fbpx

Боян Арсов: Аз (не) съм това, което съм! 

Боян Арсов Снимка: Джийсън Брад Люис

Само след два дни най-младият носител на театралната награди “Икар” – Боян Арсов, ще излезе на сцената на театър “Азарян” в премиерното представление “Отело – гибелта на идеалиста”. Крехкото тяло на 27-годишния асистент на проф. Танковска в НАТФИЗ обаче ще събере два от най-обемните емоционално образи в световната драматургия – Отело и Яго на Шекспир. Постановката е на независимия театър ЗОНГ, който Боян основа с режисьора Дина Маркова. Първият им проект “Животът е сън” именно им носи “Икар”-ите за главна мъжка роля и за дебют в режисурата.  

В почти същия екип ще се качат на сцена и с “Отело…”, постановка, в която на 5 октомври ще видим още Вяра Коларова като черното конферансие, Надя Керанова (състудентка на Боян) като Дездемона и няколко по-млади момчета, току-що завършили Академията. “Много е важно да създадеш екип, особено в тези независими проекти. Ако има спойката и всички мислят и работят в една посока анулират неприятностите”, казва Боян Арсов. 

Актьорът вярва, че театърът искрено трябва да вълнува и да е поставен в контекста, в който живеем точно в този момент. Затова с Маркова адаптират класическия текст на Шекспир и неговите универсални изводи. Работят по проекта от декември, защото първоначалната му премиера е била насрочена за юни. Пандемията променя плановете им, като им дава този незаменим лукс наречен време. В двата дни между срещата ни и публикуването на интервюто с Боян Арсов се оказа, че премиерата на “Отело…” е разпродадена и всеки, който иска да гледа представлението ще може да го направи чак след месец, на 3 ноември. 

Освен че развива театър ЗОНГ, Боян Арсов е щатен актьор в Сатиричния театър, участва в няколко от най-големите мюзикъли на Софийска опера – “Mamma Mia!”, “Шрек”, “Клетниците”, преподава в Академията и работи по докторантура. Неочаквано искрен, самокритичен и скромен, посрещнах Боян на чаша кафе под ситния софийски дъжд и от първата му дума стана ясно, че това момче  диша и съществува с театъра, привлечен безвъзвратно от “живото присъствие, създаването на нереални и едновременно с това реални светове на сцената“. Ето какво още сподели с licata.bg самият Боян Арсов. 

Здравей, Боян. Само четири дни ни делят от премиерата на новия ви амбициозен проект “Отело – гибелта на идеалиста”. Това ли е моментът, в който казват, че постановката поглъща актьора?  

-В момента завършваме спектакъла до край и по цял ден съм в залата, за да добавим осветлението, звука. Всичко трябва да е много точно и синхронизирано. Не разбирам кога денят започва и свършва. Но има голям залог. Ще излъжа, ако кажа, че не съм притеснен. Но и амбициран. Да се състезаваш със самия себе си – това на мен ми е много интересно. Не да се съревновавам с останалите. Хубаво е всяко произведение да се гледа като отделен свят – дали ще е картина или представление, няма значение. 

-Поел си предизвикателството да влезеш в два и то противоположни образа едновременно. Ще изиграеш както Отело така и Яго. 

-В началото трябваше да играя само Отело и направихме кастинг за Яго, но някак си никой не прозвуча както го търсехме. Дори аз четох Яго. После преминахме през идеята да играя двата образа, но с помощници на сцената – докато съм Отело, някой друг да е Яго и обратно. Нещо подобно на това, което прави Къмбърбач във “Франкенщайн” в Лондон. В крайна сметка намерихме друго решение, в което аз да съм и двамата герои, но без други актьори. Ще видите.  

Съчетаването на двата персонажа в едно тяло може би универсализира проблем, който е в основата. Отело и Яго са двете страни на една монета, на човека. Отело има всичко и може всичко, създава този свят. А Яго е непримирим към това, иска да вземе нещата в свои ръце, иска тотално да разруши света. Събирайки ги в едно, в крайна сметка искаме да поговорим за разпада на човека, на човешката душа. 

