Fenne Kuppens (Whispering Sons): Докато пиша, водя най-голямата битка с вътрешните ми демони

Whispering Sons са група, която със сигурност българският слушател тепърва ще открива, тепърва ще обиква и тепърва ще се вманиачава по нея. Особено след като ги види на концерта им на 21 май в столичния клуб „Строежа“ по покана на Fest Team. Белгийците правят най-общо казано пост-пънк, но реално музиката им не би трябвало да бъде натъпквана в калъпчета, защото така или иначе тя се излива извън пределите на всеки опит за категоризиране. Затова и бандата е от онези, които няма да ви оставят без мнение – или няма да ги харесате, или ще потънете изцяло в дълбините им.

(ВИЖ ОЩЕ: Whispering Sons в София – не концерт, а изживяване (ФОТОГАЛЕРИЯ))

Голяма част от заслугата за този особен нерв, който носят Whispering Sons е на вокалистката и основен текстописец на групата Fenne Kuppens. Лириките на парчетата са психологически тригери и, въпреки че са изцяло лични, емоцията им е внушителна и се пренася по въздуха. Spotify е неспособен да ви насочи правилно към изключително интимното, искрено и на моменти френетично настроение, което Fenne пренася и на сцената. Раздава се залък по залък и влива текстовете си в главите на всички присъстващи. Дуалната ѝ личност нескрито прозира през творчеството на групата, а вижте какво още от нея тя разкри пред нас:

Здравей, Fenne. Ако непознат в бар те попита с какво се занимаваш, как ще му отговориш?

Днес, бих отговорила „Артист“. Но ми отне много време да приема това и да се отърся от Синдрома на самозванеца (Impostor syndrome – когато човек се съмнява постоянно в уменията, способностите и таланта си). Никога не съм се чувствала наистина комфортно да кажа „Аз съм артист“. Никога не съм се идентифицирала като такъв. Но в крайна сметка, аз съм точно това и не мога да продължа да отговарям на въпроса „С какво се занимаваш?“ с „Нищо“.

Идвате за концерт в София с нов албум. Каква е основната разлика, за теб конкретно, между новия „The Great Calm“ и предишните ви албуми?

Има много разлики. „The Great Calm“ е с много по-отворен звук, има много повече въздух и е много по-зрял като звучене. За мен той е най-зрелият ни албум. Мисля, че много пораснахме и се развихме до степен, която наистина харесваме.

Начинът, по който го написахме, също е много различен. Сами продуцирахме “The Great Calm”, а по предишния “Several Others” (2021) работихме с музикален продуцент, който много добре познаваше голям набор от звуци, синтезатори и такива неща. Всичко това наистина ни насочваше през целия процес на записите. Но с новия албум усетихме, че сме научили много през последните няколко години и се почувствахме готови да го направим сами. Имаме си и Тур Вандеборне (Tuur Vandeborne) нашия басист, който всъщност е звуковият инженер на предишните ни два албума и също така е и музикален продуцент. Така че се чувствахме доста удобно да поемем в тази посока.

Естествено, подобно начинание е съпътствано с много трудности – трябва да преминеш сам през трудните моменти, да взимаш решения, да обсъждаш всичко. Но научихме много в процеса на правене на “The Great Calm” и албумът се получи точно по начина, по който ние искахме да звучи. Това е най-важното.

Сама описваш музиката ви като нервна, а албумa ви носи точно обратното име. Това някаква вътрешна битка ли е?

Абсолютно. Това е моя лична битка, която водя от много, много време. Мисля че самата идея за „The Great Calm“ („Великото спокойствие“) е нещото, към което се стремя, нещото, което искам да постигна, но постоянно усещам, че не може да бъде постигнато. Мисля, че точно това е и внушението на песните. Те продължават да са така остри и нервни. Поне повечето от тях. Някой са малко по-спокойни, има повече мир и надежда в тях, но нервът винаги е там, винаги го има. И точно там е онази битка за намирането на вътрешен мир, как да достигнеш до него, доколко е възможен и колко дълго може да продължи.

Спомняш ли си момента, в който усетихте, че групата има бъдеще и се разкрива път, по който да растете?

Не мисля, че сме усетили точно този момент. Не мисля, че дори някога сме си го представяли. Залисахме първото си EP “Endless Party” сами и за късмет имахме професионалист, който да го миксира, но никога не сме имали увереност, че хората ще го харесат, че ще имаме фенове и ще може да започнем да свирим на живо. Ние обаче наистина работим здраво и от момента, в който изкарахме EP-то, започнахме да работим още по-усилено по групата си и винаги сме се надявали, че ще стигнем до някъде, но никога не сме градили представа точно до къде. Мисля, че първият път, в който си позволихме да помечтаем за някакъв успех беше стартът на първото ни турне. Точно бяхме започнали обиколката и въпреки това вече идваха много хора. Всички, които бяха по концертите ни бяха много ентусиазирани и ние се чувствахме, като че ли правим нещо, което наистина може да се получи.

Как се справяш с идеята, че, за да се занимаваш само с музика, трябва да я превърнеш в бизнес, което предполагам носи някакви творчески ограничения?

Превръщането на музиката в бизнес е много трудно нещо. Аз лично съм много ангажирана и с бизнес страната на групата или по-точно бях. Но това не е готино и не е здравословно, защото бизнесът е само числа – брой стриймове, брой слушания, брой… какво ли не, всичко, което може да бъде измерено количествено. И разбира се това не е много здравословно за креативните ти процеси. Но от друга страна е необходимост. Така стоят нещата. Аз отивам на работа вечер, когато излизам за наш концерт. Това съвсем не означава, че не ми харесва. Но пък можеш да направиш крачка назад от цялата бизнес част, когато имаш добър екип, който да се грижи за това вместо теб, а ти да се отдадеш на изкуството.

