fbpx

Георги Бърдаров: Най-голямата сила е във война да потиснеш дявола си

Георги Бърдаров

На 17 ноември 1944 г. един украински евреин е затворен в Аушвиц. На 17 ноември 2018 г. писателят Георги Бърдаров обикаля дървените колиби на Биркенау. На 17 ноември 2020 г. читателите ще разберат подробностите от “срещата” между двамата в ужаса на войната … и не само. 

С други думи казано – на 17 ноември е премиерата на втория и дълго чакан роман на Георги Бърдаров – Absolvo te, който излиза от неговото издателство „Мусагена.“ Заради необичайната обстановка, продиктувана от коронавирус пандемията, обаче все още не се знае дали и къде ще е физическото представяне.

Всеки, който е чел първия му роман “Аз още броя дните” (а това са доста хора, защото книгата се оказа истински бестселър) или пък разказа му “За петата ракия, или колко хубав е живота” (който пък се тиражираше в интернет като положителния тест на премиера за COVID) веднага ще прочете това интервю. Защо ли? Защото всички чакаме с нетърпение нещо ново от автора. Или още по-точно казано – от разказвача Георги Бърдаров.  

Тези, които за пръв път попадат на името му пък трябва да знаят, че имат възможност да се запознаят с човек, способен да извади от хартията и мастилото истински, пълнокръвни хора в цял ръст. Да ги постави на нашата маса и те сами да ни разкажат невероятни истории на крайности, без да пестят абсолютно нищо. 

Накратко – Георги Бърдаров е роден през 1973 г. Завършва география в Софийски университет, където в момента е ръководител на катедра Социално-икономическа география, в Геолого-географския факултет. Трикратен победител в състезанието за оратори, презентатори и разказвачи „Майстор на думите“. Победител от телевизионното предаване “Ръкописът” по БНТ, което издава първият му роман. Президент е на Университетския клуб по петанк от 2004 г., а от 2005 г. е част от Управителния съвет на Българската федерация по петанк. 

-Г-н Бърдаров, съвсем скоро излиза вторият ви роман – Absolvo te. Какво означава името? 

-“Всеопрощение и опрощение на всички грехове” от латински. Заглавието е като бележка под линия, но тази бележка идва не на края на страницата, а в края на романа. Можем ли да простим непростимите неща и така да се пречистим? Прошката е акцентът на този роман.

Основата на сюжета са две реални истории, които нямат общо по между си, но аз ги обединявам в романа. Едната история е свързана с Холокоста и лагера Аушвиц. Докато писах отидох и до самия лагер. Усещането там е смразяващо. На никого не препоръчвам да ходи. Ако не беше романът, никога може би нямаше да отида и аз. Видях неща, които не са толкова популярни. Първият лагер – Аушвиц I са полските казарми – дълги, тухлени сгради. Вторият – Аушвиц Биркенау е на 3 км от него, строен от концлагеристи от първия, изтребителният лагер. Отидох през ноември 2018 г. През това пътуване ми се случиха няколко магични неща. 

Главният ми герои е украински евреин. Чудех се как да го кръстя и му дадох фамилия Шевченко (като футболиста; Георги Бърдаров е голям фен на футбола). От реалния прототип съм взел съвсем малко – само един конкретен момент. Дори умишлено не съм го и проучвал много, за да не се повлияя. Истинският човек ме впечатли, защото е уникален пример за силата на човешкия дух. Прави толкова невероятно нещо в такива условия само, защото иска да живее една секунда повече. Няма да издавам какво точно прави, но това е единственото от реалния прототип, което съм взел.  

Та, тръгваме за Аушвиц една тумба приятели. От тях само един – Марто, знаеше защо аз отивам там. Качваме се в самолет на една австрийска нискотарифна линия. излитаме и се чува: „Пожелавам ви приятен полет от името на капитан Шевченко“. Онемях.  

Като бяхме в Биркенау, в края на обиколката останахме само аз и Марто в целия лагер. Попитахме дали затварят и те ни увериха, че може да останем, защото има още време. Стоим двамата сами в целия този лагер с бараките, рампата, жп линията и няма да забравя как бяхме до жп линията, снимахме и аз почувствах някакво невероятно умиротворение, смирение, спокойствие. Но не го споделих тогава. По-късно като обсъждахме пътуването Марто ми каза: „Знаеш ли, почувствах се много странно накрая, някак смирен“. 

