fbpx

Димитър Маринов: Само там, в трудното, има растеж (Част I)

Димитър Маринов Снимка: Диляна Флорентин

Когато актьорът Димитър Маринов говори, всичките му мисли и цялото му разбиране за материалния и духовния живот са в хармония. Прави го така, сякаш пише книга, чийто сюжет те превежда плавно и ясно, през личната му вселена. Вселена, която изумява с подреденост и логика – като доказателство на теорема.  

Предстои му да се прибере в България само след седмица, за да стартира втората си Screen Acting Academy. Интензивните и майсторски класове ще сe проведат от 16 ноември до 5 декември в SofiaLab. 

Още със стартирането на ЛИЦАТА преди два месеца бяхме поканили Димитър Маринов за интервю. Освен с безспорния си талант, с изключително шарения си живот и път, по който е стигнал до положението си в момента, той ни спечели и с един прецедент. За малко повече от година и половина от човек, за когото в заглавията на българските медии се пишеше като “Българинът взел Оскар“, той достойно се превърна в Димитър Маринов, без нужда да се изписва биографията и постиженията му. Спечели българската публика със замах. 

Актьорът, учил в Златния клас на Коко Азарян в НАТФИЗ, заедно с Галин Стоев, Мариус Куркински, Стефан Вълдобрев, Камен Донев, Койна Русева и т.н., обаче е от хората, които говорят, когато имат какво да кажат. В понеделник, буквално за часове, и съобразявайки се с часова разлика, снимачни ангажименти и т.н. успяхме да се срещнем виртуално в Zoom. Защото има какво да каже. Затова и интервюто с него ще публикуваме в две части. 

– Защо избрахте следващата крачка от пътя ви да бъде преподаването? 

– Не го избрах аз, то ме избра мен. Аз никога не съм искал да бъда преподавател, искал съм да бъда учител. Разликата е доста голяма. Преподавател е този, който просто си върши работата, а учителят има отговорността да възпитава и да дава. Вероятно е наследство и от майка ми, която беше учителка в продължение на 45 години. Не съм го искал, не съм го очаквал, просто се случи. Благодарение на колеги и деца, с които съм работил и те в един момент започнаха да задават въпроси, на които аз трябваше да отговарям. Почувствах отговорността да отговарям. Така се оказа, че съм станал учител. 

Със студентите от първото издание на Screen Acting Academy у нас. Снимка: Личен архив
Със студентите от първото издание на Screen Acting Academy у нас. Снимка: Личен архив

– Кога в човек се ражда желанието да дава, вместо да получава? 

– Това  е причинно-следствено според мен. Хората, които решат да дават, са тези, които вече имат какво да дадат.

То е като напълнена каруца с ябълки. Когато започнат вече да се изсипват по пътя… трябва да започнеш да раздаваш. Колко можеш да си занесеш вкъщи?!

И това при мен дойде от усещането, че имам доста натоварена каруца и е време да я разтоваря. Случва се когато знаеш, преминал си, усетил си, преживял си, натрупал си този жизнен и професионален опит. Връщаш се назад и казваш “Колко ми дадоха на мен? Колко ми помогнаха?” Тогава равносметката идва сама.  

– Давате на студентите си, а техните успехи ли са вашето „взимане”? 

– Имам много успехи на мои ученици. Но аз не взимам. За мен удоволствието е в това, че те успяват. Защото не гледам студента си, когато влезе в мой клас какъв е, а го виждам какъв може да бъде. Пример в момента е Йоанна Темелкова, която снима в един от най-известните сериали в момента (б.а. „Братя“ по NOVA). Тя беше в моята Академия миналата година. Никол (б.а. Султанова) – която взе Икар за дебют (б.а. за “Косвени щети” на режисьора Максима Боева, Театър Азарян). И тя беше в моята Академия миналата година.

Димитър Маринов във филма "Зелената книга", носител на Оскар за Най-добър филм на 2019 г. Снимка: Dreamworks Pictures
Димитър Маринов във филма „Зелената книга“, носител на Оскар за Най-добър филм на 2019 г. Снимка: Dreamworks Pictures

И много други, които започнаха един уникален път. Но не заради мен. Това, което аз направих за тях е да им дам малко повече кураж, малко повече усещане и възможността да се отворят, да бъдат самите себе си. Това е най-важното за мен в един студент. А тук в САЩ, само за последните 4 месеца, независимо, че нашата индустрия е в тази трудна ситуация заради пандемията, имам четирима студенти, които вече снимат в телевизионни сериали, за първи път в живота си и то в доста големи роли. 

– Как ще се разделите себе си между преподаването и актьорското майсторство? Надделява ли едно от двете в момента? 

– Не. И никога не е надделявало, защото за мен учителската дейност ми дава много повече отколкото дори понякога актьорството. Това е вдъхновение, което получавам от студентите, тази искра на младост, желание и стремеж, който те имат и ми ги предават. Получава се взаимна размяна, въпреки че те дори не осъзнават, че ми дават.  

