LP или Лаура Перголези, артистът, по който полудяха дори артистите, след като излезе от сянката си на автор за големите имена и постави личността си под светлините на прожекторите. Не се побира в никакви рамки, особено като личност. Дори определенията за пол не могат да я съвместят и вместо „тя“ (she) предпочита да се обръщат към нея с обобщаващото they, което на български, като език борещ се със сложността на родовете, няма превод.
LP идва за второто си гостуване у нас и то отново по покана на фестивала Francofolies, който тази година ще се проведе на 16 и 17 юни в Пловдив и ще събере на една сцена още интересни и известни имена като Imany, Maitre Gims, Bon Entendeur и т.н.
Татуировки, андрогинен образ, прическа като на Боб Дилън и умопомрачителен глас, който няма как да сбъркаш, щом веднъж си чул. Това е LP, но и още много. Тя е силно обществено ангажирана, има категорична позиция за света, в който ѝ се налага да живее и в същото време не спира да заявява себе си и възгледите си в мощната музика, която пише и изпълнява. Изпълняват я още и звезди като Шер, Риана, Кристина Агилера. Но „Lost On You“, което е оставила за себе си отваря нова страница в кариерата ѝ и превръща момичето от Лонг Айлънд, което стои по-добре в мъжки обувки, от гений в сянка в един от най-интересните поп артисти днес. Дни преди да пристигне у нас успяхме да поговорим с LP за музика, за прекалената свобода, за уличните кучета в Благоевград и още:
Здравей, LP, как си? Къде те откривам?
Здравейте. В момента съм в Прага.
Стартираш голямо турне, което започва от Европа и продължава в САЩ, като ще премине и през България. Как се подготвяш за подобни големи периоди от време, в които живееш на път – от летище на летище, турбусове, хотели?
Ако трябва да съм честна, опитвам се да не мисля за това твърде много, за да не се притеснявам и стресирам. Наричам това си състояние „being a duckling“ (б.а. да си кон с капаци). Просто ходя там, където ми кажат и се опитвам да остана в определеното за мен пространство в готовност да се срещам с много хора, и в крайна сметка да се забавлявам с това, което правя.
Този път ще гостуваш в Пловдив, а първият ти концерт у нас беше в Благоевград, отново на фестивала Francofolies, през 2019 г. Имаш ли някакъв спомен от тогава?
Да, имам, защото името на Благоевград е толкова особено, че си казах „О, аз съм в Благоевград!“ Помня, че имаше много улични кучета наоколо и бяха много сладки. Наистина се радвам да се върна в България, защото имам чувството, че съм била при вас преди векове, а не през 2019 г.
В края на 2021 г. пусна последния си албум Churches (б.а. Църкви), който ми изглежда като най-личния ти до момента. Дяволски искрена си в него, но каква всъщност е твоята религия? В какво вярваш? Намираш ли връзка с бога в църквата и ако не – къде се „помещава“ твоята вяра?
Моята вяра е в моето съзнание, в моето сърце и душа. Не изповядвам конкретна религия, но вярвам в Бог. Уважавам факта, че хората прегръщат и се уповават на религията, и тя им помага. Разбирам това. Но аз трябва да бъда себе си и усещам, че Бог и начина, по който вярвам е нещо много лично. Аз избирам да вярвам как да вярвам.
А понякога притеснява ли те, че разкриваш твърде много от личния си свят в музиката? Ето, като в албума Churches.
Не, в никакъв случай. Не знам дали това, което споделям, помага на някого, но ако е така, би било чудесно. За мен е нормално да споделям вътрешните ми процеси с хора.
А не мислиш ли, че това може да те направи уязвима?
Предполагам. Имала съм гаджета, които са ми казвали, че имам проблем с това, че съм уязвима. Не мисля, че е така. Мисля, че всъщност съм доста силна. Затова и никога не допускам някой истински да се възползва от мен. Искам да кажа, че никога не позволявам някой да ме обсеби. А после се съвземам и правя каквото си поискам, по дяволите, така или иначе.
Това разтваряне на личното в песните ти, може ли да се каже, че е и вид терапия?
Определено е терапия. Много пъти съм осъзнавала, че отработвам даден проблем като пиша песен. Понякога знам за какво става дума, понякога не осъзнавам. Понякога, когато завърша песента и започна да я изпълнявам пред публика ми просветва „О. М*мка му, ето за какво е било това парче“. Така се опитвам винаги да насищам песните си с двойнственост. Много пъти става така, че парчетата имам много повече от двойнствена природа накрая. И този процес винаги ми е бил много интересен.
