Петър Славов – син: България е, и винаги ще бъде, част от мен

Петър Славов Сника: Блага Димитрова

Имам си една мечта! И аз като Мартин Лутър Кинг… И моята е свързана с Америка… А именно – да напиша новина от едно изречение: “Българин взе Грами!” Джаз вълшебникът с контрабаса Петър Славов – син се оказа доста амбициран да реализира тази моя мечта (без да подозира дори за моето съществуване!) 

Първият му самостоятелен албум Little Stories (може да закупите от ТУК) беше селектиран в широката листа, от която се определят номинациите за престижните статуетки, а гласуването завърши преди няколко дни. Предстои Академията да обяви финалистите, т.е. номинираните за Грами, като за момента Петър има шанс в категориите Най-добър инструментален джаз албум, Най-добър аранжимент – за пиесата „Gone“, Най-добра инструментална композиция „InDefense of the Minotaur“ (В защита на Минотавъра) и Най-добро джаз соло на пианиста Ницан Гавриели в пиесата „History of Beauty“. 

И му стискам палци до посиняване не защото е българин, а защото е световен музикант!  

За българската публика обаче Петър Славов не е популярен като Криско. Малко хора у нас знаят, че зад Океана има един българин, който прави музика на световно ниво, със световни имена на най-големите световни сцени. Повечето хора на юг от Дунав и на север от Родопите ще се сетят за него, ако им подскажете, че е син на големия музикант и барабанист на ФСБ Петър Славов – старши. 

Дали има някаква съдба, знак или предопределеност в следващия факт не знам, но точно Петър Славов – старши заедно с ФСБ преди точно 30 години, стават единствените българи с Грами… А днес синът му протяга ръка (за втори път в кариерата си) към грамофончетата. 

Роден в семейството на музикант от такъв ранг, още като дете Петър тръгва по пътя на баща си. И въпреки че първоначално се насочва към рок музиката, бързо сменя ориентира и потъва в дълбоките води на джаза. Пред него се разкриват огромни перспективи у нас, но през 1998 г. получава стипендия от колежа Бъркли. Заминава с идеята да учи в Щатите, но живота си има свои планове.

Петър Славов – син е в Америка и до днес и то като много успешен и търсен джаз инструменталист. Качвал се е на сцена с някои от най-големите имена в стила като Куинси Джоунс, Джо Ловано, Чучо Валдес, Джордж Гарзоун, КевинМахогани, Симон Шахийн, Данило Перез, Есперанца Спалдинг, Алфредо Родригез, ЕлиДеджибри, Сам Йахел и др. С тях свири разбира се на най-добрите джаз фестивали в над 30 държави по света. Междувременно преподава. Правил е майсторски класове в Мексико, Тайланд, в самия колеж Бъркли и дори у нас – в НБУ.

Здравейте, Петър. Първо – честито за влизането в предварителната селекция на Грами и то в няколко категории. Особено впечатление прави, че албумът е първи за вас като лидер, а получи такова признание от критиката и от Академията. През какво преминахте, за да го има Little Stories? 

-Благодаря! Макар,че пиша музика откакто се помня, през последните 25 години професионална кариера все не ми оставаше време да запиша собствен албум.Така че 

Little Stories е едновременно завършек на една глава и началото на нова

Ролята на композитор и бендлидер е малко по-различна и носи свои предизвикателства и отговорности, но и много радости. Чувствам се на мястото си в тази роля. Иначе, издаването на албум в наши дни си е изпитание с негарантиран успех и е свързано с много труд, разходи и нерви. Но мисля, че в случая с Little Stories усилието си заслужаваше. Получих страхотни отзиви от някои от моите музикални идоли, от публиката и от доста критици. И най-вече съм радостен, че най-накрая успях да споделя музиката си. Тук е важно да уточня, че все още не говорим за номинация за Грами, а за предварително гласуване. 

-Знам, че това не е първото ви протягане към грамофончетата. Ще разкажете ли малко за първият път, в който ваша работа беше номинирана? 

-За първи път бях номиниран през 2015 г. като член на триото на пианиста Алфредо Родригез. Номинацията беше за аранжимента на Алфредо на  Guantanamera от албума The Invasion Parade, който беше продуциран от Куинси Джоунс. 

-Точно 30 години след като баща ви взима Грами с ФСБ, вие също имате тази възможност. Май талантът наистина се предава генетично! Какво ви даде още баща ви? 

