и не обичам е чист бизнес – там се изкарват пари. Не казвам, че ние не изкарваме. Но другият начин на правена на музика е по-бърз и има повече аудитория. Някои казват: „Еее, ама хората не искат да се замислят толкова, защото да ги затормозяваме“.

За мен обаче най-революционните парчета в историята на музиката не са забавни. Дали ще говорим за Imagine на The Beatles, за Man In the Mirror на Michael Jackson, за Careless Whisper на George Michael, за The Wall на Pink Floyd. Тези песни, които са сменили стилове и дори социални и политически строеве, те не са от най-веселите песни. Даже въобще.

Тези примери не трябва ли да са мотивация за всеки, който иска да запише името и творчеството си в историята?

Истинският артист, правейки песен, не я прави, мислейки за това дали ще си запише името в историята. Той има нещо да казва и просто го слага на масата.

Любо Киров-Lubo Kirov Copyright-Licata.bg
„В кое има по-голяма надежда? В това, че продължаваш да живееш след материалния си живот или в другата „свобода“, затворена в пакета на тялото, с което започва и свършва всичко?“
Снимка: Licata.bg

При теб така ли е – ти правиш музика за себе си?

Ако дам този текст: „Целуни ме. Утре може да ме няма“ на някой друг, той най-вероятно ще каже: „Ооо, това аз няма да го изпея, защото е малко плашещо“. Сигурно ще ми върнат текста да го поправя.

Аз обаче никога не съм се съобразявал, колкото и отстрани да изглежда, че популярните хора, за да станат популярни, трябва да направят компромис със себе си. Не съм правил.

С какво се гордееш?

Именно с това, че не съм правил компромиси. Изпял съм само това, което харесвам и всичко, което пея, сам съм го написал. Освен участието ми в няколко странични проекта – като на Игор Марковски (б.а. песента „Липсваш ми“), където нямам принос нито в музика, нито в текст, или колаборацията с Косьо Цеков. Това, което са написали обаче ми пасва и няма как да коригирам хора, от които съм се учил – като Константин Цеков и ФСБ.

А има ли нещо, с което не се гордееш?

Не се гордея с човешките си грешки. С това, че не съм постъпвал понякога както трябва да постъпя. С неща, които всички правим. Понякога съм бил избухлив, понякога съм бил гневен, понякога съм избързвал в отношенията си с другите. Но успях да се науча да се извинявам, което е приход за мен в духовен план. Мога да се извинявам, мога и да прощавам.

Оказа се обаче, че да простиш на другите понякога е по-възможно, отколкото да простиш на себе си. Нехаресвайки себе си като по-лошия вариант на това, което сме, започваме да се обвиняваме.  Да се научиш да си прощаваш зависи от това да намериш сили да не се „самоубиеш“ заради факта, че си грешен. Да си наясно с това, че си грешен и да знаеш, че ще бъркаш и това не е страшно. Грешката не те убива. Убива те това, че не успяваш да си простиш, защото те демотивира да направиш каквото и да било в последствие.

Много хора заболяват от това самообвинение. Особено, когато човек е чист и търси истината, търси … Бога, да кажем, той започва донякъде да се самообвинява, защото не е съвършен като него. Или по-точно вижда колко е несъвършен. Това не трябва да те убива, защото Господ е казал, че ние няма да успеем с дела да станем съвършени. Съвършенството е подарък. Спасението на душите не е въпрос на наше усилие. Ние със живеенето си тук няма да спрем да бъркаме. Ще се спасим само, ако повярваме, че някой друг е поел цялата вина за нас. Ако няма Бог, който да направи това, и ти нямаш тази вяра, ще се убиеш от самообвинение и ще изпаднеш в невъзможност да направиш каквото и да било повече със себе си.

Това осъзнаване другото име на смирение ли е?

