Това е първото голямо интервю, което фронтменът на Metallica Джеймс Хетфийлд дава в последната близо година. Преди почти 12 месеца той се оттегли доброволно от бандата, за да се бори със зависимостите си, а след това беше обявена пандемията от Covid. За пръв път той говори подробно за живота си, за бъдещето на Metallica, за виртуалния концерт, който наскоро направиха и беше излъчен в над 300 авто кино салона. Прави го, разбира се, пред списанието на бандата So What! И още по-логично с приятелия си Steffan Chirazi. А ние ви предлагаме пълен превод на разговора им.
Докато се приготвях да говоря с Джеймс Хетфийлд седмица след drive-in концерта, които Metallica направиха в Санома, ще излъжа, че не бях малко нервен. Той е мой приятел, някой, когото познавам от 36 години, но последните месеци бяха истински тест за човечеството, включително Metallica, и най-специално за Джеймс. Има много какво да се пита, но и много неща нямат нужда от задаване на въпроси. Определено не се интересувам да се впускам в последното, защото стилът ми на интервюиране е просто дискутиране на определени теми. Без притеснения. Ако тези 36 години са ми дали нещо, то това е взаимно доверие и спокойствие. По този начин с Джеймс обсъждаме всякакви неща и най-вече какъв е животът му днес и къде в него е Metallica. Беше, всъщност, страхотен разговор, и както ще видите Джеймс Хетфийлд се справя добре.
Steffan Chirazi: Нека поговорим малко за живота в Covid. Имам предвид, първо, миналия септември ти си взе почивка и след това неочаквано природата реши да даде почивка на всички ни. Затова съм любопитен да знам как живееш в тази Covid обстановка? Какво правиш и какво си мислиш?
James Hetfield: Е, Covid определено не е добре дошъл. Пандемиите не са добре дошли. Хората изпитват болка, умират. Има много хора, които се борят, истински, истински се борят с всички средства, без значение къде живеят. Те не могат да си позволят много неща вече. Животи се променят драстично. И без да искам да звуча студено за цялата ситуация, за мен лично, да намаля темпото беше много полезно, да спра да работя, да спра цирка с всичко, което се случва – с пътуването по турнета, бандата и подобни неща. Семействата също страдат. Наистина е хубаво да имаш време да си. ДА СИ. Без задължителния списък със задачи, а просто да си почиваш, да попиеш живота по неговите закони, да се включа в моето малко общество тук в Колорадо. Това е едно от нещата, които трудно ми се случваха (в миналото) защото на всеки няколко седмици се прибирах и отново тръгвах, и не можех истински да стана част от каквито и да било тукашни ангажименти или просто да кажа „Хей, хайде да правим това всяка седмица“, или да събера приятели на барбекю, да изпуша спокойно една пура или каквото и да е. Тези ежеседмични неща, които хората правят. Не можех да ги правя, а сега вече мога. Успях да създам един страхотен кръг от приятели, истински, безусловни, любящи приятели. Нямаше да успея, ако нямах това време.
SC: Ясно. Значи казваш, че е хубаво, че си направил кръг от „приятели на Джеймс“ като опозиция от кръга хора, с който си „Джеймс на турне, Джеймс на работа“. Сегашният ти кръг е различен от този, в който си цял живот, това ли искаш да кажеш?
JH: Точно така, и както знаеш, дома. Когато се прибера и имам няколко седмици, и Франческа, жена ми, вече е планирала нещата: „Ето приятелите, с които се събираме“ и аз просто трябва да скачам в това. Отнема седмица да кажа едно просто „здравей“, седмица да се изчагъртам от дивана и да кажа „здрасти“. Откакто се оттеглих забелязвам доста повече неща, направих крачка назад, за да видя голямата картина – тези преходи между това да съм на път и у дома са били доста по-трудно отколкото съм си представял. Правя го в последните 40 години, но едва сега го разпознавам, виждам колко е трудно, и съм ок с това. Защото се чувствах много виновен, че имам само две седмици у дома и трябва просто да се включа иначе бих излязъл от релси. Така че, да, просто различно се грижа се себе си сега.
SC: Нещо като да пренастроиш метронома, по който си работил и да намериш нов ритъм на живот и нов ритъм, които да накара всичко да заработи отново.
JH: Да, и да осъзная, че е ок, да кажем, се чувствам депресиран, изпадам в депресия. Или пък се превъзбуждам преди да започне турне.
SC: Да, да, това определено.