Не мога да не попитам какво символизира новата ти татуировка кораб, която изрисува върху целия си гръден кош?
Символизира пътуване. Когато бях млада съвсем не обичах хората да ми казват „забавлявай се в това пътуване (б.а. към целта)“. Исках да стигна до целта си възможно най-бързо, както мисля че всеки прави, когато е млад. Имам още много татуировки на тема мореплаване, защото харесва тази образност. Мисля даже, че душата ми е малко като на мореплавател. Усещам, че този кораб ми показва, че винаги съм в някакво пътуване. Всичко е пътуване. Няма истинска крайна точка, въпреки че съществуват няколко пристанища, на които да спираме и аз съм много щастлива, когато ги достигна.
В едно интервю споделяш, че по твое мнение всеки артист има нужда от утвърждаване отвън. Ти нуждаеш ли се от такава валидация днес?
Мисля че да, и то в голяма степен от феновете. Искам да правя публиката си щастлива и те да се забавляват на музиката ми. Но по никакъв начин не се интересувам от подобна валидация от музикалната индустрия. Интересува ме само да правя себе си щастлива, чрез музиката и после да направя и феновете си щастливи.
Има ли нещо, което музиката не може да ти даде?
Мисля, че това е наистина добър въпрос. Имам чувството, че музиката ми е дала толкова много, че дори не знам откъде да започна. Изградила е цялото ми същество. Но същевременно трябва да сме много внимателни с това, защото трябва да разберем, че извън музиката артистът е личност и има душа. Трябва да се свързваш с хората и по друг начин. Музиката не може да е единственият ти източник на връзка с останалите, разбирате ли? Понякога обаче това е трудно, особено когато правиш много музика. Затова мисля, че понякога хората губят себе си, защото съществуват само чрез една част от личността си. Понякога имаме нужда и от тишина.
Има ли музика, която те вдъхновява както лично така и професионално?
Имам своите огромни крайъгълни камъни – от Рой Орбисън и The Rolling Stones, Led Zeppeline, Джони Мичъл, Арета Франклин до Франк Синатра, Джеф Бъкли и Nirvana. Просто мисля, че всеки ми е дал нещо. Имам чувството, че съм натрупала всичко това в себе си. Някой като Дейвид Боуи, който е преминал през всички фази – андрогинността и всички тези неща, са се загнездили много дълбоко в мен. Но когато узряваш като артист тези вдъхновения все по-малко се виждат така пряко. Стават по-замъглени, защото ги вплиташ в собствената си работа и личност. Днес мисля, че съм повече себе си.
Ако трябва да направиш равносметка сега – благодарна ли си за това, което ти се случва? Осъзнавала ли си негативите му, когато си си го пожелала и какви са те сега?
Спомням си, че бях много уплашена заради всички осъдителни мнения и глупости, които могат да се излеят върху мен, и все още се изливат, но по най-забавния начин. Всеки – от хората в екипите на звукозаписните компании до репортерите, ще намери начин да те засрами или принизи с нещо, от което мисли, че се страхуваш. Такова е цялото ни общество днес и виждам това като един голям негатив. Обаче човек, който не се занимава с това, което ти се занимаваш, опитвайки се да те направи несигурен, е тотално прецакан. Аз лично се опитвам да вадя позитиви от моментите, в които ми се налага да се забърквам с подобни хора, но най-важното е просто да си силен и да устоиш на тези глупости. В мига, в който поемете по вашия път винаги ще се появят хора, които ще се опитват да играят срещу вас с нещата, които мислят, че ви правят несигурни.
Снимка: Marcos Mezzottoni
Изглеждаш ми като много искрен човек, а като артист – много освободен. Уморително ли е обаче да си себе си постоянно в публичното пространство?
Не, като цяло не. Освобождаващо е точно толкова, колкото изглежда. Аз съм това, което съм. Хората го виждат и дори вече не го подлагат на съмнение. То е като татуировка на моята реалност. Днешното време е време на свобода, но понякога тази прекалена свобода е всичко, което ни пречи. Понякога дори твърде много свобода пречи на любовта да се случи. Трудно е да откриеш хора на твоето ниво. Понякога усещам, че съм толкова освободена за много неща, че хората, с които съм, се опитват да контролират това. А това няма как да се случи. Аз няма да понеса подобно нещо. Не обичам да контролирам, и не обичам да ме контролират.
Ако не пишеше песни, с какво щеше да се занимаваш?
Мисля, че всъщност бих искал да бъда лекар или нещо подобно. Нещо в сферата на психотерапията. Намирам ума за невероятна система и това, през което хората преминават емоционално е много впечатляващо за мен.
