„Шестият пръст“ е дебютният роман на Деляна Манева, с който тя се опитва не само да изреже излишното в родословното дърво, но и да чагърта надълбоко в тази така токсична българска кръвна свързаност на „родата“.
Сюжетът съвсем неусетно превежда читателя през историята на 16-годишния Павел Роглев, който живее в Германия с майка си и нейния втори съпруг – германеца Хайнрих Вебер. За да стане и Павел истински европеец обаче, трябва да пререже връзката си с България, да отреже грозния, непотребен и срамен „шести пръст“ – биологичния си баща Любен. Затова предприема едно уж кратко пътуване до България, в което да го накара да разпише документите за отказ от родителски права и да му разчисти пътя към пълното му преобразяване в Пол Вебер.
Толкова непретенциозно и неусетно романа те потапя в посланията си, че под уж лековатото тийнейджърско говорене и повърхностно мислене, започваш да копаеш не просто в историята, а дълбоко в човешките инстинкти. Стегнат, чист език, ясни послания без финтифлюшките на ненужно демонстриране на майсторство в писането – това е стилът на Деляна Манева. Малкото е повече. Тази рецепта превръща смислите на романа в лесноуловими послания, преминаващи леко от съзнанието в подсъзнанието.
Не по-малко интересна е предисторията на книгата. Точно като героя си, Деляна Манева отрязва „ненужното“, „шестия си пръст“ в случая, за да стигне до издаването на романа. Тя изпраща ръкописа на издателство Ciela от името на Анди – младеж, живеещ в Германия, решил да напише първия си роман. Авторката съблича ненужната си и доста дебела биография на утвърден сценарист и преподавател в НАТФИЗ, „сваля“ от себе си и мъжа си – Алек Попов, за да се появи на книжната сцена без тежести. Ръкописът обаче попада в Захари Карабашлиев и той бързо усеща конспирацията. Особено след като Анди отказва да се появи лично на разговор в издателството. В крайна сметка Деляна трябва отново да натовари целия си „багаж“ и да застане зад заглавието. Не, шестият пръст никога не може да се отреже напълно, винаги ще виси, или поне ще боли мястото, на което е бил. Защо?! Ще разберете от книгата.
А ние си поговорихме надълго и широко с Деляна Манева за дебютния й роман, като междувременно разбрахме, че заедно с Алек Попов работят по идея за сериал – „доста зловеща история“, както го описа тя. При човек с биографията на Деляна няма как между литературата да не се прокрадне още киното и театъра. „Безкраен оптимист съм за родното кино“, казва жената, която пет години работи по сценария на „Чамла“, следващия филм на Виктор Божинов.
„Опитвам се да видя хубавото в българските филми и книги винаги. Признавам обаче, че изпитвам силно раздразнение, когато виждам едно брилянтно начало и… след това се изпуска нишката. Не се развива, не се задълбочава енергията, губи се темпото. Като че ли са изхвърлени всички козове в началото и не са останали за края. Наблюдавам го и в много театрални постановки напоследък. Проблемът е в структурата“, не може да спре да анализира професионално Манева. Точно структурата е един от водещите мотиви, които я карат да седне пред белия лист. Тя е намерила правилната рецепта за себе си – „схема, базирана на възприятието, по същия начин са структурирани и приказките“. Каква е точно тази схема и вижда ли „Шестият пръст“ като филм? Ето какво разказа самата авторка:
Здравейте, Деляна. Дебютният ви роман „Шестият пръст“ развива много реалистична картина на малкия град в България. Каква част от сюжета е пуснала корени в реалността?
Мястото, малкият град от селски тип, е същото, където прекарвах ваканциите си като дете. Биологичният баща, така нареченият „шести пръст“, също има реален прототип, който познавах. Но не познавах сина, който наистина живееше в Германия. Истинската история също се е развила като в книгата – идва момчето, за да разпише баща му отказ от родителски права. Спомням си, че бащата постоянно ми показваше стари техни снимки от Пратера – тези снимки за него бяха като спомен от друго време, от друг живот.
Кое събуди спомена ви за тази история, за да я сложите в основите на романа?
Преди да започна да пиша, с продуцентката на филма „Чамла“ (б.а. на който Деляна Манева е сценарист) бяхме в Гърция по една програма на Mediterranean Film Institute. Там попаднахме на една доста добра консултантка – гъркиня, която работи в Америка и има номинация за Оскар. Тя е голям фен на американската схема на развитие на една история – триактова, в чиято основа е трансформацията на героя. Предполагам, че това ме е вдъхновило да поискам да напиша нещо, конструирано по-здраво от самото начало, точно по тази схема. Най-вероятно чисто асоциативно съм се сетила за тази реална история, която залегна в основата на „Шестият пръст“. Дълго обаче се чудех дали да започна да пиша. Затова и първото изречение е такова: „Това е просто работа, която трябва да се свърши.“
Снимка: Licata.bg
Идеята ви е дошла от филмов форум, да разбирам ли, че сте го мислили като сценарии на филм в началото?
