На 16 септември група “Уикеда” отбеляза 25-ия си рожден ден с голям концерт, който препълни столичния клуб „Маймунарника“. Бандата се завръща с нови песни в последно време, а както стана ясно по време на шоуто – скоро предстои и нов албум – първи от 20 години насам. Явно Ерол и дружината му са във възход, след като през 2018 г. се разпаднаха. Доказва го и предстоящият голям концерт на 22 декември в клуб „Микстейп“, на който „Уикеда“ ще излязат с много приятели на сцена (освен в пълния си формат с брас секцията) и ще изпеят и нови парчета.
Здравей, Ерол. Няма как да не започнем разговора от новия албум. Наистина ли ще го извадите до края на годината, както каза на концерта?
Не, няма да успеем. Парчетата са измислени, но не всички са записани. Със сигурност обаче ще се опитаме да пуснем „Да бъде май“, песента, която обещахме като сингъл и която дава име на албума. Това ще трето парче от предстоящата тава след „Лоша жена“ и „Без теб“. Всъщност трябваше да изпеем „Да бъде май“ още в „Маймунарника“, но инцидента, който стана в публиката не ни позволи. Затова премиерата му на живо ще е на 22 декември в „Микстейп“. Планираме голям концерт, с голяма част от музикантите, които бяха с нас и в „Маймунарника“ – отново с 2-3 барабанисти, няколко човека брас, плюс гости певци. Ще е „Уикеда и приятели“. За сега са ни потвърдили Кольо от „Обратен Ефект“, Миленита, Гурко от „Анимационерите“, мислим да поканим Никола от Cool Den, Кольо Гилъна, Светльо Витков, Милена. Ние ще свирим техни парчета по нашия начин, а те ще пеят. А албумът ще издадем може би на пролет – март април. Мислим да го представим пак с голям концерт.
(Виж още: Уикеда стана на 25 с лудо парти в Маймунарника (СНИМКИ))
Това изглежда като голямото завръщане на „Уикеда“ след разпадането през 2018 г.
И до сега свирехме, но по клубовете. Но вече имаме нови песни. Не сме издавали албум от „1618“ насам, от 20 години. През годините сме писали нови парчета – „Тинтява 6“, „Полу“, „Капитанът каза“, „О, любима“, но така и не сме ги записвали и издавали.
Тези песни ще влязат ли в „Да бъде май“?
Не, този албум ще е само с нов материал. Но може би ми даваш добра идея да помислим за двоен диск с неиздаваните през годините парчета.
Всъщност вие сте били активни в студио едва първите 5-6 години от кариерата си.
За първите 6 години от 1999 г. имаме шест албума – пет студийни и един, който е само с 4 нови песни “Няма да се дам“, „Питам се, питам“, „Нощен влак“.
И какво стана? Oт най-записващата група се превърнахте в тази, която от 20 години няма албум.
2000 г. за пръв път свирихме на фестивала Sziget в Унгария и от там ни се отвориха възможности да свирим много навън. Постоянно пътувахме и в България и в чужбина. Започнаха и едни такива персонални проблеми в групата – музикантите много често се сменяха, не можахме да задържим състав, който да седне и да записва, станахме семейни, появиха се децата, други ангажименти. Стана много трудно да се съберем и фокусирано да работим върху нещо. А работата върху албум изисква концентрация и време, което трябва да спреш малко свиренето на живо. Но от свиренето на живо се храним, затова беше трудно да направим такава пауза. Започнахме да се чудим, да се мотаем, да се караме, да се разпадаме.
А какво ви върна в студио?
Може би едва в последните една-две години започнахме сериозно да се замисляме всъщност какво правим с тази група. Единият вариант беше да спрем окончателно. Знаете, че опитахме. Но се събрахме отново като си казахме, че абсолютно никакъв смисъл няма да седми и да свирим старите неща, да се превърнем в динозаври, на чиито концерти хората да изпадам в умиление по младините. Имаме материал, който се е натрупал през всички тези години, здрави и прави сме, защо да не направим един албум. Пуснахме “Лоша жена”. Хората горе-долу го харесват. Не мога да кажа, че имаше кой знае какъв грандиозен успех, но като че ли отново се събуди някакъв интерес към групата, припознаха ни като работеща банда, която издава нови неща.
