fbpx

Велислав Павлов: Актьорството е екстремна професия

velislav pavlov copyright-licata.bg

Велислав Павлов е един от актьорите, които играят сякаш живеят. Той не се преобразява в героите си. Той си е той, както сам казва. Човек с много лица и дълбока мисъл, която излиза бавно и премерено. Поредното му превъплъщение предизвикателство предстои. На 2 май в ефира на БНТ той ще се заяви като 48-годишния Крум Бонев, бивш полицай, сега консултант по криминална психология, който движи напред действието в най-новия сериал „Порталът“.

Може би сериал не е най-точната дума за продукцията на Miramar. Категорично по-правилно е да кажем филм, разделен на 6 части. Режисьор и сценарист е Илиян Джевелеков, а в сценарния екип са още Матей Константинов и Нели Димитрова. Същите, които с Велислав, създадоха един от най-награждаваните български филми „Вездесъщият“.

С леко уморена походка, облечена в кожено яке, актьорът пристига на срещата ни директно от интензивни репетиции в театъра. Кафе с много захар и сода с лед, една цигара, и е готов да ме пусне в мислите си за киното, театъра, успеха и личните си отношения с героите, на които е дал живот.

Здравей, Велислав. В „Порталът“ работиш със същия екип, с който направи и филма „Вездесъщия“. Тогава написаха главната роля специално за теб. И сега ли стана така?

До колкото сме си говорили, да, имали са предвид аз да я играя, докато са писали. Хубава е, че се случи да е възможно! Когато в БНТ стартира целият процес, вече снимах в „Откраднат живот“ и стиковката между двете продукции можеше да е препятствие. Но в крайна сметка всичко мина гладко.

Какво означава за един актьор периодично да пишат главните роли за него?

Може би сме успели да направим чисто човешка връзка с хората от Miramar. Очевидно и те са доволни от работата ми, но в случая е важно, че я има тази връзка и така се работи по-успешно и лесно.

Вече все така ли ти идват ролите?

Не, не мога да кажа. Но не съм получавал и покани за кастинги.

Понякога трябва да се ходи на прослушвания. А и аз не съм с нагласата да отказвам. Но големите роли са отговорност, която трябва да се преценява много внимателно.

Имаше ли трудности при влизането в образ на герой, който съществува в две времеви линии в „Порталът“?

Винаги трудността е да си достоверен, автентичен. Докато работих концентрирах  особено внимание в това, че трябваше да го направя да изглежда автентичен в 2019 г., чрез костюм, разбира се, но и 40 години назад във времето, когато е бил дете. Чисто сюжетно – как този герои трябва да се впише като пълнокръвен човек, който е от онова време. Имам лични спомени като дете от тогава. Това беше приятното предизвикателство, сладка трудност. За щастие с този формат на снимане имахме време за репетиции. И доста сцени, които са сложни ги минахме.

Велислав Павлов ще играе главната роля в "Порталът" и ще има способността да пътува във времето Снимка: Licata.bg
Велислав Павлов сам избира да е актьор на свободна практика, заради едно-единствено нещо – СВОБОДАТА
Снимка: Licata.bg

Нужно ли ти е да откриеш нещо от себе си в героя, за да поемеш ролята?

Да. Но то е двупосочно. Първо търся това, което ми е познато, защото трябва да се свържа с нещо. Дори да не се открия в героя, търся дали има достатъчно силни мотивации и до колко са достоверни в образа, за да се залепя за тях. Ако няма нищо, което да ни свързва търся качества, които са универсални и след това слагам себе си там. Много внимавам обаче да не са клишета, дори бих казал, че търся точно обратното.

А какво намери от себе си в героя си в „Порталът“?

Главният мотив, който го движи – връзката със семейството и с баща му, която е прекъсната много рано. Случили са се някакви неща в миналото и той се връща за да поправи, ако може. Връзката му с музиката също. Той има отношение към нея, както и аз има в реалния живот.

Каква е твоята връзка с музиката?

Имам една китара вкъщи, на която си почивам, докато дрънкам. Не може да се каже, че свиря. Като дете се влюбих в китарата, но след това я оставих за много дълго време. Преди десетина години пак ми попадна в ръцете и емоцията се върна. А и сега всичко е много по-достъпно – лесно намираш акорди, текстове на песни на истински английски. Спомням си едно време по соца как слушахме музика.  През 1988 г или 1989 г. излезе една книга „АБВ на поп музиката“. Почти се разплаках на нея, защото видях как оживяват пред мен групите като Deep Purple, които слушахме, че се пишат по този начин и че хората, които свирят в тях реално съществуват, истински са. Представи си доколко беше забулено всичко тогава и как нямаше никаква информация.