Има обаче нещо, което ме впечатли най-много. Свикнали сме, когато говорим за концлагери, да гледаме снимки на скелети. Като влязохме в Аушвиц I, тези бившите казарми, в един от дългите коридори бяха наредени снимки – хиляди снимки на хора, вкарани в самото начало. Те не са знаели къде отиват, мислили са, че са в трудов лагер. Тогава още не са им татуирали номер, а са ги снимали. На тези снимки са предимно млади хора, здрави, с очи, които не излъчват никакъв страх. Под всяка снимката пишеше името, националност, професия, кога е роден, кога е влязъл в лагера и кога е умрял. И започваш да броиш дни живот – 5 дни, 2 дни, 3 дни… И изведнъж осъзнаваш, че тези млади, жизнени и здрави хора ги е смляла тази машина в рамките само на няколко дни. Това е нещо, което се различава коренно от представата, която имаме. 

-Използвахте ли реално видяното, за да изградите атмосферата в книгата? 

-В Биркенау си избрах една барака, в която да позиционирам героя си, защото той всеки  ден гледа през прозореца и вижда оградата, а зад нея свободния свят.  

-От къде идва истинската история в тази сюжетна линия с концентрационния лагер? 

-И при първия ми роман „Аз още броя дните“ беше така – за мен е много важно историята да ме вдъхнови и да е истина. Тази история я бях гледал в един филм като дете. Тогава много ме впечатли, че някой може да направи подобно нещо. Започнах да търся филма чрез приятели, които са в Русия и се оказа, че е арменски. Бил съм толкова малък, но историята ми се е запечатала много ярко. 

-А каква е втората история? 

-Втората история е от арабо-израелския конфликт. Имам такава лекция в университета, където преподавам религиозни конфликти. Арабо-израелският конфликт е най-бруталната манипулация на религиозна основа, защото двата народа знаят, че произхождат от един и същ човек – Аврам на иврит и Ибрахим на арабски. Знаех само това, когато започнах да подготвям лекцията преди години. Затова започнах проучване и открих още много общи неща между тези народи. Има толкова съвпадения – като религия, като вярвания, като произход. Имат приказки дори, които са абсолютно еднакви. И на този фон – този конфликт… 

Георги Бърдаров
Георги Бърдаров

-Отново използвате войната, за да извадите екстремностите от героите си? 

-Аз се убедих, че във всеки един от нас, абсолютно във всеки, има дявол и бог. За мен най-голямата сила е във война да потиснеш дявола.  

Имам трима протагонисти в романа – арабин, евреин и един нацистки офицер. Нацисткият офицер по-късно влезе в романа. Изчетох всичко, което е излизало на български по темата, четох и на английски, изгледах каквито филми документални и игрални намерих – американски, немски, всякакви. Тогава ми попадна книгата „Доброжелателите“ на Джонаран Лител, която беше брутална. В нея се разказва за живота на нацистки офицер от 20-те години, когато влиза в партията до 1945-та, края на Втората световна войната. Този офицер не е някакъв забележителен гадняр, но е част от машина. Накрая даже ти става симпатичен, което е безумно.

От там ми се роди идеята, но моят герои няма нищо общо с неговия, не е гей, съвсем нормално момче е, което се увлича от идеята, става офицер и т.н. Въвеждам го доста по-късно в романа с трикратно повторените от него думи “Как стигнахме до тук?”. Позиционирам го в лагера Дахау през 1945 г. За целта на сюжета беше важно да го поставя в лагер, който функционира до най-късно (б.а. Дахау работи до април 1945 г., докато Аушвиц е освободен в края на януари). 

Героите са много различни един от друг и в същото време историите им вървят паралелно. Дълго време хората може да се чудят защо ги разказвам тези паралелни сюжетни линии, но накрая ги обединявам. Всеки трябва да прости нещо на някой от другите, като е задължен да го направи. 

-Проучвате героите и обстоятелствата продължително, защото стъпвате на реални истории. Колко време ви отне този път? 

-Около година и половина проучвах и година и половина писах. „Аз още броя дните“ излезе през 2016 г. и от „Сиела“, които го издадоха, казаха: „Трябва много бързо да напишеш втори роман“. Но аз нямах никаква идея какво ще пиша. И така цяла една година. След това чух първо историята от арабо-израелския конфликт. Разказа ми я приятелка, която има интерес по темата и е живяла малко в Израел. Беше гледала интересен документален филм и ми разказа доста интересен сюжет от него между арабин и евреин. Това ме запали. 