През 2018 г. ти разформира „Уикеда“ с димите „Нямаме повече какво да кажем“. Сега вече има ли?
Тогава го казах в смисъл като група, а не че аз нямам какво да кажа. Тогава се чувствах сам в бандата, като че ли влача някаква каруца сам насила. Оказа се, че никой нямаше време да казва каквото и да било през „Уикеда“, имаха други неща да прави. Изпаднах в някакво „лошо настроение“… Не бих искал да използвам силни думи като отчаяние. Трябваше да си преосмисля нещата. Не бях планирал да приключвам групата, направих го абсолютно импулсивно и вярвах, че наистина това е краят. Но като мина време, като че ли на останалите започна да им липсва „Уикеда“. Сега вече, когато се съберем, има една нова свежест в останалите. Явно всяко зло за добро.
Ние сме група, която се събра много спонтанно. Никога не сме имали договор, никога не сме очаквали, че от това ще изкарваме пари, никога не сме мислили, че тази група ще съществува повече от 20 години и никога не сме сядали да говорим за това. В един момент се появиха тези его проблеми. Въпреки че, преди това с Росен не сме имали кой знае какви проблеми. Основното беше, че като че ли той се обиди много, когато аз разпуснах групата. Беше много разочарован и ядосан от цялата работа, защото аз го направих много внезапно. За мен не беше обаче внезапно, защото дълго време давах сигнали, казвах, че така не можем да продължим вечно, че ако не правим нови неща, ако тази група не се развие, няма смисъл да свирим. И когато казах „край“, естествено виновният бях аз. Може би аз съм бил по-вътре в нещата и всичко съм приемал лично. И ако за останалите „Уикеда“ е бил един от проектите им в живота, за мен е ПРОЕКТЪТ.
Говориш за отношенията в групата. На какво би ги оприличил?
Малко като семейство е. Има силна химия между хората и ако успеят да запазят баланс празнуват златна сватба. Ако ли не – разпадат се след 2 години. Групата не е икономическо предприятие. Въпреки, че го има и това, както в едно семейство има семеен бюджет. Отношенията са много сложни, свързани с чувства и его, с правене на компромиси, с отстояване на позиция. А раздялата ни през 2018 г. явно беше като модерното днес „да си дадем време“. Беше продиктувана от натрупване на напрежение, което рано или късно щеше да избухне.
Оправихте ли си отношенията?
На мен лично, а виждам и на Росен и другите, ни минава бързо. Със сигурност тогава съм говорил много горчиво и отчаяно. Но трябваше да кажа тези неща публично, защото не успях да им ги кажа лично. Винаги съм се сдържал и съм се пазил от позицията, в която се налагам. Но така или иначе трябва да има един, който да наложи някаква рамка.
И това ти ли си?
Ами аз съм.
Харесва ли ти тази роля?
Не. Харесвам свиренето, създаването на нови парчета. Но има трудни моменти, в който трябва да кажеш „Нещата не са наред“ и да вземеш решението как да събереш целия сноп пръчки пак, защото връзката е започнала да се разхлабва и всичко да се разпада. Точно тогава ставаш лошия. Тогава се налага да излезеш от зоната си на комфорт, защото, когато нещата вървят, се успиваме и трябва да има един „петел“, който да изкукурига.
Според теб къде щеше да е „Уикеда“, ако ти не беше взел онова импулсивно решение през 2018 г?
Най-вероятно щеше да се разпадне завинаги след 1-2 години. Просто щяхме лека-полека да се свличаме в забвението. Да станем като онези групи, който имат там едно „Боби“ и от време на време събират зрители, които да изпадат в умиление. Ако една група издържи достатъчно дълго време се оказва, че трябва да се създаде структура, за да има какво да продължи да я движи.Дори се учудвам, че не се разпаднахме през 2002 г., когато първоначалната ни популярност започна да спада, започнаха да отпадат хора, започна да им се струва трудно за поддържане цялото това нещо. Не може да си адски популярен 20 години. Тогава идва трудното, когато нещата добият нормално измерение. Този ентусиазъм и спонтанността, която приемахме за основно наше качество дълго време, в един момент се оказа пречка.