Така беше. Обаче изведнъж се получиха прекалено много вътрешни монолози и романът се превърна в подходящата форма. Обратната посока – да превърнеш романа в сценарий – обаче е възможна, защото филмите са много хубаво нещо.Няма какво да си кривим душата – младите хора предпочитат да гледат филми.
Първите реакции към книгата обаче са силно позитивни. Явно хората продължават да четат.
И аз съм изненадана от реакцията към книгата, защото като я написах много дълго време се чудех дали да я публикувам.
Защо?
Просто я написах много бързо и се колебаех дали това всъщност е добре.
Притесни ли ви тази бързината?
По принцип пиша бавно. Например сценария на „Чамла“ го работим от 5 години. Мисля обаче, че тези американски схеми за разказване на истории работят. Те са много подходящи и за писатели, не само за сценаристи. В момента има доста книги написани точно така, от самото си начало са с филмова конструкция и после нямат никакъв проблем с адаптацията.
Влизате много органично в обувките на 16-годишен бесен тийнейджър – и с езика му, и с блуждаещите му, непостоянни мисли. Какво ви помогна да гледате света от неговите очи?
Обичам да наблюдавам хората. Заслушвам се в разговорите на младите. Понякога ми се иска да стана невидима, за да слушам хората. А и си спомням много добре тийнейджърството на дъщеря ми.
В началото доста се колебаех за езика на Павел. Знаех, че е хубаво да е цветист и предполагам, че тийнейджърите днес си говорят още повече на сленг. Измъкна ме обаче това, че все пак героят беше двуезичен, защото не исках да прекалявам с уличния език, за да не натежи. За изграждането на образа предполагам ми помогна и минал проект, които работих с много млад студент от Израел за един форум в Англия. Работихме с емоционалната му памет, неговите истории за войната в Ливан. Човек винаги има материал, от който да се учи и да му помогне да влезе чужда кожа. Пък и един голям учител в театъра – Станиславски – казва, че всъщност ние ужасно много си приличаме като хора и затова неговият метод, базиран на аз впредлаганите обстоятелства, може би работи.
Доколко важно е да можем да влизаме в обувките на другия и литературата помага ли ни да развием това качество?
Това, може би е емпатията – да се поставиш на мястото на другия. Изключително важна способност. Разбира се попадала съм в ситуации, в които ми е било много трудно и неприятно да влизам в обувките на някой, особено ако се касае за любовна връзка .
Литературата помага за тази емпатия. Тя е най-голямото 3D. Там потъваш в цял нов свят, отключвайки въображението си. Литературата е полезна дори практически. Щом започнем да се оплакваме „Ох, тази държава…“, „Ние сме на дъното…“, препоръчвам да се прочете „За мишките и хората“ или „Гроздовете на гнева“ на Стайнбек. Хубавото на тези книги е, че не само описват Голямата депресия, но и този неуморим човешки дух на герои, които непрекъснато са на дъното, но не спират да си казват „Нещата ще се оправят“. Четеш и си казваш: „Нашият живот не е толкова лош!“.
Снимка: Licata.bg
Защо чак сега решихте да напишете роман?
Киното и театърът са като писане върху пясък – нищо не остава след това.
Смъртта винаги е носела короната на „героя, който сменя сюжета“. Защо избрахте да не й дадете главната роля в „Шестият пръст“?
За мен не бе толкова важна смъртта, а по-скоро тази емпатия, която изпитва героя. Беше важно да я изпита преди смъртта. А в някой случай може смъртта да е облекчение.
Дава ли стъпка назад семейството по кръвна линия? Излизат ли напред повече духовните връзки?
Винаги се бунтуваме срещу корените си, защото не сме ги избирали. Но с течение на времето откриваме, че и ние сме корени и може би и нас някой не ни харесва. Така че се научаваме да бъдем много по-толерантни.
Мислите ли вече за следваща книга?
Да, имам идея. Даже я нахвърлях, докато писах „Шестият пръст“, но за нея ще ми трябва време. Имам базата, имам такъв опит, но ще ми трябва време за изследване. Мисля да се насоча към малко по-различен жанр и малко по-различен герой. Виждам я като история с елементи на психо-трилър, но няма да навлизам категорично в жанровата литература. В България тя е невъзможна, не само на книга, но и на филм. И то не заради парите, нито заради публика. Просто у нас стои евтино да повтаряме буквално вече готови модели. Има страни, където хорорът, например, има традиции. Като Америка с нейния Стивън Кинг. Дори само пейзажът там помага за внушението. Тук ние имаме различни културни пластове. Гротовски – друг голям учител в театъра – казва, че няма как да се развиваме ако не преосмислим собствената си култура.
