Ангел Каспарянов (ЧАСТ II): На косъм сме от официална диктатура

Ако в ЧАСТ I на това интервю, говорихме с артистa Ангел Каспарянов за неговата музика, за Me And My Devil, групата, на която е фронтмен, за новия им албум „Volume II„, то в ЧАСТ II говорим с човека Ангел Каспарянов – жител на столицата, с критичен поглед към обществото, политиката и социалната картина, с позиция, формирана от достатъчно информация. Няма как обаче да разделим напълно двамата, защото в крайна сметка са един човек, с едно съзнание. И точно това е ценното. Този човек е артист, и със своята творческа натура всъщност вибрира много по-чувствително по ежедневните и темите извън изкуството. Вярваме, че именно гласовете на артисти с ясна обществена позиция, които не се притесняват да я споделят, трябва да изпъкват над останалите.

Стигнахме до личностите.

Аз не мисля, че това е проблем само на музикалната сцена. Мисля, че е голям проблем на държавата ни. Времената са такива, че всеки вряка и кряка отвсякъде, размиват се ценности, критерии. Все едно началото на 90-те се е върнало и всичко се случва повторно – плоски лъжи за дълбоки джобове. Кошмарно е, че се случва за сметка на страх и то на най-ниско ниво – този за оцеляването – „ще се срине държавата“, „децата ви ще живеят зле, ако не направите това или онова“.

Всъщност е много гнусно, че политически лидери на практика заплашват непрекъснато гражданите, вместо да са опора.

Българинът е обгазен в момента от толкова много пропаганда и разделение. Плюе по ЕС.  Загивал този съюз. Но не казват как бихме могли сами да оцелеем в глобализиращия се свят. В кой съюз е по-добре – този на вождове и партии, за които не можеш да имаш съмнения? Как бихме оцелели без себеподобните си, без тия, които в очите ни са постигнали най-висок стандарт и човешкият живот в техните общества е истинска ценност? Били тромави. Ами тромави са – съвсем разбираемо – 27 държави – различни партии, различни приоритети – не може всичко да се случва ангро. И слава Богу. И това невземане ангро на решения означава, че Европа в крайна сметка има едни критерии, които хората, които управляват тази част от света, пазят.

Да, винаги ще има грешки. Ще каже човек, че у нас живеят моделите на политическо съвършенство. Не напразно ЕС в момента, а и в последните 50 години, е от най-добрите места за живеене. Трябва да си даваме изключително ясна сметка на какъв косъм все още можем да се наречем късметлии, че сме тук, а не в периферията, като Молдова или Грузия, или други страни, например.

Ако не изкараме личности, в които да вярваме или не ги произведем, а те се произвеждат посредством общи критерии, може да се окажем на много тъмно и неприятно място.

За мое голямо притеснение, и ако съдим по крясъците,  като че ли сме тръгнали натам. Успокоява ме фактът, че всъщност никога не сме сигурни и все пак има надежда – все още има будни хора и това се видя пред общината преди няколко дни.

Давам си сметка, че в чисто исторически план, няма голямо събитие в Европейската история, което да е променило играта, защото малка група от хора са решили така. Двете големи революции – Английската и Френската, не тръгват, защото малка група от хора са решили нещо да променят. Тръгват от множество от хора, които имат общ интерес да променят икономически правила, състояние, да променят права на хората и т.н. Казвам това от гледна точка на нас българите, защото не мислим за себе си като цяло, не мислим какво е ценно за нас като група.

За нещастие в последните 15 години се произведоха партийни граждани. Това са хора, които виждат света и България по начина, по който ги вижда вожда на партията. И в момента няма нещо в България, което да не принадлежи партийно на някого. Обикновените хора, които са просто политически активни, не конкретно партийно принадлежни, са малко заявени. Много ми е тъжно, когато виждам хора, с които съм работил години наред и които в момента са в политиката, как се превърнаха в говорещи глави. Восъчни фигури до вожда си или негови аватари, а съм имал надежда, че ще представляват нас един ден.

Аз мисля, че може би е твърде уморително човек днес да се справя с живота в България и да му остават сили за силни обществени позиции.