С какви съставки забъркахте „Уикеда“ в началото?
Едното е точно спонтанността, а другото е, че бяхме малко в страни, понеже сме от Божурище двамата с Росен, а барабанистът ни Михата е от Костинброд. Хем сме близко до София, хем бяхме малко извън. Участвахме в онази алтернативна вълна, Жълта музика, в началото на века, но пак малко в страни. По този начин запазихме тази автентичност, бих могъл да я нарека. Не се повлякохме по моди. Можеше да започнем да свирим популярното в момента, но ние решихме да влезем в някаква леко провинциална енергия и никога не сме се срамували от това, което сме.
Други ли са съставките на групата днес?
Продължаваме да привличаме същата енергия, същите хора, и в групата, и като публика, както в началото. Онази елинпелиновска енергия на здраво стъпилия на земята. Но аз знам, че след едно такова събуждане, каквото преживяваме в момента, идва пак заспиване. Готов съм за това. Вече имам опита от предишните години и се надявам да съм научил нещо от този сблъсък. Затова се надявам и към съставките да сме добавили мъдрост и издръжливост. Да сме намерили начин как да фокусираме енергията си, защото в началото беше разпиляна, много силна и наситена, но с нея стреляхме на посоки. Сега, като че ли всички преминахме през тези етапи – известност, разпадане, проблеми, и като че ли сме изчистили излишните неща около музиката, около свиренето, около публичността, ако щеш. Фокусирали сме се върху важното – да свирим и да правим това, което ни харесва. Това ни запазва като хора, като личности, важно е да се чувстваме щастливи, спокойни и уравновесени. И си мисля, че по някакъв начин сме изгладили ръбовете, тази разпиляна енергия и това его, което е имало между нас, което е неизбежно да се появи когато станеш популярен.
Да уточним – има и твое его във всичко, нали?
Естествено. В случая говоря повече за себе си. И това, което казах, спокойно може да изрежеш от него „ние“ и да сложиш „аз“. Ако кажем, че „Уикеда“ е моят проект, без да звучи като хвалба, може би Аз съм бил с най-високото его и съм успял по някакъв начин да го озаптя, така че да може групата да продължи сега в един по-уравновесен вид, в който енергията я има, но по-фокусирана и изчистена от излишни страсти.
Май забравихме сред съставките бунта, на който бяхте символ, когато започвахте. Има ли го в момента?
Има го. Същият като преди – срещу установените неща. Това е бунтът на тези, които задават въпроси, защото според мен един нормален, здрав психически човек е винаги разколебан, винаги задава въпроси. Никога не е уверен. Този бунт е срещу статуквото. Но то непрекъснато се мени. Пример са революционерите, които правят революция и се превръщат в диктатори, стават новото статукво. Чух едно определение, че демокрацията е перманентна революция. И тя е най-безкръвната революция, но е непрекъсната.
И нашият бунт е такъв – той няма кауза, ние не знаем как трябва да са нещата, но не са добре така, както са в момента. Затова има и толкова много сарказъм в текстовете ни. Обръщам света, защото тогава най-добре се виждат кривините. Невремето, когато рисувах, ни караха, за да направим правилна ваза, да я обръщаме на обратно, тогава се виждат кривините. И при всички хора е така, има тенденция да се успят, да влязат в коловоз, да не се замислят много. В един момент обаче нещо ги обръща. Затова казвам, че съм доволен, че се разпадна групата, защото това беше обръщане на вазата.
Какъв в момента е постоянният състав на групата?