JH: Просто забелязвам това много повече. И съм малко по-чувствителен отколкото искам да си призная, предполагам.
SC: Това всъщност винаги е една от големите заблуди на всеки, който излиза на сцена, и още по специално на хора като теб – ти си фронтмен на група. Всички си мислят, че се мотаеш наоколо с изпъчени гърди, но винаги има огромно количество напрежение и несигурност. Мисля, че това винаги учудва хората. Тоест, ти можеш да ми кажеш това на мен и аз го знам, но все още мисля, че хората ще са много учудени от подобно твърдение. В крайна сметка – да, ти си човек.
JH: [смее се] Съжалявам, че ще спукам сапунения мехур, но да, не съм никой от „Лигата на необикновените“ или нещо подобно. Нямам супер сили.
SC: Има още един ъгъл, който да изследваме, и ще влезем нещо като във втората тема с това, която е музиката. Тя е твоят живот. Тя е съществена част от твоя живот. Когато се събра с останалите трима, за да правите нещо заедно (като това пандемично събитие), това част от изразяването ти като човек ли е? Част от това кой си всъщност? Тази „химия“ част ли е от общото уравнение, или по-скоро имаше нещо като „Малко ме е страх да се върна при тези момчета в момента, аз съм си в зоната на комфорт сега“?
JH: Добър въпрос. Усетих и двете. Тук в Колорадо стоя от месеци в малкия си пашкул, изграждам си мои кръг приятели и всичко, което обичаме да правим с тях навън… и както знаеш тук в планините има доста по-слаба карантина отколкото в големите градове, за което съм наистина благодарен. И тогава сядам за ежеседмичната ни среща в Zoom с бандата, Ларс започва да разказва как е у дома в Сан Франциско и изобщо не излиза. Това просто ми издуха главата. Аз съм истински късметлия тук. Имам си 4-5 приятели, които идват, правим си барбекю, ходим да стреляме, ходим на къмпинг, за риба, какво ли не. Има хранителни магазини, Home Depot (магазин за домашни потреби), всички нормални неща. Много съм благодарен за това.
Но връщайки се отново на работа, свирех, пишех нон-стоп, но се опитах да намаля темпото и другите момчета да могат да покажат някакви неща, които искат да направим с Metallica. Събирането отново с момчетата беше придружено от тревожност. Имам предвид, наистина беше. Да се кача на самолета, да пътувам.. И после това, което всички ние трябваше да направим беше да накараме дори човекът, който се чувство най-некомфортно да се почувства добре с всичко това около Covid и правенето на тестове, и какво ли не. Така че – две маски, шлем, дъждобран, цял предпазен костюм, знаеш как е. После влизаш в кабинката за дезинфекция, малко пушек ти опушват багажа, и ето, всички възможни предпазни мерки са взети. Някои хора просто са по-подлудени от всичко това с пандемията, чувстват се в безопасност при различно ниво на обезопасяване. Така че – мисля, че свършихме чудесна работа в това отношение. Но да се върна и да свиря беше наистина плашещо. След почти година се изправяш там и „Уоу, не мога да свиря толкова бързо колкото обикновено, не мога това или …“ Това е същото, което се случва през годините, когато имахме кошмари преди да се съберем заедно, и после, докато свирим, всичко се подрежда. Това е объркано творческо съзнание, което е проклятие и благословия, нали?
SC: Да, на място. Знам че се съгласяваш с идеята за по-висша сила, особено в такива моменти. Трябва да те попитам, смяташ ли, че твоите способности да пишеш и музиката ти е по-висшата сила, която ти казва „Хей, аз съм тук, не можеш да се отречеш от мен?“ Това част ли е от нещата, които те превеждат през подобни моменти на, може би, страх да се върнеш за пръв път от много време? Има ли нещо вярно в това?
JH: Да, мисля, че това е добър поглед. За мен самия, отново се движа по течението. Писането и музиката са цел за мен. Това е нещото, което моята висша сила ми е дала да правя, и аз имам нужда да го правя като служба на мен самия и на моите братя и сестри. Ако не правя това, определено се депресирам. Изпитвам чувството, че съм непотребен, или че нямам нищо. Което не е вярно, но една част от светския човек иска да се чувства целенасочен, особено като същество, да създава, постига, притежава всичко от тази материална страна на нещата, която да ни задоволи поне за малко. Това определено не е крайната цел, а частта със служенето. Писане, създаване, дори даване на работа на екип, който се бори. Когато ние не работим и те нямат работа. Обикновено, ако ние не работим, те могат да отидат да работят за някой друг за малко, но в момента никой не работи и всички страдат. Така че всяко малко нещо като drive-in концерта е много, много добре прието и с големи благодарности от екипа.