-Даде ми всичко, което можа. А то беше много – условия за развитие, свобода, тотална подкрепа, мъдрост, музикална култура. И най-вече безгранична и безрезервна любов.

Веднъж ми писа, че аз съм изпълнил мечтите му.


Това за мен е най-дълбокото признание, което мога да си представя. 

Тук има и друг паралел: в известен смисъл, той беше и баща на ФСБ, и даде много от авторитета си, познанията си, и огромния си музикален талант, за да ги направи феномена, който бяха. 

-20 години сте до едни от най-популярните имена в джаза и на световни сцени по най-добрите фестивали. Защо чак сега реализирате ваш личен проект? 

-От една страна, аз изживявах мечтата си да свиря по някои от най-големите сцени с велики музиканти. От друга страна, именно защото бях много зает, нямаше как да обърна достатъчно внимание на един толкова важен за мен проект. А и не исках да правя половинчати неща. Исках всичко да е измислено и изпипано: репертоарът, концепцията, аранжиментите, звукът, дори обложката. 

-Като човек преминал вече и през това изпитание – издаването на албум и то в истинското сърце на развлекателния бизнес, как виждате музикалната индустрия в дигиталната ера? 

-Това е много дълъг разговор, но ако може да се обобщи сравнително накратко:

професията “музикант“ е сериозно застрашена

поради факта, че големите IT корпорации застанаха зад идеята, че музиката трябва да е безплатна. На потребителите това, разбира се, им харесва, но цената е доста зловеща и последиците са разрушителни. Най-вече за хората, създаващи музика. И самият музикален бизнес, който никога не е бил цвете, се адаптира към “смелото” бъдеще – вече не се инвестира дългосрочно в артисти, не се търси добра, нова, оригинална музика, а само бърз хит и бърза печалба. И от това страда масовото ниво на музиката.

Вече ги няма големите бюджети, договорите за няколко албума напред, търсачите на таланти, които обикалят клубовете, за да открият новите артисти. А таланти има безброй. Може би повече от всякога. Масово нивото на младите музиканти е много високо и то по целия свят. 

Решението на проблема, или поне първата смислена стъпка, би било да се промени начинът, по който се монетизира стрийминга. И това няма да стане с бойкоти и протести, а с нови закони. Борбата няма да е лесна, но аз съм оптимист. 

Снимка: Блага Димитрова

-Какво оставихте вътре в Little Stories от вашата лична история? 

-Всяка пиеса в албума е една малка лична история, която съм преживял насън или наяве, или в главата си. 

Докато вечерях с прителка късно една вечер, видях малка топка светлина, която се носеше над масичката за кафе. Съвсем естествено си помислих, че полудявам. Не исках приятелката ми да си помисли, че съм си изгубил ума, затова не казах нищо, а просто се взрях в нея. Тя също ме погледна и каза: „Аз също го видях!“ Дух ли беше това? Нямам склонност да вярвам в паранормални явления и по-късно прочетох, че физичното явление „кълбовидна мълния“ отговаря на описанието на това, което видях през онази нощ. Но на мен ми се иска да е било дух, духът на някой определен. Докато писах тази пиеса скрих част от любимата песен на този някой в мелодията.

Историята към пиесата Ghost

-Тези малки истории сте ги и описали. Коя история разказахте най-трудно? 

-Не бих казал, че ми беше трудно да разкажа която и да е от историите. Музиката беше по-лесната за мен част. В писането на самите “малки истории” имаше повече предизвикателство, защото исках да са кратки, а когато адаптираш история, която си разказвал устно и от сцена, тази същата история на хартия се оказва дълга и объркана. За мен също така беше много важно историите да са непретенциозни и да не тежат, макар че, в крайна сметка, някои от тях са доста сериозни и дори тежки. 

-А има ли история от живота ви, която не може да претворите в звуци? 

-Не мисля. Защото музиката и звуците дават много свобода и почти безкрайни възможности. 

– Пиесата „В защита на Минотавъра“ е вдъхновена от „Физика на тъгата“ на Георги Господинов. Какво друго ви е вдъхновявало за този албум? 

-Някои от пиесите са вдъхновени от конкретни преживявания – от раздялата с баща ми или пък срещата ми с призрак. Други са посветени на хора и спомени. Трети са само настроения и усещания, като например нощна разходка в снежна София или пък носталгията, свързана със стари снимки. 