Аз, Росен Григоров – китара, Ясен Обретенов – Яшата – пиано, Михаил Михайлов – Михата и Владимир Георгиев (Владо Попа) – барабани. Не знам как между тях се получи тая химия. Още за втория ни албум, когато дойде Наско Попов, който в началото свиреше перкусии, се оказа, че много добре звучат два комплекта барабани. Още тогава започнахме да експериментираме с тази полиритмичност. Понеже моето пеене не е точно пеене, а рецитация. В тези бързо изстреляни думи има повече ритъм, отколкото мелодия. Затова винаги ми е много интересно, когато си играем с ритъма. При мен всички идеи за парчета започват от ритъм, не от хармония. Композирам на бас, а това предразполага към ритмичност. И самият факт че свиря на бас, може би ме караше да мисля текстовете повече, като ритъм отколкото, като мелодия. Рядко съм мислил за тоновете, дали ще може да се запее, дали ще е мелодично.
А как мислиш текстовете, защото са много поетични?
По скоро съм изкушен от прозата. Обичам дълги романи и филми. Това са ми двете хобита, вдъхновение и за моето писане. Аз живея в истории. Цялата ми личност е изградена от образи – от Хамлет, от Хектор, от Илиада, от Спасителят в ръжта. Това са ми някакви алтер его, хора, с които живея, оформили са ме като личност. И най-лесното е, щом живееш в такива истории, да наблюдаваш света около теб и да го превръщаш сам в история.
(Намесва се сътрудникът на „Уикеда“ Мария Вазарова: „Обещал е другата година да издаде книга с разкази“.)
А коя е Ваня (от „Ние с Боби пием кафе“)?
Ваня е просто ритъм. Името хем е съставено от меки звуци, но в същото време перкусивни, а и нежни по някакъв начин. „О, Ваня, о, Ваня“ е като втора китара, като контра ритъм на китарата. Същото е с „Кафе, кафе, кафе“. Това са думи, използвани като ритъм, като звук, а не като смисъл.
Аз пък винаги съм мислила, че имаш сантимент към това име, защото друга ваша много популярна песен пък е „Иван“.
Не. Използвах името Иван, защото е едно от най-разпространените в България, защото героят може да е всеки. Историята в песента прочетох във вестник – момче, написало бележка на майка си, че е на тавана; тя се прибрала и се качила да го види, а той се бил обесил. Дълго не смеех да предложа тази идея на групата. Струваше ми се, че не е удачно. И до сега не обичам много тази песен, избягвам я да я свиря. Все още се чувствам… не знам дали имам право да говоря за тази тема. Усещам се неловко, че съм говорил за самоубийство в песен.
Това са много важни теми днес. Не мислиш ли, че е важно да говорим за тях?
Може би малко се страхувам от тази сила да влияя на хората. Освен сила, това е и отговорност. Веднага се появява един глас в мен, една спирачка, която казва „Не, за това не може да се говори“. Някаква цензура има в главата ми. Затова казвам, че винаги съм имал притеснение дали има право да говоря за това. В „Иван“ го приемам и като катарзис – това крещене „Иване, защо го направи“, то е малко като оплаквачките на погребение. Имаме още една песен, в която се говори за смъртта – „Питам се, питам“. Много е мрачна. И нея не я свирим често. В нея са събрани мисли, които спохождат всеки човек, уморен кардинално. Защото понякога животът се превръща в истинска тежест и идва момент, в който си казваме „Не мога повече“. Аз също съм имал такива моменти и съм писал за тях, но и до сега ми е много трудно да свирим тази песен.
Коя е най-важната година за „Уикеда“ и защо?
1999 г. Тогава решихме да сменим името на групата. Преди това се казвахме Spleen, един термин от Бодлер, някакви поетични глупости. Като се кръстихме Wickeda/ „Уикеда“ беше точно като кръщение в християнския смисъл – представихме се пред света.
Коя е най-голямата ти грешка като артист?
Егото. То е неизбежно. Най-голямата ми борба е била със самия мен и най-големите грешки съм допускал заради Аз-а. Неконтролираното его наранява, но пък подтиснатият Аз довежда до състояние, в което не можеш да се изразиш и да се заявиш като артист. Най-големите грешки съм правил точно, когато съм се колебаел, дали да се заявя или да се подчиня, за да не нараня другите. И тогава трябва да се довериш на интуицията. А моята винаги е била права. Надявам се тези грешки вече да съм успял да ги видя и да не ги повтарям в бъдеще. Но не се отказвам от нито една дума, от нито една постъпка.