Би ли пътувал назад във времето?

Това желание може да се обясни според мен с носталгия към някакво време. Аз имам носталгия към времето на младостта на моите родители, донякъде. Или към времето, когато аз бях тийнейджър. 80-те бяха много приятни по някакъв начин. Човек винаги към младостта го дърпа, иска да се върне към хубавото, никой не иска да се връща към демоните си. Но пък аз съм човек, който постоянно се връща и анализира това, което се е случило, за да се разбере по-добре.

Как превключваш от един образ в друг, особено в моменти като този, в които си снимал едновременно „Порталът“ и „Откраднат живот“?

Не мога да кажа, че е лесно. Дори на моменти е доста стресиращо и самото тяло реагира. Изтощението е жестоко. Но беше калкулиран риск. Снимането на „Порталът“ беше много интензивно заради бюджета. Снимахме 6 седмици, средно по 1 епизод на седмица. За някои сериали е много, но не и за този. „Порталът“ е по-скоро филм, с много локации, включително и външни, с премествания. Няма го комфорта на студио и бързината, която дава то. В „Откраднат живот“ е друго – екипът е стикован от много време, мястото е едно и също, не местиш техника. Също е много натоварено, но е по-отиграно.

Гостоприемен ли си към героите си или ги подлагаш на дисекция преди да ги пуснеш вътре в теб?

Моето разбиране е такова, че винаги гледам да кажа „да“. Като това „да“ означава да видя всички възможности и да изхвърля най-клишираните и най-баналните. Но винаги трябва да се казва първо „да“. Много е ограбващо като актьор да кажа: „Моят герой не прави еди какво си“. Защо да не го прави? Трябва първо да се види и да се помисли. Ако това, което се предлага е интересно за ситуацията, трябва да се приеме и опита. В началото не си слагам бариери. После, лека-полека, дисциплинирам героя и го вкарвам в граници. В крайна сметка нали това ни е работата – да побутнем образа напред, за да се вземе само полезното за историята.

Велислав Павлов Снимка: Licata.bg
Велислав Павлов е гостоприемен не само към героите си, но и към всички околни хора. Сериозното изражение от екрана дава път на широката усмивка в ежедневието
Снимка: Licata.bg

А и в крайна сметка от теб се очаква като щракне клапата да се превърнеш в този някой друг.

Не. Не става така. Не се превръщаш в някой друг. Ти си си ти. Всичко това е предварителна подготовка, домашната ми работа, при която вкъщи си мисля и премислям, чета, търся. Сценарият е най-важното, той е основата. Затова първо търся там, а след това търся още идеи в книги, понякога в музика и филми. Дори подсъзнателно в реални познати и непознати хора. Аз съм любопитен към хората. Точно това мое любопитство ми помогна да си обясня и любопитството на героя ми във „Вездесъщият“.

В деня обаче, в който отида на снимки, изтривам всичко, което предварително съм подготвял. Така съм възможно най-релаксиран, отпуснат. Целият този процес става от само себе си. Обличаш сутринта дрехите на героя, слагаш грима и той си ти.

Всеки актьор има роля, която го качва от предходното стъпало на това, което е в момента. За теб коя е тази роля?

В киното сигурно е „Вездесъщия“, защото беше първата толкова голяма, главна, персонаж, който през цялото време движи действието. Да, имах съзнанието за това, до какво може да доведе за мен, ако си свършим работата както трябва.

Как се влюби в актьорската професия?

От киното. От гледане на филми. Нещо започва да човърка в теб. Подсказва ти, че искаш да правиш нещо подобно, да влизаш на дълбоко. То е някаква изследователска искра, която човек я има. Искаш да изследваш екстремности. Актьорството е екстремна професия.

Защо?

Трябва човек много да дава. Да дава истината и да я търси постоянно. Това е много изтощаващо и много опасно. Особено на сцената и на живо. Но като даваш много и истински, няма как да не получиш.

Може би при теб е така, защото си успял.