-Имам усещането, че симпатизираш на Яго? 

-Започвам представлението като Яго. Той си има своя кауза и е прав в нещата, които мисли и говори. Хубаво е актьорът винаги да защитава героя си и да вярва в неговата кауза и истина, без да пита дали е злодей или не, защото със сигурност има мотив, който го движи напред. Яго започва тази цялата история, защото се чувства онеправдан. Чувства, че мястото му не  е там, където е в момента. Иска повече от себе си, но не му се позволява. И поемайки този марш, както го нарича самият той, да разруши света, защото в Яго има анархизъм със сигурност, той  се опиянява и там прекалява. Но като начало той наистина е прав. Той казва: “Днес чинове се получават само с роднинства и протекции, а не според заслугите както преди, когато младши идваше след старши”.  

-Казваш, че всеки актьор защитава героя си, но ти трябва да защитаваш в случая двама и то противоположни. Каква битка водиш в главата си? 

-Много е странно, защото започвам представлението като единия и когато интригата се задвижи, точно преди самия пик на сюжета, трябва да сменя костюма и да дойда като другия герои. Всъщност, стъпвайки на сцената отново, но като Отело, за мен все едно представлението сега започва. Така го усещам, много е странно. Няма да издавам средствата, с които създавам двата персонажа, но те и двамата присъстват по някакъв начин от началото. Въпреки че започвам в образа на Яго, Отело също е там под някаква форма. 

За да събереш двамата в едно тяло е много важна концентрацията, защото актьорът винаги трябва да държи сметка за развитието на персонажа си от началото до края на представлението. Аз, започвайки като единия, ми се налага да изпусна нишката за момент, за да вляза в другия. Връщайки се в първия трябва да си представя до къде е стигнал и да продължа да го изграждам до финала. 

-Колко такива преобразявания от Яго в Отело и обратно имаш

-Четири. Намалихме ги, бяха шест. 

-Какво ви подтикна с реж. Дина Маркова да се “закачате” с класиката на Шекспир? 

-Тези текстове са много универсални. Шекспир събира в една пиеса хиляди посоки за търсене, за промяна. Нашето представление е адаптация – от Шекспир е взета основаната линия, а контекстът, около който се случва, сме опитали да го създадем с намесата на фрагменти и цитати от други текстове и автори като Мюлер, Брехт, Сун Дзъ. В центъра е човекът воин (Отело е генерал по пиеса), човекът, който се изправя срещу предизвикателството. Идеята, че непрекъснато живота изисква от нас да сме подготвени, да сме нащрек, да разделяме вниманието си на толкова много места, амбицията, характерна за човека на нашето време. Именно този контекст сме се опитали да изградим с вплитането на външни теории за войната в най общ смисъл – между човека и човека, между човека и света. 

-Имаше ли притеснение да работите класиката? 

-Осмелихме се, защото “Животът е сън”, първият ни проект, също е по класически текст на Калдерон, испанския Шекспир, отново в стих с много метафори и поезия. Там всъщност опитахме за пръв път да направим представление със съвременни средства в нетрадиционно пространство за театър – в Червената къща. След като веднъж го направихме, имаме смелост да опитаме пак.  

Боян Арсов в "Животът е сън" Снимка: Facebook/Boyan Arson
Боян Арсов в „Животът е сън“
Снимка: Facebook/Boyan Arson

-Кога се роди идеята за “Отело – гибелта на идеалиста”? 

-Докато репетирахме “Животът е сън” преди 2 години писахме и проект за “Отело”. С премиерата на първата постановка на театър ЗОНГ, дойде и новината, че проектът ни за “Отело“ е спечелил субсидия от Столичната община по програма “Култура” и от Национален фонд Култура по програма “Дебюти”. Това ни даде възможността да работим по заглавието по начина, по който сме си представяли. Вече сме на голяма сцена с голям декор, с повече компоненти. 

-Ти обаче не си само актьор в тази постановка. 

