Преди дни излезе новият албум на Стефан Вълдобрев и Обичайните заподозрени и те вече обикалят с пълна сила, за да го представят с големи концерти на живо. Пет години след „10 ½“, „Жълт код“ се роди само за няколко месеца, в пандемията и с напълно нов подход в писането. За пръв път всеки от музикантите в бандата има по 2-3 песни, а Стефан е създал текстовете към всяка от тях. На това се казва сляпо доверие. Но то е двупосочно, както Вълдобрев казва „те към мен – да напиша текстовете без тяхна намеса, и аз в тях – да обявим през декември турне и албум без нито една написана нота“.
Почти година след като Стефан стана „кръстник“ на ЛИЦАТА.БГ и беше първият ни гост, той отново сяда пред нас, за да разкаже не само за „Жълт код“, но и неподозирани истории от живота си на път.
Здравей, Стефане. Обеща да ми разкажеш как изгуби микрофона си в Пловдив преди две седмици. Дългата версия, обаче.
Случката е от моята поредица „транспортни“. Тези сюжети са за още една книга, която би била 4 пъти по-дебела от „Книга за песните“.
Отидох по-рано в Пловдив и паркирах в центъра, за да се разходя по Главната преди да отида в Колодрума за Годишните награди на БГ Радио. Изпих едно кафе и се върнах при колата. Отворих багажника, за да го поразчистя и да подредя. Изхвърлих някакви ненужни неща и тръгнах. Улицата (б.а. ул. Преслав) е тясна и павирана. 300-400 м и излиза на бул. Руски. Почти съм в края ѝ и чувам настойчив клаксон. Гледам в огледалото – човекът от задната кола ръкомаха. Спирам на завоя, той ме подминава и вика: „Колега, багажникът ви е отворен“. Затворих го с дистанционното без да излизам от колата и продължих. Отивам в Колодрума, паркирам, вадя китара, вадя костюми, микрофон – няма. Веднага разбрах какво е станало.
Върнах се и минах пеша през цялата улица, като влизах във всяко кафене и магазинче, за да питам дали някой не е оставял или видял черен, пластмасов куфар с микрофон в него. Хората стреснато, но любезно ми отговаряха „Не“. Прегледах и контейнерите. Стигнах почти до края на улицата, до едно ключарско ателие. В него – много любезно момче. Предложи да дойде с мен да обиколим едно малко паркче в непосредствена близост. Микрофонът го нямаше и там. Тръгнах да си ходя, излизам на бул. „Руски“, правя няколко крачки и на тротоара видях бял лист. Приближих го и прочетох върху него „Голяма работа“. А вътре в куфарчето държах 12 листа с текстовете на новите песни, защото още не ги знам наизуст. Или по-точно – не знам коя от всички вариации, които съм написал, е останала като финална. Но при мен винаги е така. За „Холивуд“ ми трябваха 2-3 години.
Та, стоях, гледах листа и се смеех сам под слънцето, на напечения тротоар. Явно или случайно точно този лист е изпаднал, когато някой е отворил кейса, или който го е намерил и отворил е избрал умишлено да подхвърли този текст като закачка. В крайна сметка си казах „Голяма работа“!
Това наистина е страхотен сюжет.
Една година по-рано, отново отивах на наградите на БГ радио. По пътя отбих в едно лозе край пазарджишките села, за да запиша рекламно видео, не помня за какво. Отворил съм багажника, подпрял съм телефона, за да се запиша между редовете с лози. Свършвам, свалям белите дрехи, които бяха само за видеото, прибирам ги, затварям багажника и се глася да тръгвам. Но! Ключът от колата остава в багажника при дрехите. Телефонът също. Не, това обаче е най-важното – шапката ми остана вътре, най-драгото ми. През 4-5 реда виждам как минава трактор и започвам да му махам гологлав, без шапка, в средата на лозето. Питам тракториста дали ще ми даде да се обадя от неговия телефон. „Забравил съм го вкъщи. Ей там на бензиностанцията отиди!“. А това „ей там“ е на 3 км, на магистралата.
И аз какво да правя – през лозето пеша, за да стигна до телефон. Служителката там ми даде нейния да се обадя. След 5-6 часа дойдоха от София, за да ми донесат резервните ключове. Там в лозето.
Пуснахте нов албум с Обичайните заподозрени „Жълт код“, в който за пръв път всички са писали музиката, а не само ти. Това затрудни ли те при писането на текстове?
