fbpx

Джани Родари – преводачът на децата

Джани Родари

Ние възрастните сме приели за даденост лошото и неправдата в света. Това е автоматизъм, рефлекс за самосъхранение, които изгражда всеки човек с годините. Знаем, че съществуват и не търсим обяснение за тях. Но децата? Ах, децата! Те съвсем не разбират бедността, не разбират насилието, нито лошотията, защото у дома ги посрещаме с любов и доброта още от първата глътка въздух. И им създаваме паралелен свят, колкото хубав, толкова и опасен, защото е безкрайно неверен на всичко отвън. 

Преди 100 години обаче, точно на 23 октомври, в малкото градче Оменя, Северна Италия, се ражда Джани Родари – човекът, който преведе реалността на езика на чистите детски сърца. Неговите СТИХОВЕ, приказки, рими така деликатно вдигат завесата на прозореца, който гледа извън дома, че неусетно (по-точно подсъзнателно) всяко дете разбира, че съществуват хора без дом, деца, които никога не са ходили на море, полицаи които наказват с плесници… 

Морето 

Едно бедно детенце познавам, което

е виждало само на картинки морето. 

Решил съм през юли да го взема на плажа, 

и „Гледай морето!“, така ще му кажа. 

Но страх ме е много, че когато го види, 

ще останат наоколо само пясък и миди, 

защото с очите си момченцето, зная, 

ще изпие морето от края до края! 

Любимец в соц. блока

За българските деца, особено родените преди 90-та, както и за малчуганите от целия социалистически блок, Джани Родари е име, което знаем и обичаме от съвсем малки. Никога няма да забравя първия път, в който учителката ми по музика изпя „Продавач на надежда“ (превърната в песен от Петър Ступел и превода на Валери Петров). Не разбрах съвсем ясно защо потънах в тъга там на чина щом песента беше толкова хубава… 

Едва по-късно научих, че стиховете са на Джани Родари – онзи автор, който е създал любимия ми Лукчо и „Приказки по телефона“.  

Въпреки, че е единственият италианец носител на награда „Андерсен“ – приравнявана до Нобеловата награда за литература (дори бащата на Пинокио Карло Колоди, няма такова признание), се оказва, че англоезичният свят не познава толкова добре Родари. Едва преди месец например в САЩ за пръв път са преведени „Приказки по телефона“. А причината – безумния страх зад Океана от комунизма. 

Как се става комунист?

Джани Родари е член на социалистическата партия от 1944 г., но това е предшествано от много и лични събития в живота му. Съвсем малък остава без баща и заедно с братята си Чезаре и Марио се справят по мъжки с живота. Фашистите обаче хвърлят Чезаре в концентрационен лагер, а двама негови близки са убити. Това преобръща душата на иначе болнавия Джани, който дори е отлъчен от армията, заради лошото си здраве, и той става първоначално член на Съпротивата, а по-късно и партиен функционер.  

Като журналист е назначен да работи в комунистическия вестник L’Unita като са му поверени страниците за деца. Просто той е единственият от екипа, който има опит с най-малките. Още от 17-годишен, щом взима дипломата си, става учител. Това е професията на сърцето му, която не изоставя никога. Тя е и пряката му връзка с любимите деца, за които работи до края на живота си. 

Учител – призванието на живота му

На много места е дебело подчертано колко често Родари е пътувал до СССР, но всъщност цел на неговите пътувания е било изследване на педагогическите подходи към руските деца. Той е влизал в час, наблюдавал е обучението им и е извличал позитивите. Затова, именно от Русия тръгва световната му слава като писател. Ранните му творби са преведени първо на руски, след което се разпространяват в целия социалистически блок и стават настолно четиво във всяко семейство с малчуган. 

Съвсем не е трудно да се открие във всичко написано от него политическа идеология. Но тя се превръща в идеална основа за един чудесен приказен свят (прекрасна утопия), в който живеят героите му и поставя отчетливи граници между добро и зло. Толкова отчетлива, че в света на Родари полицаят ще ти плесне шамар за откъснато цвете. Но като всички измислено и това си има реално отражение. 

Полицейската плесница

Родари изпитва истинска непоносимост към полицейския произвол. Това отношение е продиктувано от професията му на журналист, които освен с детските страници наравно отразява и актуални събития. Още през 1950 г. е изпратен да отрази инцидент, при който полицаи са застреляли 6-ма невъоръжени, които протестирали за правата на работниците. По-късно тази история ще провокира не един сюжет в книгите му.  

Точно като твърдението, че „клоунът винаги е тъжен“ и животът на писателя, пък и не само неговия, а цялата епоха в която живее, са толкова пълни със зло, че той гради за противовес красивото и справедливото в книгите си. Прави го за децата. За да съхрани тях! 

Децата са създатели, а не пасивни приемници

Обича да нарича себе си майстор на играчки, защото вярва, че приказките, които пише, трябва да са толкова забавни и така да увличат, както една истинска играчка, към която детето се връщаш отново и отново. Това му разбиране е дълбоко вкоренено и в реалните му учителски подходи. Дори през 60-те спира с писането, за да се отдаде на изследване на методи на обучение. За него креативността трябва да е неизменна част от образованието и отглеждането на децата, които са създатели и изследователи много повече от пасивни приемници. 

„Защо да учим през сълзи това, което може да научим със смях?“, пита той и добавя – „Ако съберем на едно място всички сълзи, изплакани заради отбелязана с червено правописна грешка, ще имаме водопад, достатъчно мощен, че да генерира електричество. Но мисля, че тази енергия е доста скъпа“. 

Доказателство за универсалното разчитане на детската душа, което е постигнал Джани Родари е една статия, която публикува през 1964 г. – „9 начина да научим децата да мразят четенето“. Като поклон пред него и завещанието му ви превеждаме част от статията, защото е безкрайно полезна в днешната борба на родителя с дигиталните изкушения.  

9 начина да научим децата да мразят четенето

Да предлагате книги като алтернатива на телевизията. Гледането на телевизия е забавление за децата, обогатява гледната им точка, развива речника им и им показва неща, различни от собственото им ежедневие. „Не мисля, че да забраняваш нещо, което е забавно е най-добрият начин да накараш децата да заобичат нещо друго. Напротив, това може да ги накара да приемат четенето като наказание.“ 

-Да обясняваш на децата, че ние сме чели повече от тях. „Възрастните често се изкушават (и рядко са в състояние да устоят) да възхваляват добродетелите от своето детство, които паметта им рисува с толкова живи цветове, че го прави направо идилично. Но паметта подлъгва… Не можеш да накараш дете да обича минало, към което не принадлежи”. 

-Да НЕ четете на децата си. Звукът от гласа на родителя прави героят да оживее от страниците, създава близост и интимност по-добре от всеки друг начин, по който взаимодействаме с децата си. 

-Да им заповядвате да четат. Децата не могат да бъдат накарани на сила да научат техниките на четене, но любовта към четенето идва от нещо вътре в нас, точно както дървото разцъфва само при правилните условия и в правилния сезон, така и децата изграждат своя собствена връзка с историите. 

Четете още по темата