Мисля, че това е генерален проблем на хората в Евро-Американския свят. Случва се тотална смяна е в момента. Притихнали сме в изключително очакване на тоталното технологичното рухване на света, който познавахме допреди 5-6 години.

Светът е притихнал в очакване на новото, което се задава с изкуствения интелект и с начина, по който ще функционират обществата.

Но може би не малка част от нашето поколение у нас няма да могат да се адаптират, защото са все още заети да оплакват миналото и да стимулират носталгията си до пълен отказ да приемат настоящето.

Защо да не се адаптираме?

Имам предвид в България. Сами сме си го направили. Основата сме положили с тази братоубийстевна сеч през 40-те години, там се чупим жестоко. И колкото повече хора го разберат, че да убиеш другостта, да избиеш цвета на нацията, за да наложиш собственото си виждане как да функционира държавата, е варварщина, толкова по-фокусирани ще сме върху отстраняването на бъговете си, като общество. Това е и голямата разлика между нас и държавите от постсъветското пространство, като Чехия и Полша, които успяха да се адаптират към новата среда след падането на комунизма. Които, като че ли не допуснаха помежду им варварщината да вземе превес.

Защото Пражката пролет не е изникнала от нищото. Тя е била политика на интелектуалния и политическия елит, който чехите не са избили. В Полша пък всичко идва от работещите, които също не са изтрепали елита си – в който влизат и свещеници, учители, и заедно с редовите работници –  точно те правят Солидарност.

В България избиването на целия ни елит ни коства това, което се случва в момента.

Ние сме се страхували от нас си. От тези, които трябва да наричаме братя, сестри – т.е. от нашето си семейство. И мисля, че още е така. Така се страхуваме и от визионерите, които обикновено са хората, предвождащи останалите в новото.  Тридесет години след промените ние сме като отвлечени от шепа хора на място, в което времето тече доста бавно, които не спират да налагат тяхната визия за страната според собственото си благосъстояние, а можехме да вървим доста по-бързо напред.

Нямаме пътища заради конкретни хора, а не заради някакви абстрактни причини. Нямаме модерно образование – отново заради конкретни хора. Това не са някакви „имагинерни ТЕ“,  това са хора,  които са били и са отговорни. Наши си хора, от дома ни.  Същото е и във всеки един сектор.  Да речем културния  – реално има 4-5 имена, които се търкалят, когато стане въпрос за реакция. И честно, понякога ми става тегаво, защото те обират пешкира, заради факта, че не могат да се примирят с едно или друго. Мнозинството започва да ги хули, вместо да ги пази. Това са – 4-5 души, а не да кажеш, че няма повече хора в тоя сектор.

Ще ти дам пример с актьорската гилдия. Тия хора се възмутиха едва след като шепа лумпени хванаха Владо Пенев за яката. През останалото време, двама-трима от тях говореха редовно за бъговете на системата, но сами. Може би, ако те бяха постоянни и обединени години наред на базата ценности, това нямаше да се случи. Накрая пак ние, обикновените граждани мръзнахме, за да защитаваме общото положение, общия екзистенц минимум на някакви базисни критерии.

В  музикалния не е по-различно. В киното – също и т.н и т.н.

На мен ми писна голяма част от този „елит“  да говори с едни и същи глуповати и изпразнени от действия клишета, че трябва да сме по-добри, да се обичаме, да сме заедно и т.н. без да посочва как. А в момента как, означава да не си безразличен, да не се ослушваш.

Иначе сме заедно, когато четем поредните новини за поредната трагедия или трагикомедия. Може би дотук ни стигат силите. Кой знае?!…

Какво всъщност може да ни изкара на площада?

Държавата, в лицето на политическия ни елит, и то на ясна част от него, произвежда непрестанна тревожност, апатичност, изкривяване на човечността. Ние сме оскотели тотално. И давам пример. Много е хубава реакцията срещу насилниците над животни. Така трябва е. Но, за Бога, съд пусна педофил срещу 1500 лв гаранция, в чийто архив са намерени видеа с деца на по 4 години и има 2 милиона ползватели. Добре, че някой все пак се усети – дали от страх от обществено порицание, дали от друго, та барем го прибраха обратно.  Аз не виждам хора, не виждам дори и статуси в социалните мрежи, остави дали сме се събрали, не виждам реакция срещу това.

