fbpx

Игра на фантазията в „Играта на солта“ от Елена Колева

Дебютният роман на Елена Колева „Играта на солта“ (изд. Колибри) е неочаквано явление на новия български литературен небосклон. Научна фантастика с толкова прецизен детайл, който позволява раздробяването на пластовете и оголване на сюжета до кокал при абсолютна пълнота на внушението.

Основният сюжет в близо 500-те страници ляга върху ларп игрите (ролеви игри на живо), но подсъзнателно, с развитие на повествованието, дава място на проблематиката, екстремностите, взаимоотношенията и възможностите на необикновените играчи – всички страдащи от биполярно рзстройство.

Брам Кобке, създател на популярни ларпове, организира Tabula Rasa за хора с БАР в изоставения квартал Вароша на Фамагуста, Кипър – гранична зона, за която се борят турци и гърци.

И въпреки че действието в „Играта на солта“ се развива на конфликтния остров, Елена Колева води читателя на околосветско пътешествие чрез фантазиите и сънищата на героите си – всеки, представител на различна националност и държава. Потапя в потайностите на алхимията, психологията, смесва международни отношения с митология, за да създаде един пълнокръвен свят, готов за сценарии на филм. Нейната детайлнонаситена картина на моменти е трудна за смилане и може да ви накара да се върнете към предишната страница или глава, за да уловите отново нишката и да продължите да потъвате с героите. Езикът е богат и цветен, на моменти нежен, в други – премерено груб. Варира точно като крайните настроение я биполярните. Тази дистопия е способна да ви погълне!

Здравей, Елена. Дебютният ти роман „Играта на солта“ е ултимативен труд на границата между научното и художествената литература. Колко време ти отне проучването (защото смесваш науки като невропсихологията с алхимия, митология и реални международни отношения, боравиш с точна и специфична терминология), за да напишеш роман?

Привет на Лицата! Определеноедна от целите миза романа беше да бъде фактологически издържан. Когато бях малка и гледахме някой филм с нашите, баща ми обичаше да казва за неумели и необосновани моменти: „Eто това тук е съшито с бели конци!“. Тъкмо научните термини са онова, което различава soft от hard science fiction. При soft версията е достатъчно да кажеш „ще ти инжектираме един серум и миналото ще се върне“. В hard версията не може просто така да забаламосаш читателите. Там трябва да задълбаеш в името на достоверността. И без това нишката на доверие между писател и читател е тънка. Не трябва да рискуваш да я скъсаш.

Иначе, за да „обслужиш“ всеки пласт от сюжета, се изисква сериозна подготовка. Аз прочетох няколко книги на Юнг и десетки статии на тема невропсихология, квантова физика и ларп – четях, докато изграждах сюжета още преди да започна да пиша. После пишех по 8 часа на ден.

Елена Колева


Съществува ли изобщо хиперекспериментална невропсихология?

Не! (Смее се.) Всъщност сред тежката артилерия от научни факти си позволих да вплета и щипка измислица – за мен това бяха извоювани с много труд моменти на автонаслаждение. Колкото и висока да беше кулата от факти, накрая, най-отгоре й сядаше фантазията и започваше да си клати краката… За мен това е литературата и много уважавам писатели, които измислят нови думи и термини – разбира се, с необходимия авторитет за това. В романа Харди Роуп е хиперекспериментален психолог, защото той е екстремен в опитите си да открои специфичното у един индивид, онова, което го отличава от другите.

Какво успя да покажеш през биполярните си герои, което не можеше да направиш през герои без диагноза?

Крайността. Биполярното афективно разстройство е ролър костър, който те издига до небесата и те срива със земята. В романа то е метафора за полюсите във всеки от нас, за границите, отвъд които ни чака една друга наша версия. И само от нас зависи дали някога ще я опознаем. От друга страна, крайността е присъща на големите артисти и гении. На хората, които променят света. Разбира се, че това е нещо, което може да бъде постигнато и от хора без подобна диагноза. Аз обаче исках да наблегна на факта, че хората с БАР могат да използват потенциала си, като повярват в себе си и канализират енергията си в творчество. Нещо, което са правели редица гении, страдащи от психични разстройства, включително от БАР: Ван Гог, Вирджиния Улф, Томас Грей и много други.

Художествената измислица се преплита с реални случки като отварянето на истинския квартал Вароша във Фамагуста преди по-малко от две години. Къде още в книгата може да срещнем реални моменти?

Още в началото реших, че ще жонглирам с фантазия и реалност. Сюжетът е дързък, затова имах нужда да го вкореня в реални места. Чувствах, че историята се нуждае от този баланс, от тази игра. Докато пишех романа, много исках да посетя Вароша.  Изоставеният квартал е част от земята, за която кипърски гърци и турци спорят от десетилетия. Писах на посолства и институции. Свързах се и с един фотограф – бивш служител на ООН, който беше използвал връзките си, за да влезе в буферната зона и да снима. Заради рестрикциите обаче се наложи да пътувам само чрез въображението.

Иначе, да, всички улици и хотели във Вароша, освен „Икарус“, който е база на биполярните, са реални. Хотел „Дел Салто“ на ръба на каньона в Колумбия от първа глава също е истински, макар в момента да не работи като хотел. Истинска е и легендата, че сградата е обитавана от духове.

Играта на солта
„Играта на солта“ е дебютният роман на Елена Колева

Вдъхновението за основния сюжет е плод на твоята фантазия или е сбор от някаква опитност? Откъде е?