Текстовете ти са изпълнени с огромно напрежение и са оголени до пълна откровеност. Позволяваш ли на личните си демони да се покажат чрез текстовете, които пишеш? Така ли ги възпитаваш и обуздаваш?

Мисля, че докато пиша водя точно моята най-голяма битка с вътрешните ми демони. Защото при мен постоянно има конфронтация между желанието ми всичко просто да се лее и ужасяващия ми перфекционизъм, заради който искам да контролирам всичко. Искам винаги да знам дали го правя по най-добрия дори по перфектния начин. Когато пиша обаче, мислите ми не вървят в определен сценарии и става сложно.

За този албум ми беше особено трудно да оставя вдъхновението просто да се излее, защото, постоянно исках да съм на ясно накъде отивам, как ще стигна до там, какво ще означава тази песен, какво – другата, и какво – целият албум. Какво искам да кажа. Но това не е възможно. И в един момент просто трябваше да си позволя и да го пусна да върви в собствената си посока и да се фокусирам само върху онова, което искам да извадя от себе си. И това е красиво, защото през повечето време, нещата, които пишеш не знаеш дори какво означават. Разбираш го на по-късен етап. Това е истинският креативен процес – всичко, което пишеш и си извадил от главата си не можеш да свържеш логически, докато в един по-късен момент  просто целият пъзел не се подрежда. Тези моменти всъщност са най-добрите моменти.

Какво ти дава смелост да разголиш личността си в текстовете? И това притеснявало ли те е някога?

Не се замислям много за това. Опитвам се да не мисля за това. Мисля, че с групата сме изградили Вселена, която сме напълнили със смисъл. Това се вижда особено в текстовете на песните, те са като един определен свят. Много е хубаво просто да влезеш в този свят. Въпреки че текстовете ми са много лични, хората ги усещат като нещо друго.

Имаш отличително, магнетично, и пак ще използвам думата „откровено“, присъствие на сцена? Личността, която виждаме на сцена различна ли е от теб в обикновения живот?

Мисля, че личността, която излиза на сцената е много различна от това, което аз съм извън сцената. Да, на сцена съм наистина много откровена, както ти казваш, но определено не съм толкова открита в личния си живот. Трудно ми е да разговарям с хора. Дори след концерт, като се срещам с наши почитатели, ми е трудно да приемам комплименти и това дори ме претоварва през повечето време. Но докато съм на сцена всичко това изчезва, ставам много самоуверена, чувствам се силна и усещам, че мога да контролирам публиката по някакъв начин. Тази моя сценична личност ми е необходима, за да мога да премина цяла през всички пластове на емоциите в текстовете ми. В противен случай, всеки концерт би бил ужасяваща психологическа битка, защото всичко което пея ще ме погълне. Все още има моменти, в които ставам много емоционална, но тази сценична личност ми е абсолютно необходима, за да се защитя.

Как би описала състоянието, в което се намираш, когато си на сцена?

Чувствам се много силна, много голяма, много уверена и сякаш мога да повдигна целия свят. Но това няма нищо общо с начина, по който се усещам в реалния си живот. Там съм много несигурна. Предполагам, че това са двете лица на мен самата. Иска ми се да притежавах повече от качествата на сценичната си личност и в обикновения ми живот.

Взимайки повод от името на бандата, какво искаш да прошепнеш в ухото на света?

Не съм сигурна. Не мисля че имам послание, което искам да разпространя. Все още ми се струва, че това, което пиша е твърде лично, много интровертно, обърнато към мен самата и не е критика към обществото или политически насочено. Дори се опитвам да бягам от подобно нещо, защото не харесвам, когато някой проповядва универсални послания или твърди, че знае универсалната истина. Единствено искам да разказвам лични истории и публиката да намери някаква увереност  в тях, хората да ги интерпретират по собствен начин, за да лекуват собствените си проблеми с тях или просто да ги карат да се чувстват добре. За мен това е по-важно.

В едно друго интервю казваш, че за теб смелост е да последваш сърцето си. Ако ти последваш своето, къде ще те отведе?

Не съм много сигурна, но и не искам да знам. Просто искам да мога да го следвам. Не искам да си поставям цели, не искам да знам бъдещето. Това не ми е важно. Просто искам да имам възможност да чувствам какво е в сърцето ми и да го следвам.

Кое е най-голямото ти житейско търсене и съвпада ли то по някакъв начин с творческите търсения на музиката ви?

Гледам да не мисля за това, а просто да съм благодарна, за всичко, което имаме възможност да правим, което сме направили. Опитвам се да се гордея със себе си и с това, което правя. Просто искам да продължа да творя.

Музиката ви е изключително въздействаща и съм убедена, че има ваши почитатели които се припознават в нея и ви го споделят. Кое е най-запомнящото се нещо, което са ти казвали за музиката ви?

О, това е трудно. Паметта ми е наистина лоша. Но винаги е толкова хубаво, когато хората идват при мен след концерт и споделят какво невероятно изживяване е било и че наистина са усетили музиката ни. Това е най-големият комплимент, че хората могат да усетят музиката. Винаги сме искали да правим живите си участия не само за гледане и слушане, но и за усещане, защото енергията, която обменяме с публиката е много важна за нас и усещането е страхотно, когато се получи.

Ако можеш да избираш – искаш хората да те виждат или да те чуват?

Ако трябва да избирам между тези двете, ще избера да ме чуят, защото музиката, е изкуство, което според мен е по-важно да се чуе отколкото да се възприеме с очи. Пък и слушането, като че ли дава повече възможности за интерпретации.

Снимките от концерта на Whispering Sons в София може да видите ТУК!