Така сме оскотели, че съчувстваш на животинка, защото е беззащитна и не може да реагира. Просто се асоциираш много лесно с нея. Стигнали сме дотам да се асоциираме директно с невъзможността да се защитим дотолкова, че реакцията на проблеми с човешки същества не ни бъгват. Това според мен е немалко изкривяване и то е от отчаяние, заради резистентността, която сме развили към общочовешките проблеми.

Имаш политици, които не се трогват от това, че са престъпили елементарни етични граници или крими такива. На тях не им пука. И ние знаем, че е така. И те знаят, че ние знаем. И това ни кара да се чувстваме абсолютно и още по-сами. Не че това го няма в други държави, но мащабите са други и тежко му, който бъде хванат.

Говоря с приятели и само малка част обсъжда открито общото чувство на притеснение, което витае във всички или с по някоя приказка го отбелязваме. Притеснение от цялата ситуация – какви ни управляват, накъде може да тръгне България, какво може да се случи. В най-честия случай се говори кратко, стегнато, с отвращение: „мани, не ми говори…“ Не сме свикнали да говорим открито за притесненията си, че една част от политици или партии искат или симулират, че искат, да ни изкарат от ЕС и да станем мъртва сива зона с много влияния. Че тогава хората ще живеят истински зле, насилието ще ескалира още повече. Имаш полиция, която си вдига заплатите, но всеки ден четем за безкрайни малки и големи престъпления. За локали, за чадъри, за всичко. Видя какво се случи с АПИ. Но не говорим  само за това.

А притесненията ни трябва да са явни и да казваме, че животът в България е притеснителен на много нива.

Да, значително по-добър е от много други времена, но трябва да искаме много повече.  Начинът, по който функционираме като общество е изключително притеснителен.

Аз не казвам, че в другите държави е идеално. И там постоянно има новини „Тинейджър, обвинен в тройно убийство, стрелял в училище“ и т.н.. Но там, обикновеният човек живее с идеята, че той е изискващият от институциите и изисква. Институции, които работят. Образование, което работи, имаш превенционни политики, които се прилагат, имаш по много от всичко. Ние още се избиваме по пътищата, защото няма нищо адекватно като превенция. Но какво да очакваш – примерно онзи ден гледам пресконференция на вътрешния министър, който не може да даде смислен отговор за очевадни проблеми. Нямаше отговори, само общи приказки с апломб.

На една конкретна част от политиците ни не им дреме, че не знаят или че ще изглеждат незнаещи, неподготвени – за тях това не е особен професионален критерий. Не ги е и срам. Не ги е страх. Те нямат никакво притеснение от избирателите си.

Имат притеснения само отвън, от голямата политическа игра, дали някой няма да ги накаже с рестрикции. Това освен, че е обидно е и много опасно. Много хора не си дават сметка, че благодарение на ЕС  ние не познаваме все още тоталната жестокост на управляващите ни и тя все още не е напълно разюздана. Ако не бяхме в Евросъюза, тук щеше да е тотална варварщина, която би надскочила тази през 90-те.

Политиките в образованието са много обезпокоителни, идеите за преподаване на вероучение и добродетели. Много ми е интересно твоето мнение по въпроса, като богослов.

Аз не съм богослов. Учил съм в семинария, но не съм я завършил. И не е толкова важно това. Ние все още не знаем какво е това – дали е вероучение, дали ще е нещо друго, защото няма програма. Има само някакво жестоко настояване да се случи и точно това плаши хората. Плаши и мен.  

