Когато актьорът Димитър Маринов говори, всичките му мисли и цялото му разбиране за материалния и духовния живот са в хармония. Прави го така, сякаш пише книга, чийто сюжет те превежда плавно и ясно, през личната му вселена. Вселена, която изумява с подреденост и логика – като доказателство на теорема.
Предстои му да се прибере в България само след седмица, за да стартира втората си Screen Acting Academy. Интензивните и майсторски класове ще сe проведат от 16 ноември до 5 декември в SofiaLab.
Още със стартирането на ЛИЦАТА преди два месеца бяхме поканили Димитър Маринов за интервю. Освен с безспорния си талант, с изключително шарения си живот и път, по който е стигнал до положението си в момента, той ни спечели и с един прецедент. За малко повече от година и половина от човек, за когото в заглавията на българските медии се пишеше като “Българинът взел Оскар“, той достойно се превърна в Димитър Маринов, без нужда да се изписва биографията и постиженията му. Спечели българската публика със замах.
Актьорът, учил в Златния клас на Коко Азарян в НАТФИЗ, заедно с Галин Стоев, Мариус Куркински, Стефан Вълдобрев, Камен Донев, Койна Русева и т.н., обаче е от хората, които говорят, когато имат какво да кажат. В понеделник, буквално за часове, и съобразявайки се с часова разлика, снимачни ангажименти и т.н. успяхме да се срещнем виртуално в Zoom. Защото има какво да каже. Затова и интервюто с него ще публикуваме в две части.
– Защо избрахте следващата крачка от пътя ви да бъде преподаването?
– Не го избрах аз, то ме избра мен. Аз никога не съм искал да бъда преподавател, искал съм да бъда учител. Разликата е доста голяма. Преподавател е този, който просто си върши работата, а учителят има отговорността да възпитава и да дава. Вероятно е наследство и от майка ми, която беше учителка в продължение на 45 години. Не съм го искал, не съм го очаквал, просто се случи. Благодарение на колеги и деца, с които съм работил и те в един момент започнаха да задават въпроси, на които аз трябваше да отговарям. Почувствах отговорността да отговарям. Така се оказа, че съм станал учител.
– Кога в човек се ражда желанието да дава, вместо да получава?
– Това е причинно-следствено според мен. Хората, които решат да дават, са тези, които вече имат какво да дадат.
То е като напълнена каруца с ябълки. Когато започнат вече да се изсипват по пътя… трябва да започнеш да раздаваш. Колко можеш да си занесеш вкъщи?!
И това при мен дойде от усещането, че имам доста натоварена каруца и е време да я разтоваря. Случва се когато знаеш, преминал си, усетил си, преживял си, натрупал си този жизнен и професионален опит. Връщаш се назад и казваш “Колко ми дадоха на мен? Колко ми помогнаха?” Тогава равносметката идва сама.
– Давате на студентите си, а техните успехи ли са вашето „взимане”?
– Имам много успехи на мои ученици. Но аз не взимам. За мен удоволствието е в това, че те успяват. Защото не гледам студента си, когато влезе в мой клас какъв е, а го виждам какъв може да бъде. Пример в момента е Йоанна Темелкова, която снима в един от най-известните сериали в момента (б.а. „Братя“ по NOVA). Тя беше в моята Академия миналата година. Никол (б.а. Султанова) – която взе Икар за дебют (б.а. за “Косвени щети” на режисьора Максима Боева, Театър Азарян). И тя беше в моята Академия миналата година.
И много други, които започнаха един уникален път. Но не заради мен. Това, което аз направих за тях е да им дам малко повече кураж, малко повече усещане и възможността да се отворят, да бъдат самите себе си. Това е най-важното за мен в един студент. А тук в САЩ, само за последните 4 месеца, независимо, че нашата индустрия е в тази трудна ситуация заради пандемията, имам четирима студенти, които вече снимат в телевизионни сериали, за първи път в живота си и то в доста големи роли.
– Как ще се разделите себе си между преподаването и актьорското майсторство? Надделява ли едно от двете в момента?
– Не. И никога не е надделявало, защото за мен учителската дейност ми дава много повече отколкото дори понякога актьорството. Това е вдъхновение, което получавам от студентите, тази искра на младост, желание и стремеж, който те имат и ми ги предават. Получава се взаимна размяна, въпреки че те дори не осъзнават, че ми дават.