-Живеете в Ню Йорк – град, стегнат в хватката на карантина. Как се усеща пандемията при вас и кои са вашите малки тайни да се съхраните най-вече психически в тази световна истерия? 

-Приех карантината като неочаквана ваканция. Написах доста нова музика, използвах свободното време за свирене. Прочетох доста книги и изгледах доста филми. Не беше лесно, особено в началото. Хиляди хора измряха, включително някои известни хора от моята среда; чуваха се линейки всяка минута, улиците бяха празни…беше страшно. Надявам се това да не се повтори и скоро да има ваксина или лекарство, за да можем да се върнем към нормален живот. 

-Връщате се и у нас от време на време. Моля, споделите погледа си от вън за българската музикална сцена. 

-За съжаление моят поглед върху българската музикална сцена не е пълен и не бих се осмелил да давам сериозни мнения. Бих казал, че сега, повече от всякога,

в България има много на брой добри музиканти, някои от които са на световно ниво

Има и два много качествени джаз фестивала, също на абсолютно световно ниво – Пловдив Джаз Фест и A to Jazz. 

– Свирите с музиканти легенди, но кой беше първият, който ви покани и как се случи срещата ви? 

-С първите големи музиканти в живота си свирих още в България – баща ми, Симеон Щерев, Антони Дончев, Христо Йоцов, Румен Тосков. Голяма роля изиграха и някои от моите връстници – Владо Кърпаров, Мишо Йосифов, Димитър Димитров, Кирил Атанасов.

После, когато заминах да уча в Бъркли, попаднах в страхотна среда, която беше комбинация от много талантливи състуденти и легендарни преподавали, с които имах възможността да свиря. Мълвата за мен, новия басист, се разпространи и така тръгнаха нещата. Веднага след като завърших Бъркли отидох на турне с големия вокалист Kevin Mahogany. Но нещата наистина започнаха да се случват, когато се преместих от Бостън в Ню Йорк.

Джаз музикантите са една голяма общност, в която хората се познават, помагат си, препоръчват се и т.н. Ако си на нужното ниво като музикант и като професионалист в един момент ще стигнеш и до хора като Джо Ловано. Защото Ловано е част от същата общност. 

-Какво научихте от тях? 

-От големите артисти научаваш нещо във всяка секунда: отношение към музиката, философия на живота, етика на работата. Разбира се, трябва да искаш да научиш. А специално

от Чучо Валдес и Пакито Д’Ривера с гордост научих, че познават баща ми и че имат много високо мнение за него! 

-Как ви посрещна Ню Йорк преди 14 години? 

-Прекрасно. Не можех да смогна да чуя всичката музика, която исках да чуя. В един клуб свири Джошуа Редман, отсреща – Рой Харгроув, през две преки – Кени Барън. Навсякъде около мен имаше толкова хубава музика, толкова култура, толкова живот, все едно бях попаднал в рая. Ню Йорк може или да те отблъсне, или да те прегърне и да те накара да се чувстваш част от него. Аз веднага се почувствах на мястото си. И така и до днес. 

-Къде е България във вашия живот днес?  

България е, и винаги ще бъде, част от мен. Много обичам да съм там и смятам свиренето пред българска публика за голяма чест. Обичам много аспекти на културата на България, и в по-тесния, и в по-широкия смисъл на думата “култура”. В България е и майка ми, и това прави връзката още по-силна. 

-Имали сте чудесна перспектива у нас преди да заминете. Какво мотивира решението ви не само да отидете да учите, но и да останете завинаги в Щатите? 

-Първоначално моята цел беше само да уча в Америка. После нещата така се наредиха в професионален план, че реших да остана. Но, честно казано, думата “завинаги” ме притеснява. Пък и в наше време не е задължително да се установиш някъде завинаги. Съвременният свят има много проблеми, но пък има и преимущества, като например мобилността. 

-Какво ви предстои и планирате ли да свирите у нас? 

-Засега всичко, поне в САЩ, е в състояние на генерална пауза. Много мои турнета и концерти пропаднаха или пък бяха отложени заради Ковид. И не се знае до кога. Но що се отнася до България, имам хубави новини – в края на януари 2021 г. ще имам концерт в София с Биг бенда на БНР. Ще представим музика от Little Stories в биг бенд вариант. Това е събитие, което очаквам с огромно нетърпение! 

Четете още по темата