Ако разглеждаме опита и целта, децата да се запознаят с това що е религия, нямам никакъв проблем да се изучава история на религиите, дори с акцент върху православието, но  да се говори и за католическата църква, протестантство, за юдаизъм, ислям, будизъм, за всичко, което съществува. Когато говорим за добродетели и ценности, първо е добре да си кажем, че вече има един предмет етика, който е чудесно да се изучава. Но някой да възпитава детето ми в добродетели на база „политическото“ православие, особено пък такова, каквото е в момента – най-вече и заради твърдата намеса на патриарха, за мен е абсолютно неоправдано и неефективно.

За мен най-важно е такова предложение да бъде проверено, като цел, която трябва да бъде постигната, като метод и ефективност. А след това да има широк дебат по тях, а не както Вълчев е прегърнал приоритета си или този на вожда си и мачка по пътя всичко, което е несъгласно, но пък вече има и времева рамка, но без програма.  Но най-важното е, че всъщност българското образование има много други и по-спешни проблем за решаване, отколкото прибързаното решение за стартирането на подобни предмети, които и сега съществуват в свободноизбираем формат. С какво тези предмети ще решат този много по-фундаментален проблем на образованието ни? Не е ли това по-важно – качествено образование, което дава практически или житейски приложими умения?

Има ли място вярата в училище?

Вярата е изключително интимно преживяване, то се открива от човека. Училището може да е тригър за достигане до нея, но може да се окаже и катализатор на още по-голямо разделение между децата и пораждане на агресия. И не на последно място, религиозната вяра не е гарант за нищо. Тя може да бъде ценност, но може да бъде и жестокост. Този риск, за себе си, искам да бъде дефиниран. Защото разделението при децата е изключително жестоко.

Защото кой ще ни гарантира, че утре няма да срещаме  православни локали, които биха открили своя тригър за действие?

Та те също са деца, а децата често правят като родителите си, като възрастните, с идеята, че вече са достатъчно зрели. Синдикатите ли? МВР ли?

Колкото и да учиш кое е право и кое криво, колкото и да учиш Стар завет – Нов завет, няма абсолютно нищо позитивно в това, ако то не е съобразено с цели, метод на преподаване и ефективност, съобразена с днешната реалност. Има загуба на време, в което нашите деца ще трябва да си задават абсолютно тежки за възрастта им въпроси и вероятно да получават леки отговори. Затова аз искам простички неща: цел – дали ще решава конкретен проблем или ще надгражда знания; метода – как ще става това; критерии за ефективност – кога, какво, колко като процент. А след тях искам адекватна форма на дебат, а не сбирка на съмишленици.

Но тази идея аз я разглеждам не просто като някаква хрумка на някой си за справяне с агресията в училище. Притеснението ми е, че това изглежда като част от друга стратегия и тя е в полза на определени кръгове – вътрешно или външно политически, без значение, нечии са.

За първи път разчитам на тревожността си да ме е подвела.

Образователната система има изключително много инструменти и може да добие много опит с това как да се справя с този проблем, гледайки какво се прави в Европа, защото сме част от нея. Да видят начина на преподаване, какво се учи, как се учи. Учебници у нас има написани още през 90-те и то от авторитети извън политиката.  Тази хрумка на мен ми изглежда, като част от доста по-строен план, който вече върви в десетки училища в България с мрежата, която плете православието, и по-специално руското православие. Може би се заблуждавам, но управляващите ни не считат за нужно да разсейват подобни заблуди.

В същото време трябва да отбележим, че нашата православна църква няма позиция по този въпрос. Тя има абсолютно нищожен опит в работата с млади хора и този опит се дължи на отделни свещеници, които имат волята и влагат собствени усилия. Но като стратегия, БПЦ няма нищо освен парадност, парадиране.  Тя е абсолютно парализирана по отношение на адаптивността си към новото време.

Не споделям тезата, че църквата трябва да седи встрани, за да бъде привлекателна. Тя, подобно на паството си, трябва да е адаптираща се към времето, към неговите нужди, защото проблемите му са реални, а то търси упование в Бога. Защото има нещо конкретно в живота му, а не просто онтологична битка между добро и зло или общочовешките проблеми, които намират лек или мъдрост просто през притчи. Животът е много по-сложен, независимо че можем да го живеем простичко. Това е  едностранчиво. Еднопосочно. И сме го виждали като реакция от БПЦ неведнъж. Спомняш ли си, че църквата се обяви против концерт на Мадона, но няма проблем с жертвите от война? Изумително е. 21-ви век…

За ръководството на българската православна църква голяма част от ценности и поведение, идващи от Запад  не са добро – защо? Защо един може да изразява Възкресението с „Ту-ту“ и да е простен, а други – хулени?