Какво значи успял? Просто съм се докоснал до някаква мечта. Нещата са сбъднати за мен. Но не се успява изведнъж за една нощ. Става стъпка по стъпка. Отне доста време. Започнах да снимам кино – американски роли, от 2004 г. и вече имам около 60. Тоест, за тези години до 2015-2016 г. съм снимал в по няколко американски продукции на година, плюс – явявал съм на още толкова кастинги, на които не са ме одобрявали. Човек така се изгражда, за да достигне до някъде.

Официалната визия на „Порталът“
Снимка: БНТ

В какъв момент от живота те застигна популярността?

В началото си представяш, че е възможно нещата да се случат по-бързо, но после виждаш реалността – не си готов или има други, които в момента е техен ред и са по-готови или по-добри. Мисля че, когато дойде моят момент бях готов.

Популярността обаче стеснява границите на личното пространство.

Вниманието на хората е важно за актьорите. Има едно такова чувство, което те движи, сякаш казваш „Виж ме!“, „Гледай мен!“. Това е абсолютен фундамент. То е като инстинкт – да накараш другите да гледат теб, да внимават, защото мислиш, че имаш нещо важно да кажеш. Дали се оказва така в крайна сметка е друг въпрос.

Доволен ли си от шансовете, които са ти давани да казваш?

Винаги може и повече. Това с казването и с по-радикалната работа се случва най-вече на театрална сцена и съм доволен, че съм бил част от представления, които са били смели като театър и като теми. Винаги съм бил на свободна практика. Да си независим има много минуси, но има и плюсове. Имаш свобода. Свобода да избираш. И тук идва критерият ти – доколко това, което правиш е релевантно на времето, в което живеем и доколко казва нещо, което е важно. Мисля, че всички постановки, в които участвам, съм ги избрал така. Последно играя в „Капитал(на) грешка“ в Народния театър. Това представление казва много неща, важни да бъдат казани сега, и задава въпроси, важни за напред.

Постановките, които репетирам в момента също са такива. Подготвяме „Сцени на разсъмване“ с Юлиана Сайска, Елена Димитрова и още няколко човека. Това е авторски проект и премиерата ще е на сцената на Студентски дом на 25 и 26 май. Друга постановка, която репетирам е „Шах-наме“ на режисьора Елена Панайотова. Тя е по една история от иранския епос „Книга на царете“. Ще направим премиерата в театър „Азарян“ на 2 юни.

Велислав Павлов Снимка:Licata.bg
Велислав в малкото му софийско скривалище. За него то не е заведение, а тесен приятелски кръг
Снимка: Licata.bg

Кои са най-големите предизвикателства пред независимия актьор?

Актьорите в независимия театър правят проекти, правят бюджети, пишат, кандидатстват с хиляди документи в Министерство на културата или Национален фонд „Култура“, за да търсят финансиране. Това е проблем номер едно. Най-големите предизвикателства не са свързани с творчество, а буквално с оцеляване, с пари. И със сцена, защото няма достатъчно сцени, където да играем. Но бизнесът е такъв – по-скоро маратон.

Има ли бизнес в тази професия?

Малко фриволно използвах тази дума, да. Няма лошо да има, но сме далеч още от него. Ние сме на малко място, малко хора, говорим език, който само ние разбираме. Затова се изискват много усилия. За да стане бизнес трябва да има идеи, сценарии, пиеси. Но мисля, че никога няма да има подобаваща възвращаемост. Затова се задоволяваме с малко, с малко пари.

На родна почва има толкова трудности, а в същото време си снимал толкова много в чужди продукции. Мислил ли си някога за реализация зад граница?

Да. Само че дълго време си казвах: „Първо нека естествено тук да се случат нещата“. Направих роли, от които учих. Няма друг начин да се научиш в тази професия, трябва опит. Започнах с малки роли, после малко по-големи.

Ако ми се отдаде възможност да работя зад граница никога няма да кажа „не“, но мисля, че вече ми е късно сам да отида и търся.

Отключва ли актьорската професия по-различни очи към истинския живот?

Да, със сигурност. Едно от най-хубавите неща в професията е, че срещаш и работиш, обменяш мисли, идеи, чувства и си блъскаш главата, с хора, които имат различен поглед към нещата – по-суров, по-дълбок, без сантименти. Героите също могат да променят вижданията и го правят. Това е една от целите – постоянно преливане на идея и търсене как да го живеем този живот. Това са един вид катарзиси, които те качват едно стъпало нагоре.

Четете още по темата