За моя изненада, не. Беше ми много по-лесно. В края на януари, началото на февруари, останалите започнаха да ми пращат идеи, а аз да пиша текстове. Тогава се бях „евакуирал“ в Созопол. Те пращат, а до края на деня аз вече имам основната фабула. На другия ден целият текст е готов. Много бързо направих техните песни и започнах работа по моите, защото първоначалната ни идея беше това да е двоен албум – единият да е само с техни песни, а другия само с мои. Дойде ред на моите песни и се върна стария маниер. Всичко ставаше страшно бавно, листи и тефтери с идеи бяха навсякъде около мен. Едва тогава си дадох сметка, защо се случва така.
Когато пиша сам, всичко върви в главата ми паралелно – музикална фраза-текст или текст – музикална фраза. Започвам да ги гласа и нагаждам. Така става много бавно. Реших да сменя подхода и да разделя двете неща. Все едно Стефан праща музика на Стефан и Стефан пише текст след това. Не стана. Но пък изведнъж се притесних от това колко бързо написах техните. Да не би да съм ги претупал? Спрях моите песни и се върнах отново върху техните, за да поправям. Но колкото и да ги преглеждах отново и отново нямаше какво да променя.
Да разбирам, че твоите песни си написал най-трудно.
„Голяма работа“ например, я започнах още миналата година през ноември. Една фраза тази седмица, още една – другата. В един момент станаха много фрази. Как да ги промениш, наместиш, да махаш. Месеци наред работих по нея. Докато я пишех си представях американските филми за 20-те години, които показват как след Голямата депресия и Сухия режим всички хора са отново в заведенията и танцуват, а бендовете свирят на живо и винаги има кларинет. Затова този инструмент винаги го свързвам с празника на завръщането към нормалността (б.а. в албума кларинетът е записан от Атанас Хаджиев). Затова също стилът на „Голяма работа“ е джайв/ суинг. Музиката всъщност е моя стара тема от театрално представление от 2007-2008 г.
Като видях колко бавно става обаче се отказах от идеята за двойния албум и си казах: „Само още една моя песен да сложа“.
Знаех, че е много важна първата песен. Отвори ли „вратата“, качи ли настроението, така ще тръгне целият албум. Затова беше много важна тази първа песен – „Там да сияе то“. До преди да влезем в студио съм работил по нея. Както винаги впрочем. Всичко ми се струваше клише. И изведнъж, сутринта преди записи, ми дойде тази част „фа и ла, и до“. Казах си „Колко било лесно!“. А само за тази песен бях изписал 3 тефтера.
В тази отваряща песен – „Там да сияе то“, ме впечатли една фраза: „Но мой ли е света или съм го взел за малко от децата си сега?“
Това е индианска мъдрост, която съм парафразирал.
Какво друго сме взели назаем?
Всичко ни е назаем. Ние сме огромни длъжници на децата ни.
Албумът започва с „Там да сияе то“ и децата и завършва с „Лепило за брада“ – отново за децата. Тази драматургия умишлено съм я търсил. Винаги гледам да има една тема като правя албум. В този често ще срещнете думичките „смело“, „свобода“, „страх“, като „страхът е дракон без крила, страхува се от теб“. Не знам дали още има хора, които слушат цели албуми, за да продължавам да търся и създавам подобни цялостни рамки. Надявам се да има.
„Жълт код“ е може би най-позитивният ви и светъл албум. Не очаквах. В теб винаги има бунт, но тук дори той е светъл.
Колкото по-слънчево е на повърхността, толкова по-тъмно е под нея. Мисля, че с всички хора е така. Затова много са ми съмнителни тези, които са твърде ухилени. Винаги подозирам, че вътре в тях бушуват бури.
Пред хората и ти си супер позитивен.
Няма нищо по-лесно в момента от това да пусна бунтарски албум. Можех да напиша 20 такива песни – меланхолични, минорни и да ги включа във втората част на Жълт код. Но хората, които ни слушат и с които през последните пет години създадохме една общност, имат нужда от съвсем друго и очакват точно ние да им го дадем. Това очакване ни зреди и нас, вкара ни в светлата страна на улицата. И стана причина да променя първоначалната си идея и да издадем само един диск и той да е в тази позитивна емоция, за която говориш.
Нямаме ли нужда от бунт? Като че ли сме се успали твърде много.