-Да. Както и в “Животът е сън” се занимавам още с хореографията на тялото, с визуалната среда и костюмите. Не казвам сценография, защото не съм учил сценография и не искам да се определям като нещо, което не съм. “Не съм това, което съм!”, това казва Яго. Апропо, тази реплика е много силна именно в устата на злодея, защото в Библията има една част, където Бог се явява на Мойсей и той казва: “Аз съм това, което съм!”. 

Костюмите също са по идея на Боян Снимка: Джийсън Брад Люис
Костюмите също са по идея на Боян
Снимка: Джийсън Брад Люис

-Правиш независим театър, на щат си в Сатирата, играеш в мюзикълите Mamma Mia! и Шрек в Операта, преподаваш в академията, учиш доктoрантура. Не прегаряш ли? 

-Толкова обичам това, което правя! Големият актьорски парадокс – да си ти и да не си съвсем ти в едно, друго или трето място, и това постоянно прескачане от в различни животи на героите, в различни светове на представленията. Това е много примамлива идея, която създава друг темп на живот. Ритъм, заради които с колкото повече неща се занимавам, толкова повече искаш да продължаваш. Разширявам си границите. За мен е важно да работя върху себе си и да се изследвам, защото работата на актьора, отвъд популярността, славата и аплауза, е работа с неговите емоции, психика и тяло, с които човек трябва да е много внимателен. Със сигурност понякога си казвам – време е за почивка. 

В "Терапевти" в Сатирата
В „Терапевти“ в Сатирата

-Тази година имаше даже няколко месеца в повече принудително. 

-Да. Дадоха ми да разбера, че плановете са малко летливо понятие.  

-Колко често излизаш от всички си образи и се връщат в реалността при „нормалните“ хора, както ти каза? 

-Когато приключи представление в театъра и всички се разотидем, вечерта продължава, но мен не ми се тръгва. Минавам по сцената и усещам един по-сгъстен въздух. До сега съм играл там, публиката е била в салона, а сега е само гола сцена с дежурно осветление. Но идеята за това, което съм направил остава в мен и в зависимост, колко интензивна е била емоцията може да не ми мине и до следващия ден. Случва се след края на представление да дойда при мен хора да ме поздравят, а аз усещам, че не мога да комуникирам с тях както би трябвало, както би ми се искало. До такава степен влизам в идеята за героя. То е едно надбягване с въображението – всичко, което искаме да направим в живота, но не можем, го правим от името на героите си и във всички светове, които създаваме. 

-В кой момент те погълна така театъра? 

-Още от малък имах дори несъзнателно интереси в тази посока. Но може би се случи като влязох в НАТФИЗ, в класа на проф. Танковска, и прекарвах 7 дни в седмицата там. Защото Академията е лаборатория и всеки има възможност да опитва толкова колкото поиска и може. Като влязох в този режим ми стана още по интересно, започнах още повече да се предизвиквам. За четирите години там открих за себе си неща, които не съм могъл да формулирам на думи, но са ме водели. Като излязох от Академията вече можех да ги определя. Разбрах същината на цялата работа – законите на театралното пространство. Имах щастието като завърших веднага да започна да работя с режисьори и влизах от едно в друго представление. Тръгвайки в тази посока поглъщането беше неизбежно.  

-Откъде идва любовта ти към театъра? 

-Бил съм в детската градина, може би на 4, но ясно си спомням, че имаше карнавал, на който с брат ми трябваше да отидем. Баба донесе два костюма на клоуни, облякохме се, сложи ни малко грим и ми се е запечатал моментът, в който се погледнах в огледалото. И до днес си го визуализирам пред очите. Тогава може би съм предусетил магията.

Завърших Немската гимназия в София и там правехме много представления и концерти. Тогава родителите ми ме записаха и в първата ми театрална школа – в театър “Сълза и смях” при покойния вече Венци Кисьов. След превръщането на Сълзата в сцена към Народния театър, школата изчезна и аз се прехвърлих на уроци при Бончо Урумов. И до днес моите родители много ме подкрепят, въпреки че майка ми е лекар, а баща ми е икономист. Но те и нямаха избор (смее се).  Баба ми, която ни преоблече като клоуни, обаче, е балерина и е мой верен съдружник. Идва на представления и нейното мнение е много важно за мен.

Четете още по темата