Що се отнася до актьорлъка – той е друг вид усещане, друга кариера, ако щете. Едното с другото абсолютно се допълват. Даже много често напоследък, като отида на снимки и трябва да направя нещо, в което имам определена трудност, за голяма изненада се сещам за някои класове и моменти, когато съм преподавал и съм казвал: “Направи това така, а не иначе. Опитай по този начин, а не по другия”.  Спомням си собствените думи и ставам сам учител на себе си.

До къде искате да се развиете като ментор? 

-Предполагам, че

докато мога да говоря, да се движа и да дишам, учителстването ще бъде в живота ми

Същото е и с актьорското майсторство. Същото е и с режисурите, които напоследък правя.  

– Една от основните критики у нас към българските актьори е за театралното им поведение, когато са екран. Сблъскахте ли се с това във вашата Академия миналата година? Всъщност, какво отличава българските от американските ви студенти? 

– Както казват американците: Опитваме се да сравним ябълки с портокали. Не само системата на обучение, но и на начин на живот са напълно различни в България и Щатите. Нормално е театралничането в кино и телевизия у нас, защото това е нашата школа. По колко часа кино подготовка имат театралните актьори в НАТФИЗ?! В България, хората не критикуват реално киното и телевизията, а правят сравнение с американското и европейското кино и сериали. Не е честно да се  сравнява по този начин! Точно като ябълки срещу портокали. Нашето кино си е наше кино. Това, което има в него и в сериалите ни, то си е наше, българско, по начина, по който ние го усещаме и виждаме. Американците го правят по начина, по който усещат и виждат те. Не мисля, че театралното поведение на екран трябва да се критикува. То трябва да се коригира.  И ще се коригира с времето. В българското кино днес излизат много интересни млади актьори, цяло поколение, което не театралничи вече толкова. Явно школата се променя, както и времето. Просто трябва да имаме търпение.  

– Актьорството е да откриеш себе си, казвате вие. Вие самият колко време се търсихте и кога и как се открихте? 

Все още не съм се открил и осъзнал

Ако бях, майка ми щеше да е най-щастливата жена на света (смее се). Откриването е процес от периоди, в които се откриваш и преоткриваш. Това е начинът, по който растеш. Във всяка една година си различен от предната, просто защото си научил повече, преминал си през повече, отричаш се от някои неща,  заричаш се в други. Не смятам, че трябва да се откриеш, за да работиш и да си успешен. Напротив, успехът е този процес на откриване.

И както Марлон Брандо е казал навремето: „Всеки един актьор, роден да е актьор, с таланта да е актьор, не се открива в образи. Той има тези образи, защото с тях се е родил. През своя живот ще изиграеш точно всичките образи, с които си роден вече“. Всяка роля за мен не е нещо, което трябва да открия, а трябва да открия себе си в нея, в характера, който ми е даден. Защото той вече е в мен, но аз още не го знам.   

– Изненадвате ли се, дори плашите ли се, от това, което успявате да извадите от себе си за дадена роля? 

– Не бих казал, че се плаша. Понякога се удивлявам от факта, че съм успял да преодолея това, което знам за себе си, и откривам нещо ново. Такъв пример е последната ми голяма роля в “Зелената книга” (б.а. Димитър Маринов взе Оскар за нея през 2019 г.).

За ролята си в "Зелената книга" той се учи да свири на вилончело
За ролята си в „Зелената книга“ той се научава да свири на вилончело само за 5 дни и сам записва част от оригиналните сола в лентата Снимка: Личен архив

Беше буквално преоткриване на онзи Димитър, който се оказа, че съм  забравил. Когато бях малък, в детските и тийнейджърските си години, свирех класическа цигулка във филхармония “Пионер”. Когато хванех цигулката всички мои приятели и познати ми казваха, че като че ли ме обзема нещо, някакъв дух – изглеждал съм различен, страшно сериозен, много строг. Това мое Аз го бях забравил с времето и изведнъж го преоткрих с ролята в “Зелената книга”. Когато се видях за пръв път в кадър при пробните снимки, всъщност за пръв път поисках да се видя, бях страшно изненадан дори от начина, по който изглеждах. Нямах нищо общо с реалния живот, но явно съм бил такъв като малък, както в един момент ми сподели и майка ми. 

– В този ред на мисли, до колко е важно актьорът да има богат житейски опит, който после да вплете в героите си? 

– Както винаги съм казвал – ние актьорите сме най-облагодетелстваната професия, защото при нас няма възраст. Има роли за 16-годишни, има за 26-годишни, за 56-годишни, има роли и за 106-годишни. От друга страна, от време оно, откакто съществува изкуството – там, където е терзанието, мъчението и страданието, там се ражда истинското изкуство, там е мъдреенето.

Страданието е форма на осъзнатост, може би помъдряване, при много хора е полудяване (смее се), но би трябвало при истинския артист да е момент, в който да се събереш в себе си и да оцениш ситуацията. Само там в трудното, тежкото, невъзможното, има движение и растеж.

Към ЧАСТ II на интервюто.

Четете още по темата