SC: Да, и аз така го чувствам. Имам предвид, когато нещата са тихи с бандата, определено обърнах фокуса си към някои от партньорите в благотворителността на All Within My Hands, което беше добре, защото успях да забележа някои от тези страхотни хора и техните лични житейски съдби, които всъщност за много невероятни. Всеки има история да разкаже, от нас зависи да слушаме. След това дойде това пандемично събитие, за мен лично, да съм част от всичко за няколко дни ме накара да се почувствам малко по-добре. По някакъв начин сякаш нещата се нормализираха. Беше като знак, че всичко се е прецакало навсякъде, но може да има светлина на края на този тунел. И разбрах, че всички ние се движим напред.
JH: Да, има много какво да се каже. Хареса ми това, което каза, че всеки има история, и зависи от другите да слушат и учат, или да се идентифицират с нея. Има много трудни животи, много битки. Не съм сам в моята ментална битка. Безкрайно съм благодарен да съм там където съм, що се отнася до зоната ми на комфорт, но това няма нищо общо със случващото се в мен. Не мога да гледам новините, разгневяват ме много и ме натъжават, да виждам как нещата продължават и хората се възползват от определени неща и… толкова е вбесяващо! И после осъзнаха – това е извън моя контрол. Наистина, и единственото нещо, което контролирам е как аз ще допринеса или няма да допринеса за ситуацията.
SC: Това е самата истина. Мисля, че много хора ще бъдат по някакъв начин благодарни, че ти им служиш като продължаваш да говориш през музиката. Мисля, че за много хора това е много полезно.
JH: Да, няма никакво съмнение, че ще продължа да го правя до последния си дъх. И да майсторя отново в гаража с всичкото заваряване, направих няколко неща и после няколко от тези масички за кафе и си помислих „Как мога да помогна?“ Направо не можех да повярвам на отклика за работата ми и начина, по който беше направена лотария, а не просто търг, в които най-многото пари печелят. В лотарията – купуваш си билети и всеки има шанс да спечели. Беше толкова яко, пък и фактът, че събрахме толкова много пари да помогнем на All Within My Hands. Особено исках да отидат в търговските училища и при хората, които се занимават със заваряване. Докато си играя в гаража и се опитвах да разбера нещата за себе си, успях да помогна и може би да избистря нещата и за някой друг. Наистина се получи нещо добро
SC: Скъпи приятелю, не мога да оставя определението „играя си в гаража“ за това, което направи. Мисля че ти знаеше как ще свърши всичко с твоето заваряване и то отдавна. Доста те бива с тази машина.
А сега ще се отклоня малко. Трябва да попитам, припомняйки, че последните текстове, които си написал за албума от 2016 започват с песента “Hardwired,” може ли да очакваме това, което може би пишеш сега ще влезе в бъдещ запис?
JH: [смее се] Да. Не съм пророк. Нито пък гадател или нещо подобно. Не правя заклинания. Правя това, което чувствам. Що се отнася до текстовете за следващия албум, кой знае, човече. Определено имам нужда да пиша нещо доста по-позитивно и весело, така че – надявам се да стане.
SC: Нека се върнем отново на пандемичния концерт. Може ли да поговорим малко повече за изпълнението. Мислиш ли, че това беше най-безопасния начин за теб да влезеш повторно в живите участия с бандата, да няма голяма тълпа? Нямаше публика, но как биха реагирали те?
JH: На първо място, беше странно да свирим отново заедно след почти година. И после – да сме навън и да свирим на чакъла пред винарна, не мисля, че това е било в списъка ни с неща, които трябва да направим. После ни освети светлината от залеза като фон и беше красиво, трябва да отбележа. Но беше трудно. Беше… Мога да кажа, че приличаше много повече на репетиция отколкото на концерт. Така се почувствах. Почувствах се разклатен. Бяхме близо един до друг, направо натъпкани, а повечето сцени, на които сме свирили в последно време все са били огромни, по 80 фута. Беше хубаво и задушевно, и само екипа присъстваше, затова беше повече като репетиция. Имаше леко безпокойство относно „Какво да кажа между тези песни? Дали говоря на хората в колите? Какво правя? Добре, нека наистина се захванем с това. То е каквото е. Не крием, че подобни неща като Covid и липсата на концерти не съществуват. Говори за това, и наистина разкажи колко ми е липсвало свиреното , колко ни липсваше да свирим заедно.“
Мисля, че едно от нещата, които изплуваха от това изживяване беше изводът, че аз много разчитам на публиката за морална подкрепа, за енергия, за любов, за всичко това. След като изсвиря 5 или 6 песни, съм много изстискан. И обикновено мога да се включа към публиката да ме зареди, да ме преведе през концерта.