В този контекст – много ми е любопитно как пленяваш един млад ум с толкова много противоречивост?  В чисто учебен план какво точно ще допринесе за живота на  дете 4-7 клас, ако знае догматичните разлики между източно православните и католиците? Как ще се обяснява триединството на християнския Бог, примерно, освен по задължение?  Как образователната система ще намери толкова ерудити хора да говорят по толкова тънка и интимна тема като религията. Как? Янка Такева ли ще направи стратегия? На тях няма да им трябват учители, ще им трябва персонал. Което е много голямо чупене за мен с това какви функции трябва да изпълнява образователната система.

Религията е много лична тема и тя е тема на добродетели, за които много хора са „За“, но в същото време те не ги притежават. Показват точно обратното – липса на такива. Затова и няма как да могат да ги възпитават в другите, според мен. Религията не е просто боядисване на яйца и постни сарми. Нито е някакъв на повърхността безкраен ритуал, който изпълняваме за да заситим чувството си за индулгенция и да кажем „Аз спазвам канона“. Но в масовостта си българинът е такъв, православието му е бейсик.

И нивото на православие е такова, защото 40 години не е функционирало, благодарение на хората, които в момента се опитват да се върнат целево към него. И е редно да отбележим в случая, че е много къс пътят на завръщащите се обратно към лоното на православието, сякаш те са си самопростили от позицията на апарата, в който са и това поражда съмнения у мнозина. И Св.апостол Павел, изключително образован за времето си, е бил гонител на християните, а след това – апостол. И ние сме познали християнството именно заради неговата ерудираност. Той е бил един от най-големите и образовани умове. В нашия контекст обаче, не виждам такива сред предлагащите, нито подобно разкаяние, за да им повярвам.

Никога няма да забравя една случка. В малката ни фамилия почитането на религиозните празници винаги се е спазвало. Баба ми и дядо ми винаги са били пазители на това. Спомням си, че бях в трети клас и отидохме на църква една вечер, в Пловдив, в църквата до Сточна гара. Измъкнахме се да посрещнем Възкресението. Измъкнахме се, буквално, защото слизахме на пръсти по дървените стълби на къщата ни, така че съседите ни, партийни функционери, да не ни чуят. На другия ден, тогава нямаше празнични почивни дни, в понеделник отивам на училище, а учителката пита съвсем йезуитски „Хайде сега деца, кажете кои от вас ходиха на църква?“. И ние 2-3 деца вдигнахме ръка. Направиха ни на нищо.

Сега същите тези хора, представители на онова затворено общество, което управлява учителските синдикати, се опитват да ми обяснят, че е много яко да си направим тук една система, подобна на една друга и това ще ни спаси от нас самите. Много по-вероятно е да се самопроизведем още по-зли, ако не знаем какво точно целим и как ще го постигнем.

Пропагандата работи на много нива да разделя хората. И като нямаш умението и рефлекса да видиш цялата история и да погледнеш отгоре, става голям проблем.

А по-лошо е, когато няма управленско умение или заинтересованост към такъв поглед.  В много държави в Европа образованието по религия е задължително. Но това са народи, които не са късали с религията и традицията. За разлика от православната църква, католическата, например,  има дълга традиция в адаптирането на религиозното към светското и употребата на религиозната добродетел, впрегната в това да прелива в светска добродетел – те са неделимо свързани. Това е много стара традиция. В България православната църква дълги години е била много, много затворена общност. Трябва да кажем, че след Промените, има светила, които по много добър начин успяват да комуникират и адаптират истинските хиристиянски ценности и етичен кодекс към съвременните нужди на обществото. Като проф. Калин Янакиев. Но са единици и то не случайно. Те са аргументирани и крайни ерудити, с които не можеш просто да седнеш да говориш глупости.