Не съм съгласен. Виждам как в момента в Европа хората са много по-успани – изпълняват безропотно всякакъв вид правила – и смислени, но и безсмислени, стоят покорно в матрицата. Мисля, че у нас има много повече будни и съмняващи се хора. Има отпор. Този филм със забрани, следене и повсеместен контрол ние сме го гледали и сме живели в него до 1989-а. Беше същото, но с други средства. И сега, в момента, вътрешно се съпротивляваме като виждаме какво става. А хората на запад, като че ли не разпознават опасността, култивирани и доверчиви са.
И все пак, тези, бунтарските песни ще видят ли бял свят?
Сигурно ще излязат под някаква форма.
Аз често го казвам – „Пропаганда. Хромозоми. Силикон“ беше албум с програмни песни и те провиждаха една заплаха. Това, което се случва в момента не е от сега. Започнало с новото хилядолетие. Тогава усетих как светът тръгна рязко на зле. Сега вече няма смисъл да тъпча на едно място. Не искам да хлътвам в това. Според мен тогава съм си мислил, че задачата на артиста е да документира. В момента не смятам така. Толкова хаотично и депресивно е всичко, че задачата на артиста е съвсем друга, точно обратната – да свети.
Има ли конкретен човек, за когото мислеше, когато писа „Приятелю“?
Това беше първата песен, която Еко ми прати. Беше януари и всички бяхме ужасно хлътнали. Нямам рационално обяснение как ми дойде текстът. В онзи момент бяхме петимата в общия чат и си давахме кураж, постоянно се шегувахме, пускахме си смешки. Добре знам обаче какво му е било на всеки в душата. Въпреки това, започнахме нещо съвместно, без да знаем дали изобщо ще имаме някога възможно да представим песните си. Дори не знаехме дали ще можем да ги запишем и издадем. Обаче има едни 5 човека, които в момента се държат заедно. Като изпратих на останалите текста им написах: „Ето, имаме вече първи текст. Честито! Посвещавам го на вас.“
И започнаха да пристигат другите мелодии. Еко прати още една, която после се превърна в „Играча на мача“. Двамата сме единствените, които се вълнуваме от футбол. Тази реплика отдавна съм си я писал по тефтерите и тогава му казах „Еко, това ще е!“.
Ще ми разкажеш ли историята на моята любима „Утрин“?
Ето, „Утрин“ е една от по-тъмните песни. Музиката е на Миро. Прати ми я на фрагменти. Те двамата с Иван (б.а. Лечев) ми ги даваха на части за разлика от Еко и Стунджи, които ми пращаха цели песни. Получих „Утрин“ в няколко версии. Миро се колебаеше коя да е мелодията и накрая май не взех нито една от всички, които ми беше дал, а превърнах една китарна партия в мелодия.
На репетиция, когато изграждахме цялостно песента, останалите се притесняваха, че е монотонна. Но не знаеха текста. Тогава им казах: „Представете си един язовир. Спокоен отгоре, а отдолу – силни течения. Водата напира, и като дойдат солата искам да се отприщи бентът и да залее цялото поле“. Аз така обяснявам – визуално, но те са ми свикнали. „А солата колко да са? 8 такта, 16?“, питат те. „Не. Повече – 32, 64?“, отговарям. „А кой да свири?“ – „Първо единият, после другият“. И Миро и Иван са гениални музиканти и още на репетиция направиха солата. Но те са лъжлив финал. След него идва още един куплет и припев, за да „светне слънце“.
В „Правило едно“ има едно място в текста, където сякаш четеш забързания текст от рекламите за лекарства. Как се случва той на живо?
Трудно. И по време на записите също беше трудно. През цялото време, докато репетирахме, периодично Димитър Ганчев ( б.а. който е смесвал албума) ме привикваше: „Хайде влез да пробваш речитатива“. И все не ставаше. Естествено – получи се в последния ден.
За финал и по темата с „Правило една“ – имаш ли дистанционно?
Имам. Но го използвам да загася с него телевизора, ако случайно някой вкъщи го е включил.
*Ако още не сте посетили някои от концертите на Стефан Вълдобрев и Обичайните заподозрени, за да чуете „Жълт код“ на живо, може да го направите на тези дати:
- 5 август – Бургас
- 8 август – Jam on the River, с. Дебнево, Троян
- 14 август – Варна
- 17 август – Габрово
- 20 август – София, кино Кабана
- 21 август – Самоков
- 5 септември – Созопол
- 9 септември – София, Арена София
- 11 септември – Кюстендил
- 13 септември – Силистра
- 23 септември – Благоевград
