През лятото HBO стартираха страхотна поредица документални музикални филми в стрийминг платформата си HBO GО, които обединиха под името „Музикална кутия“. Съдържанието на тази кутия е повече от разнообразно. Уудсток ’99, Аланис Морисет, DMX, музикалният предприемач Робърт Стигууд, Juice WRLD, Кени Джи влизат във фокуса на поредицата, като се очакват още два идната година. Най-новото от тези заглавия е посветено на най-продавания инструменталист в света – Кени Джи.
С продължителност повече от част, лентата, която носи името „Да слушаш Кени Джи“, е всичко друго, но не и биографичен филм. На финала й по-скоро може да се замислите какво сила да формират мнения имат медиите и дали е задължителен знакът за равенство между артист и изкуство. Режисьорът Пени Лейн започва изненадващо филма си като дава първите 10 минути на унищожителните критици на саксофониста. След което думата е негова. А после и на феновете му, на преподавателите, колегите, отново на критиците. Чрез всички възможни гледни точки тя гради малко по-реален образ на една от най-големите звезди в шоубизнеса в края на 80-те и началото на 90-те. Гради образ и на шоубизнеса като цяло.
Колкото и мразен да е от джаз гилдията, колкото и критики да е понесъл, Кени Джи е натрупал на сметката си повече от 75 милиона продадени албума в световен мащаб и е дал началото на цяло ново течение – смуут джаза (обяснено чудесно в „Да слушаш Кени Джи“). С помощта на българските представители на HBO имахме възможност да се срещнем виртуално със саксофониста и да поговорим малко повече за музиката му, за филма и за критиците.
-Здравейте, Мистър Джи. Приятно ми е да се запознаем.
-Здравей, Мис… България!
-Благодаря за комплимента. Да поговорим за документалния филм “Да слушаш Кени Джи”, който HBO заснеха за вас. Имаше нещо, което ви беше трудно да споделите публично пред камера?
– Нещата, които правя зад сцена, начинът, по който се справям с различни ситуации преди концерт, винаги съм пазил за себе си. По отношение на точно тези неща съм малко срамежлив. Но от друга страна толкова харесах режисьора Пени Лейн, тя е страхотна дама, и ми беше много лесно да бъда откровен с нея. Така че всичко се случи много леко, ако трябва да съм честен.
-Какво ви накара да се съгласите да снимате този филм?
-Първата причина беше много бляскавото предложение, което ми отправиха – да направят цял филм за мен по HBO. На моите години и с кариерата, която имам, всичко, което може да ме покаже пред публиката ми заслужава да му кажа „Да“. Вече не е като едно време, когато имаше радио, телевизия и концерти, с които се представяхме пред феновете си. Вече властват социалните медии. Затова, всеки път щом имам подобен шанс, аз го приемам.
След предложението се запознах с режисьора и тя ми разказа идеята си – как да свържем хората, които не харесват толкова моята музика с това какво мисля аз по този въпрос. Мисля, че това беше много добра концепция и бях доста поласкан. Беше много лесно да кажа ДА.
-Във филма много ярко е представен начина, по който вие приемате критиката – тя не ви засяга, не ви пречи на работата. Как се научихте на това умение?
– Още когато бях в гимназията бях поканен да свиря на концерт на Бари Уайт. През 70-те той беше може би най-големият артист в света. Или поне най-добрият в арендби стила. Свирих аз на този концерт, а хората станаха на крака, за да аплодират моето изпълнение на саксофон. Тогава си помислих „Явно съм достатъчно добър, за да бъда професионален музикант“. От тогава винаги си припомням колко много добри отзиви има за музиката и изпълненията ми, и щом чуя лошите отзиви те вече нямат голямо значение за мен. От друга страна добре знам какво правя и колко здраво работя.
Мисля, че съм доста обективен човек, така че когато чуя как свиря, не винаги си казвам „Страхотно е“. Чуя ли някакви проблеми в изпълнението винаги знам, че мога да ги поправя и започвам да се упражнявам още по-усърдно. Така всеки път ставам по-добър и по-добър, и по-добър. И до днес продължавам да работя така здраво, колкото имам сили. Затова и критиката не ме засяга. Повечето хора чакат някой отвън да им каже колко са добри, а трябва само да погледнем навътре в себе си и да се запитаме „Правя ли всичко възможно да бъда най-доброто аз, на което съм способен?“. И ако отговорът е „Да“, тогава излез, забавлявай се, смей се и се наслаждавай на живота си.
-Докато снимахте филма, научихте ли нещо повече за себе си и за музиката си?
-Едно от нещата, които научих е, че лицето ми, докато говоря, изглежда толкова сериозно. Разбира се, че съм сериозен, когато говоря за идеите си и нещата, в които се чувствам силен, но… Знаеш ли на какво казват “resting face”? Tова е начинът, по който изглежда лицето ти, когато никой не те гледа. Някои имат тъжно, други – щастливо. Та аз открих, че моето може да бъде и малко по-щастливо. Затова реших да започна да се усмихвам малко повече.
Знам обаче, че ме питаш друго. Дали съм научил нещо за личността си? Не. Мисля, че се познавам много добре. За мен беше интересно да чуя критиката. Чел съм я напечатана, но никога не съм я виждал да излиза от устата на точно определен човек. Та да видя тези думи, ми помогна да ги разбера малко по-добре. Това не означава че са ме засегнали, но най-малкото ги разбрах.
-Като че ли нищо не може да ви ядоса. Да не сте будист?
-Не, не съм (смее се). Винаги съм вярвал, че всеки има право да е себе си и всеки трябва да може да каже свободно и спокойно каквото иска. Ако искаш да обидиш – ок, имаш право да го направиш. Но това не означава, че аз съм длъжен да стоя и да те слушам или пък да го вземам присърце. Имам пълен контрол върху себе си и върху това как се чувствам за различни неща. Имам изборът дали да се разстроя или да оставя нещата да отминат. За мен е по-добре да ги оставя да отминат, защото, както казах и във филма, „Ако някой има мнение, аз няма да го променя“.
Наистина е много трудно да промениш мисленето на човек за каквото и да било. Аз мога да дам цифри, доказателства и отзиви, но този човек ще продължи да не го е грижа за моите доводи и ще продължи да вярва в нещата, в които вярва. Така че, докато знам, че правя най-доброто, на което съм способен – всичко е наред.
-Често вашата музика извиква в мен асоциации с вода?
-Приемам това като комплимент, защото означава, че в музиката ми има флоу (от английски flow – течение), ритъм на водата. Записвам на микрофон, след което слушам записа, за да чуя какво се е получило и търся този флоу. Влизам в детайлите. Например, дали трябва на определено място да поема дъх, къде започва нотата, колко дълго продължава, дали има вибрато, има ли атака. Всичко това е много важно за мен и затова, както показах и във филма, понякога ми се налага да направя дисекция на записа и да поправя малки неща в него. Не че не мога да го изсвиря от началото до края без да спирам. Мога, разбира се. Виждате го по време на живите ми концерти.
*В интервюто са използвани въпроси и на колеги от Бразилия, Чили и Аржентина