Всъщност в смирението намираш свободата. Смирение – тази дума не се разбира много правилно. Тя не означава обезличаване, означава обратното – да се намериш в Бога. Липсата на вяра е арогантност, защото ти, правейки се на Бог, си толкова нещастен без него. Да се смириш означава повече знания и повече свобода. Защо? Защото се смиряваш спрямо Бога, който е по-голям от теб. Иначе оставаш в малкото си тяло, с малките си разбирания и с материалното си живеене в рамките на 70 години,  в което няма никаква надежда. Е, в кое има по-голяма надежда? В това, че продължаваш да живееш след материалния си живот или в другата „свобода“, затворена в пакета на тялото, с което започва и свършва всичко?

„Не случайно Бог ни е оставил свободната воля“
Снимка: Licata.bg

Добре, но това осъзнаване не е ли ампутиране на егото? Същото това его, което е необходимо на артиста, за да бъде такъв.

Да си отделна личност не е его. Да изразяваш твоето виждане за света и да претворяваш  всичко, което виждаш и взимаш от Бога като дар, не те прави егоист. Той, Бог, иска ние да сме личност, не иска да сме марионетки. Не случайно е оставил свободната воля. Иска да творим – нещо, което е в неговия характер. По това подобие приличаме на него, по творчеството. Егото може да те убие, ако не комуникира с божественото, ако се инатиш, че материята е всичко. Не виждам защо толкова хората ценят материята при положение, че всичко, от което се движат е идеализъм – ‚“имам идея да направя еди-какво си“, „има, идея за песен“, „имам идея като порасна да стане еди-какво си“. Всичко е идея. Тя слага началото. Не можем да сътворим нищо от материята, ако преди това нямаме идея.

Какво пречи в България музикантите да бъдат само музиканти и да се издържат само от музика?

Ако някой не може да изкара пари от музика това означава, че той няма достатъчно публика. Или ако смята, че има много публика, значи тя пък не е много добра, защото не иска да го подкрепи, не иска да плати за него. Затова, хем да си популярен, хем да си успешен финансово, ти трябва първо да си много честен, за да искат хората да платят за теб.

Това, че дават някого много по телевизията, не е равносилно на продадени билети. Любо не е в Топ 10 на най-излъчваните песни в еди-коя си музикална телевизия. Да, но билетите му са продадени.

В този ред на мисли как се гради вярна публика?

Когато не правиш компромис със себе си, когато говориш само това, което мислиш, накрая  при теб пристигат хора, които се припознават в нещата, които говориш. Затова знаеш, че хората ще дойдат на концерта ти втори, трети, пети път. Защото никога не са били излъгани. Елементарно е – просто не лъжеш – в музиката, в текстовете, в това, което си ти.

От твоите уста звучи много лесно. Другите как не са се сетили?

Ами не са се сетили, защото има банди, които много следват трендовете и губят публиката си след 1 година. Минава тази мода и те остават без публика. Това е моят анализ.

„Дано младите намерят смисъл в това, че щом ние толкова време правим музика и се справяме, значи е възможно“
Снимка: Licata.bg

А намираш ли нови български изпълнители, които да харесваш?

Е как?! Има много. A.L.E.K.S. (б.а. Александър Георгиев, финалист от „Гласът на България“ 2020), който издава албум. Има една страхотна банда „Габана“, също издават албум. Другата група на Ангел Дюлгеров – Tube Hedzzz. Самостоятелният му проект „Сетива“. Впечатляват ме ALI. Симо от Funky Miracles има албум, който харесвам. Толкова са много, че не мога да се сетя за всички. Всичко е наред!

Мисля, че с времето това наше упорство се отрази мотивиращо на по-младите. Дано да е така. Дано да са намерили смисъл в примера. В това, че щом ние правим поп музика вече толкова време и успяваме, значи е възможно. Както аз съм си мислил, че има смисъл да правя българска поп и рок музика като съм слушал ФСБ.

Какво би казал на 20-годишното си аз?

Ако е 20-годишно то то е било много нетърпеливо. Бих му казал: „Повече търпение и се оглеждай около себе си! Има и други хора, не си само ти!“.

На 20 е така. Пък и щом го казвам сега, значи го отчитам като грешка тогава. Това бързане е присъщо за младостта. Но тази мъдрост няма как да си я постигнал на 20.

Четете още по темата