Бях написал 500 страници и го дадох на моя приятелка Ралица, която е учила драматургия, и на още едно момиче – Мима. Прочетоха го в суров вариант и го разбиха от критика. Приех го много тежко. Имам и голямо его. И какво да направя – опитах се да го наместя, да го променя в движени, да го закърпя, но видях, че няма да стане. Истрих повече от половината и го започнах наново, с изцяло нова концепция. Така го пренаписах. Но не им дадох да го четат втори път. 

-А има ли разказвач, пътуващ човек, както в “Аз още броя дните” и какъвто сте вие всъщност в реалния живот? 

-Не. В общи линии са четири сюжетни линии – едната се развива в концлагера с главния герой, другата е в Дахау с нацисткия офицер, третата е в съвремието и последната – в Израел. Главите нямат заглавия, но пък реших всяка една от четирите истории да има аромат, свързан с героя. Спомних си, че още като пишех “Аз още броя дните” го дадох на Ралица, за да ми каже дали е драматургично издържан. Тогава тя ми каза: „Липсва ми музиката“. Реално в романите не се говори за песни и музика, а в реалния живот непрекъснато слушаме музика. Така вкарах песните на „Сребърни криле“ в „Аз още броя дните“.

За този се сетих, че в романите много рядко се говори и за ароматите, които героите усещат. Така реших да слагам аромати в началото на всяка глава. На концлагера например е на пепел и трева, а на нацисткия офицер – разлагаща се плът като метафора на тези хора, които се разлагат вътрешно. 

-Вдъхновяват ви сюжети отвъд границите на България. Мислил ли сте обаче някоя от следващите ви истории да се развие на наша територия? 

-Имам такава история, разказа ми “Дядо”. Родът ми са бежанци от Егейска Македония, които са се заселили в село Кулата. Аз израснах там, летата бях там. Помня дядо, който също е Георги, като невероятно интровертен, затворен човек. Никога не говореше. Не беше студен, но беше много затворен. През 1991 г. ме приеха студен. Дълго време бях с намеренията да стана футболист, но не се получи и успях да вляза в университет, макар че никой не очакваше. Притно ги изненадах. Като награда поисках от баща ми да си ида не село при дядо.

Той живееше вече сам, баба си беше отишла. Отидох, седнахме вкъщи, но беше ужасно дискомфортно, защото никога не бяхме оставали сами. Той никога не беше говорил с мен. Изведнъж се озоваваме само двамата. Той е около мен, радва ми се, но му е трудно. Накрая каза: „Абе ти пиеш ли?“. Седнахме на масата – той сипа по една ракия, трудно малко тръгна разговорът, но после 5 дни не спря да ми разказва живота си – на обед, на вечеря. Такива магични истории.. Две години по-късно си отиде.  

Дядо ми разказа историята на рода ни, който е от село Райковче, сега в Гърция. Как са ги изгонили от там, как са бягали. Дядо беше клисар на село и помагаше на попа да бие камбаната, която е на едно хълмче. Много обичах да ходя с него. Един ден ми сочи с ръка: „Това виждаш ли го там. Ей там, Гоше бях дете, ей там мама беше жива“. Знам, че малко след като идват в България тя умира. Тогава, на хълма, даже не го разбрах. Но като писах разказа, с моя приятел Мартин, отидохме да търсим какво е останало от това село Райковче – само основи и няколко къщи. Това обаче, което се виждаше от Райковче беше камбанарията. Тогава реших, че дядо е станал клисар, за да може да се качва на тая камбана и да гледа там, където майка му е била жива.  

-Защо решихте да се занимавате с писане? 

-За мен писането е потребност. Клише, но факт. За пръв път написах нещо в 7 клас. Даваха сериала „Седморката на Блейк“. В последна серия на филма гръмна кораба на главните герои и те загинаха. Тогава в България никой не беше чувал, че може да има втори сезон на нещо. Спомням си, че много ревах. На следващия ден реших, че ще напиша продължение на „Седморката на Блейк“.  

Много обичах да се изявявам, харесваше ми славата, исках я. Започнах да пращам разкази, стихове, приказки по конкурси, по издателства, по вестниците. Никога не получих отговор, дори отрицателен. Но продължих да пиша. И станах на 39 години, когато разказах разказа “ За петата ракия…“ в състезание за оратори. Една редакторка поиска да го напиша. Пусна го в сайт и той стана популярен. Пишех от 14-годишен, 25 години пращах свои текстове и никой не ме отрази, но аз продължавах да пиша. Което означава, че писането е вътрешна потребност за мен.  

Четете още по темата