Единственото нещо, което се базира на опит, е досегът ми с биполярното афективно разстройство (БАР), тъй като мой близък преживя този интензивен трип между депресия и мания. Останалото е плод на въображението.  

Как, по дяволите, се живее с такава фантазия?

Не знам! Нямам представа какво е да се живее без фантазия. За мен тя е храна и в същото време нещо, което често пъти ме отделя от хората. Мисля, че Юнг беше казал същото за несъзнаваното. Фантазията е някаква машинка, която никога не спира и работи дори, когато виждаш наглед обикновени неща: път, зала за танци, болница. Тя отключва порой от асоциации, които могат да се пренаредят по безброй начини. Когато някакъв предмет ми проговори и съм с друг човек, обикновено просто казвам „Уау, виж колко е филмово!“. Като цяло, смятам, че фантазията е най-фундаменталният инструмент на един писател. Тя му е нужна на всички нива – от изграждането на метафора до изграждането на сюжет.

Заживяха ли героите ти собствен живот, докато пишеше? Започнаха ли да „взимат“ собствени решения, различни от твоите, за развитието на сюжета?

Да, помня един момент, в който героинята ми Кора Делмар взе да става по-цапната в устата, отколкото ми се искаше. В същото време у Харди Роуп неусетно изпъкна една някак по-поетична страна. Най-непослушен беше Брам Кобке, който наистина правеше и говореше каквото си искаше. Беше доста гаден на моменти! И все пак, въпреки че знаех как самосиндикалните решения на героите са знак, че сюжетът оживява, аз не си позволих да пусна юздите съвсем. Контролът е онова, което канализира фантазията и й дава желаната форма.

Колко навътре навлезе в темата за живота на биполярните хора?

Когато този мой близък човек се разболя от БАР, още не подозирах колко странна и интересна е тази болест. Разбира се, никой не иска да страда от каквото и да било заболяване, но понякога трябва да погледнем и философски на нещата. Лично аз станах свидетел на сривовете и вдъхновението, които съпътстват БАР. На изкуството, което понякога се ражда сред привидно безсмислените свръхемоции.

После изчетох няколко книги по въпроса, а накрая стигнах и до Юнг. Четейки Юнг, се гмурнах право към корените на психичните проблеми. Няма да забравя деня, в който най-сетне открих какво казва той за маниакалната депресия – че е най-обикновена пропаст между егото и истинската ни същност, между съзнанието и подсъзнанието ни. Пропаст, която можем да запълним само с осъзнаване. Това беше ключов момент от изграждането на сюжета. 

Играта на солта
Водата е един от главните „герои“ в романа

Стъпваш върху вече утвърден модел на сюжет – играта. И в „Игрите на глада“, и в „Лабиринта“, посланията и действието се извеждат по този начин. Защо избра играта за свой похват? Имаш ли притеснения, че „Играта на солта“ ще бъде сравнявана с тези американски хитове?

Досега съм имала удоволствието да чета само „Игрите на глада“, но освен елементът на играта, не виждам друго общо със сюжета. Интересното е, че в романа, който аз написах, играта е просто един нюанс, една метафора. Когато читателят изчете книгата, ще разбере колко размити всъщност са „правилата“ в тази „игра“ и дори ще отрече нейното съществуване. Тя е нещо като патерица – само докато мускулите на реалността заякнат. Иначе много исках играта да присъства като елемент. Първо, защото тя винаги е вълнуваща. Второ, защото е въображение в действие. И трето – защото чрез нея от малки изразяваме скритите си желания. А относно сравненията с тези бестселъри – това само може да ме ласкае – те са просто перфектни като конструкция!

Защо позиционира действието си точно в Кипър? И защо точно Кипърският конфликт ти представлява интерес?

Смятам, че всяко нещо в един роман трябва да е там по причина. В този смисъл мястото, на което се развива действието, има особено важна роля – то концентрира в себе си темата на романа, която в моя случай е противоположностите. Имах нужда от място, което да бъде метафора на тези противоположности. Някога – преди турските армии да нахлуят и да изгонят кипърските граждани от домовете им – Вароша бил рай под небето. От деня, в който враждата между кипърски гърци и турци се разразила, кварталът заживял като призрак… Времето е спряло на 15 август 1974 и само морските костенурки и избуялите цветя му вдъхват живот.

От друга страна, биполярните, които мислено настаних там, станаха физическо изражение на този конфликт. Историята и фикцията се допълниха взаимно. За сравнение – първо бях ситуирала героите в гората покрай едно езеро в Трансилвания и нищо чудно, че сюжетът беше зациклил…

Какво всъщност са границите на психиката?

Границите са реални и нереални. За съжаление нашата физическа обвивка е една такава реална граница. В същото време всяка измислена история от книга или филм е абсолютното доказателство за липсата на граници. Едно парче изкуство може да победи и надживее физическата ни обвивка. Според мен „Играта на солта“ изследва един социален проблем – интеракцията на хората с психични проблеми със света. Изследва границите на собственото ни въображение. Границите между добро и зло. В крайна сметка единствената охрана на тази граница си остава личният ни избор.


Какво за теб лично е солта?

Тя е утайката след преживяното с всичките му нюанси – онова чувство, което сигурно остава на дъното на колбата, наречена Живот. Чувството, че не съжаляваш за нищо и че би изпил всичко отново – и сладостта, и горчивината. Само и само да познаваш вкуса.

Четете още по темата