Влияят ли подобни теми, които те влудяват, на музиката ти?

Влияят, разбира се. Аз съм част от този живот, в тази конкретна общност. Но по-скоро би ме влудило личностното преживяване на този казус. Реакцията на хората ме вълнува, погледната от моята камбанария и от моите критерии. Това би ме вдъхновило. Да видя къде има фалшиво и къде не, къде има противоречия, сблъсък на емоционално и рационално. Това е полето, което мен генерално ме интересува в човека. Този баланс между рационален и емоционален живот, и дали, ако го няма, можеш  да функционираш адекватно.

Затова и все повече си мисля, че българите трябва да бъдат много по-взискателни към психичното си здраве. Това генерално е проблем и на света, който познаваме – психическото здраве на лидерите, които избираме. Не смятам за редно хора над 70-80 години да бъдат активни политически лидери и това си го говорим с други приятели. Когато човек мине определен житейски етап, нищо не го спира в лудостта му, защото той няма какво да губи. Ако ти на 70 години загубиш себе си, няма да е голяма работа, нали? Когато си на 30 или 40 имаш какво да губиш. На 70  късаш с емпатията, защото тя не е най-важното нещо в живота ти. Най-важно става физическото ти оцеляване в преброените ти дни и това следва своята житейска логика.

Абсурдно е как хора на възраст водят човечеството. Колко вина могат да изкупят, ако постъпват човеконенавистно?  Те са готови да рискуват милиони млади животи, заради кауза, в която са убедени от пиедестала на живота, които са водили, но без да отчитат факта, че времената вече са други. Подобни неща ме вълнуват, вдъхновяват, ядосват…

Интересно ми е как сме свързани помежду си в общество. Намирам безкраен извор на идеи за текстове или други проекти. Ето например,  до голяма степен на много хора им се струва, че демократичният свят не функционира правилно. Но той не е самодостатъчен, защото един лидер излиза, а защото има способността да изгражда институции, без които не може да функционира.

Затова е много важно как ще изградиш институциите си. И авторитарните режими имат институции. Разликите между двете се вижда добре в историята на колониалните войни и насетне. Как е колонизирана Южна Америка и как Северна. Едната е по-богата на ресурси, но всъщност по-бедна в днешния свят, защото при колонизирането институциите ѝ са зададени по определен начин. Този пример е част от едно голямо изследване, което спечели Нобелова награда преди години.

А ние у нас сякаш сме в някакъв прединституционален период. Дори към момента – представяш ли си как се размениха ролите – вместо гражданите да протестират срещу слаби институции, институциите протестираха, защото гражданското общество е слабо и те виждат в това шанса партийно да завземат всичко.  

Визирам случая с протеста на служителите в обществения транспорт. Стигна се дотам, че политическите лидери излизат и казват „Сега ще страдате, защото не избирате правилно“. Това е нескрита жестокост. Това е политическа репресия, реално. Мащабна и добре организирана.  Това е извратено на много нива и е на косъм от официална диктатура, защото ако това беше минало и кметът падне, какво следва за нас след това? Утре ще ни спрат тока, защото не сме гласували както искат вождовете? Ще ни спрат питейната вода, ако не слушаме ли?

Това, колкото и опасно и отвратително да е, е и интересно за мен от културологична гледна точка, от творческа също. И ме радва фактът, колко много хора показаха, че са осъзнали евентуалните последици. Бавно и постепенно и ние като общество научаваме урока, че имаме повече сила, ако имаме ясни цели, а не врякаме и не се подчиняваме сляпо. Вероятно сме изминали някакъв път и като бити кучета-медалисти вече има по-малко страх. Разбира се говорим за не много голям процент в големите градове. Животът в малките населени места е съвсем различен и ние трябва да си даваме сметка, че не всеки ден сме там, но наш дълг е хората там, да знаят, че ни има. Че един ден ще сме заедно. Че имаме ясна и постижима цел – по-добър стандарт, за който гаранция можем да бъдем само ние, които го искаме и работим, а не врякаме и не оплакваме миналото си.