SC: О, интересно, „батерията“ така да се каже. Размяната на енергия както сме говорили и преди. Интересно е, защото докато гледам, си мисля, че се чувствате комфортно в 3-4 песни и после започвате да черпите чиста енергия и чувства помежду си, което е природна химия. Мислиш ли, че сега се случи този физически риюниън с всеки от вас, предвид всичко като „без ръкостискане“ и Covid нещата?
JH: Това ми напомня на фразата „Не знаеш какво имаш докато не го изгубиш“. Сега със сигурност мисълта „ок, по дяволите, уморен съм от турнета“ се превърна в истинско желание да изляза и да направя няколко шоута. Не да обикалям, както го правехме, като луди, но да видя познати лица, семейства, репетициите, процесът на създаване, високото качество, просто всеки който работи там. Господи, толкова ми липсва. И да, мой е изборът да живея далеко от това, но с цялото това пазене на дистанция… по дяволите. Знаеш, че винаги съм се гордял с това да съм вълк единак, или по-точно виждах го от романтичната му страна. Такъв съм и такъв искам да бъда. Но ми липсват хората. И колкото повече си казвам, че не е така се убеждавам, че е.
SC: Нека се върнем към концертите S&M2 сега. Сигурен съм, че си доволен, че ги направи?
JH: Абсолютно. Това беше огромно начинание, а и колко хора наехме за този концерт е направо невероятно. Бандата ни нарасна до някъде 120 човека? И целият екип и всички хора в новата зала. Беше страхотно да има толкова много хора, които станаха част от това, и същевременно да създадем нещо близко, но и толкова различно от оригиналния концерт S&M. Чувствахме се по-комфортно този път. Бяхме по-безстрашни, бих казал. Първият път ни беше толкова нов този свят за нас, че не искахме да му се пречкаме. Този път наистина искахме да влезем в него и да напишем различна история. Неща като бас солото, няколко песни, които не сме свирили преди, правенето на кавър от друг композитор и изпяването на песен само със симфоничния оркестър. Неща като тези никога не сме правили и бяхме много, много изплашени.
SC: Както знаеш, в природата ми е да анализирам и особено изпълнения, при които има много емоции във въздуха. Имах чувството, че има няколко парчета, особено в твоята част, в които имах усещането, че се влагаш по начин, по който не съм виждал много много преди. Мисля че точно с “All Within My Hands,”имаше уникално електричество и също с “The Outlaw Torn”. Тези двете ми се сториха като: „О, той е намерил ново ниво на отношения с текстовете на песните“. Може ли да се каже така? Някое от тези изпълнения донесе ли ти ново отношение към текстовете на песните?
JH: Във всяка глава от живота текстовете имат ново значение, понякога по-дълбоко, понякога направо различно. Най-често е по-дълбоко. Със сигурност “All Within My Hands” го има и е иронично, че ти каза електричество, въпреки че беше акустично. Обичам да свиря тази песен. Има нещо в нея. Просто грабнахме песента от „St. Anger“ и напълно я преобърнахме, а тя стана още по-мощна по този начин. Обичам я. Знаеш, че трябваше да я направим в студиото на предаването на Хауърд Стърн, и тази версия дойде без никакво напрягане. По-проста и по-дълбока е. “The Outlaw Torn” е тежка, епична и определено разказва история за изчакването на живота да се случи. А той се случва по всички онези начини, които не искаме, и в края на дните отнася това със себе си, така че опитай се то е да е възможно най-добрата версия, на която си способен. Прилича на периода, през който преминаваме в момента. Толкова е странен и същевременно има толкова много страх там вън, може да се види във видеата с хора, който сякаш са се побъркали. Има много страх от това, че хората не са в безопасност, че не могат да получат това, от което имат нужда. Затворени са в клетка и сега най-важно е менталното здраве.
SC: Съгласен. Отклонихме се, да се върнем на S&M2. Значи имаш хубави спомени. Беше ли приключение, което те направи щастлив?