Що се отнася до актьорлъка – той е друг вид усещане, друга кариера, ако щете. Едното с другото абсолютно се допълват. Даже много често напоследък, като отида на снимки и трябва да направя нещо, в което имам определена трудност, за голяма изненада се сещам за някои класове и моменти, когато съм преподавал и съм казвал: “Направи това така, а не иначе. Опитай по този начин, а не по другия”. Спомням си собствените думи и ставам сам учител на себе си.
– До къде искате да се развиете като ментор?
-Предполагам, че
докато мога да говоря, да се движа и да дишам, учителстването ще бъде в живота ми
Същото е и с актьорското майсторство. Същото е и с режисурите, които напоследък правя.
– Една от основните критики у нас към българските актьори е за театралното им поведение, когато са екран. Сблъскахте ли се с това във вашата Академия миналата година? Всъщност, какво отличава българските от американските ви студенти?
– Както казват американците: Опитваме се да сравним ябълки с портокали. Не само системата на обучение, но и на начин на живот са напълно различни в България и Щатите. Нормално е театралничането в кино и телевизия у нас, защото това е нашата школа. По колко часа кино подготовка имат театралните актьори в НАТФИЗ?! В България, хората не критикуват реално киното и телевизията, а правят сравнение с американското и европейското кино и сериали. Не е честно да се сравнява по този начин! Точно като ябълки срещу портокали. Нашето кино си е наше кино. Това, което има в него и в сериалите ни, то си е наше, българско, по начина, по който ние го усещаме и виждаме. Американците го правят по начина, по който усещат и виждат те. Не мисля, че театралното поведение на екран трябва да се критикува. То трябва да се коригира. И ще се коригира с времето. В българското кино днес излизат много интересни млади актьори, цяло поколение, което не театралничи вече толкова. Явно школата се променя, както и времето. Просто трябва да имаме търпение.
– Актьорството е да откриеш себе си, казвате вие. Вие самият колко време се търсихте и кога и как се открихте?
Все още не съм се открил и осъзнал
Ако бях, майка ми щеше да е най-щастливата жена на света (смее се). Откриването е процес от периоди, в които се откриваш и преоткриваш. Това е начинът, по който растеш. Във всяка една година си различен от предната, просто защото си научил повече, преминал си през повече, отричаш се от някои неща, заричаш се в други. Не смятам, че трябва да се откриеш, за да работиш и да си успешен. Напротив, успехът е този процес на откриване.
И както Марлон Брандо е казал навремето: „Всеки един актьор, роден да е актьор, с таланта да е актьор, не се открива в образи. Той има тези образи, защото с тях се е родил. През своя живот ще изиграеш точно всичките образи, с които си роден вече“. Всяка роля за мен не е нещо, което трябва да открия, а трябва да открия себе си в нея, в характера, който ми е даден. Защото той вече е в мен, но аз още не го знам.
– Изненадвате ли се, дори плашите ли се, от това, което успявате да извадите от себе си за дадена роля?
– Не бих казал, че се плаша. Понякога се удивлявам от факта, че съм успял да преодолея това, което знам за себе си, и откривам нещо ново. Такъв пример е последната ми голяма роля в “Зелената книга” (б.а. Димитър Маринов взе Оскар за нея през 2019 г.).
Беше буквално преоткриване на онзи Димитър, който се оказа, че съм забравил. Когато бях малък, в детските и тийнейджърските си години, свирех класическа цигулка във филхармония “Пионер”. Когато хванех цигулката всички мои приятели и познати ми казваха, че като че ли ме обзема нещо, някакъв дух – изглеждал съм различен, страшно сериозен, много строг. Това мое Аз го бях забравил с времето и изведнъж го преоткрих с ролята в “Зелената книга”. Когато се видях за пръв път в кадър при пробните снимки, всъщност за пръв път поисках да се видя, бях страшно изненадан дори от начина, по който изглеждах. Нямах нищо общо с реалния живот, но явно съм бил такъв като малък, както в един момент ми сподели и майка ми.
– В този ред на мисли, до колко е важно актьорът да има богат житейски опит, който после да вплете в героите си?
– Както винаги съм казвал – ние актьорите сме най-облагодетелстваната професия, защото при нас няма възраст. Има роли за 16-годишни, има за 26-годишни, за 56-годишни, има роли и за 106-годишни. От друга страна, от време оно, откакто съществува изкуството – там, където е терзанието, мъчението и страданието, там се ражда истинското изкуство, там е мъдреенето.
Страданието е форма на осъзнатост, може би помъдряване, при много хора е полудяване (смее се), но би трябвало при истинския артист да е момент, в който да се събереш в себе си и да оцениш ситуацията. Само там в трудното, тежкото, невъзможното, има движение и растеж.