JH: Да. На края на деня не бях в най-доброто си настроение, не бях в най-добрата си форма психически, физически, духовно, но дори не знаех, че съм в тази лоша форма. Просто продължавах с живота, живеех в една паралелна вселена от зависимости, а след това излизах от нея, връщах се отново вътре и лъжех. Лъжех себе си и всеки около мен. Но когато се обърна назад, ми се иска да мисля: „Човече, ти си бил в свят на болка тогава“. Истината е, че всичко това го осъзнах, направих го, хвърлих го зад гърба си и то остана част от миналото. Радвам се че го направихме.
SC: Нека поговорим малко за Greg Fidelman, защото все повече мисля, че едно от нещата, които забелязахме в тази Covid ера е важността на Грег за това, което вие момчета правите и ми се струва, че все повече нараства до точката, в която той почти може да се нарече петият член на вашия екип. Може ли да се каже така?
JH: Бих казал да, той…. сега ти го направи малко плашещо. Боб Рок беше петият член, или някой друг беше петият член… Грег е много, много от помощ за нас. Той е добър в това, което прави. Все още работи и за други хора, прави много други неща, но ни познава добре. И ние го познаваме добре. Познава душите ни. Знам, че можем да разчитаме на него, да му имаме доверие и ако това е да си пети член, значи той е.
SC: Добре, значи мога да извадя „петият член“ или каквото е там от уравнението.
JH: Не, той е от голямо значение. Ако имаме нужда нещо да бъде направено по звука, Грег е там. Той е надежден, до нас е и е страхотен в това, което прави. От това да миксира стотици парченца от музиката на оркестъра с хеви метъл банда до да събере в едно песен, свирена в Zoom. Той е там и е готов да се учи, и е добър в това. Много сме благодарни да го имаме.
SC: За финал. Звучи ми сякаш от всички пътешествия, в които си се озовавал през годините, а те са няколко, това е най- сигурното. Усещаш ли, че е по-комфортно като стъпваш напред сега отколкото преди?
JH: Да, относно живота ми, израстването ми и бандата, бих казал да. Колкото повече остаряваме, толкова повече учим. Дали искам да уча още за себе си, това не знам. Но научих колко обикновено човешко същество съм, уча това все повече и повече и да, аз съм в голяма и известна банда, но всеки си има своя собствена знаменитост в живота, която много зави от това, което ни заобикаля. Нашите са много надценени, и все повече осъзнавам, че не се грижа за себе си добре. Израствайки в, не знам, семейство, което не се е грижило добре медицински за членовете си, грижата за мен самия ми се окончаваше в „ядене и душ“. Да питаш от какво има нужда, как да помогнеш, да се свържеш със света по различни начини – не. Имам предвид – можем да навлезем много на дълбоко много бързо. Но да – много повече познавам себе си и моите взаимоотношения със света вече.
SC: И да преповторим, ти усещаш „братята си“ по начин, че винаги ще бъдете свързани. Въпреки че много време прекарахте разделени, когато се събрахте, то е по някаква причина. Така ли се усеща?
JH: Да, бих казал. Ние сме братя в това пътуване през живота, и Metallica определено се случи защото сме заедно. Ще продължим да сме заедно и да пишем музика. За мен има две страни на монетата в бандата. Едната – „ти си на турне“, другата – „пишеш музика“. В момента не можем да пътуваме, затова предполагам, че пишем. Това е лесният път на житейското кръстовище и затова сме поели по него. Аз пиша, те пишат. До някаква степен се събираме заедно. Знам че Грег е наоколо, ха ха, със Zoom връзката. Написахме тази песен за предстоящата премиера на Дисни по Zoom, и стана много яка. Но отново, както Напстър или каквото и да е – интернет като цяло, хората започват д полудяват около него. Знаеш, Covid, няма концерти на живо. Добре тогава. Адаптираш се и е важно да служиш с музиката си, така че нека направим това, което можем и ние се адаптираме и го правим.
SC: Повече от всичко, и това със сигурност е бил един от стълбовете на тази група, но музиката служи и на себе си и трябва да бъде еднакво важна и за четирима ви, нали?
JH: Абсолютно. Като дишането е. И фактът, че имаме възможност да го правим заедно – да отидем на следващо ниво, е част от цялата картина. И все повече осъзнавам, че това е дар. Дар, който ни е даден и ние трябва да се грижим за него.
*Заглавието е наше
