Петко Славов или „воайорът с китара“, както преди време го нарекохме, е една от онези тихи артистични сили, гравитиращи около магнитния полюс на музиката и литературата, които разтварят в себе си огромна вселена със смисъл, без да крещят шумно. Парченца от тази Вселена са се подредили стройно във втория му солов албум „Краят на една утопия“, който излезе току-що и вече е във всички дигитални платформи.
Албумът носи името на може би най-разпознаваемата песен на Петко Славов, за която преди време той ни каза: „Тя показва раздялата ми с определена илюзии, дори мечти, в които вече не вярвам. Изчистването ми от излишното.“
Всяка от песните в албума е директната реалност, омекотена и приласкана като дъщеря от баща, но изострена в посланието си. Затова музиката на Петко не е лесна и не е за всеки, а само за онзи, които търси още едни чужди очи, на които да се довери във видяното наоколо. Такава е и литературата му, или поне ако се съди по дебютния му роман „Въпреки любовта“, който излезе преди близо две години. Такъв е и във всяка група или музикален проект, в който се включи. А през годините те съвсем не са малко. С любимия си бас е бил част от „Остава“, Blueba Lu, Koka Mass Jazz. С брат си Николай Славов създадоха групата Airbag. А с актьора Иван Юруков отскоро движат алтернативното музикално начинание „Терпентина“.
Може би заради всичко това, този втори албум „Краят на една утопия“ отне на Петко Славов ни повече, ни по-малко от 7 години и в крайна сметка събра в себе си 10 песни, 10 сингъла, които излизаха на дози през години.
Каква е историята на втория ти албум „Краят на една утопия“?
Всеки нов албум започва с края на предходния. Няма работно време за идеите, те идват и си отиват, когато пожелаят. Моята единствена задача е, да ги уловя и да реша дали си заслужават. Първата песен след първия ми албум беше “Проблем в рая” през 2015 г. Пиша песни, когато хвана китарата, пробвам нещо напълно импровизирано, като се опитвам да изстискам последната капка индивидуалност от себе си. Колкото по-нестандартно в началото, толкова по-добре. След като се получи нещо, което съм сигурен, че никога не съм чувал, започвам да го рафинирам до степен на поп-песен. И след всичко това идва тежкият процес на текста, който може да отнеме от година до десет. Процесът на създаване на една песен, освен ако не работиш както много от изпълнителите с наемни композитори и текстописци, е дълъг. Например “Краят на една утопия” ми отне 10 години от демо до завършен трак, “Пак ни излъгаха” – “само” половин година.
Скоро си говорих с една позната датчанка. Тя е художник и когато един човек поискал да купи картина от нейна изложба, питайки колко струва, тя му отговорила – колкото би струвало нещо, над което си работил 6 месеца. Той замълчал, след което платил равностойността на половин годишна негова заплата. Така че нека хората се замислят какво отнема една песен.
Защо смени заглавието от „Утопия на последния влюбен“ на „Краят на една утопия“?
Дълго време мислих и още, различни заглавия – “Записки на една утопия” или “Краят на последният влюбен”. Но ще оставя това за втория си роман. За мен заглавието на песен е като корицата на една книга. Нейна опаковка. Тя трябва да провокира любопитство. В моя случай, това е името на песента, в която мисля, че успях най-добре да изразя себе си, а и песента, за която получавам най-много обратна връзка.
Дъщеря ти Симона прави всички визии както на последните ти музикални проекти, така и на романа ти „Въпреки любовта“. Какво е да работиш с нея?
Работя със Симона, защото мисля, че е много талантлива. Тя е чувствителна и със своите илюстрации напипва точката на пречупване в човешката сетивност, като изкарва емоционалността над повърхността. Визиите ѝ обединяват техническото майсторство с артистичната интуитивност, което според мен я прави толкова изразителна и вече разпознаваема. Освен, че тя ме разбира и усеща най-добре, младостта ѝ я кара да предлага идеи, за които обременени хора като мен няма как да се сетят. Надявам се, по този начин ѝ давам добър старт, макар че има опасност, след като стане много известна, да не намира време за баща си, ако той още се занимава с музика.
И като заговорихме за визия. Обложката на „Краят на една утопия“ е око, прободено със стрела в зеницата. Би ли споделил посланието ѝ с нас?
Истината е, че аз избрах този имидж от нейните работни неща. Това се случи и с корицата на романа ми “Въпреки любовта”, която също е нейно дело. Окото е символ за проглеждане – фокус и яснота, а стрелата е реалността, която често ни кара да се разделим с утопиите си, които съществуват само в нас. Стрелата е предизвикателството да обърнеш посоката, затруднението, което изпитваш, когато решиш да тръгнеш срещу течението.
Пусна албума заедно със сингъла „Пак ни излъгаха“. От кого и за какво конкретно се чувстваш излъган?
Не сме ли всички излъгани?! – Разминаването на обещанията, които получаваме с техните изпълнения. Плащаме за едно, получаваме друго, гласуваме за едно, управляват ни други, ремонтираме едно, разваля се друго, докато в един момент нещо в нас се чупи безвъзвратно, перпетуум мобилето на надеждата ни отказва и започваме да вегетираме. Не вярвам вече на никого, вярвам само на себе си и семейството си, това искам да кажа в тази песен. Докато не започнат да качват стихове по билбордовете, а не някакви снимки на смешни, понапълнели и плешиви чичковци, няма как да повярвам и да бъда вдъхновен от нещо, което ме заобикаля. Реалността наоколо е доста отблъскваща и не ми е до любовни песни.
Щях да сменям заглавието на „Пак ни излъгаха“, защото не е много продаваемо и най-вероятно няма да е удобно за някоя телевизионна класация, но се отказах. Едно от предимствата на неизвестен и независим артист като мен е, че можеш да правиш каквото поискаш. Музиката и изкуството са моята единствена утеха. В момента не търся лайкове, фенове и известност.
Съвсем наскоро се включи в шествието „Заедно за независима България“ в подкрепа на „Продължаваме промяната“ и Демократична България. Заяви политическата си позиция, така да се каже. Имаше ли притеснения да го направиш?
Имаше моменти, в които си мислих, че да си аполитичен е куул. Сега разбирам, че е било поза, незаинтересованост и чиста проба мързел. За мен е важно да заявя позиция, и поне да опитам да променя статуквото, защото не съм доволен от него. Показвам го и чрез текстовете си.
Защо в България малко артисти се престрашават да направят това?
Българският артист, според мен, е обречен на бедност и зависимост от частни партита и подаяния от заможни хора. Затова и тази негова обслужваща роля не му позволява да изрази позиция, защото може да изгуби жизнено важното следващо участие.
Според първоначалния ти план, в който първият албум се казва „Записки на последния влюбен“, а втория трябваше да е „Утопия на последния влюбен“, този „последен влюбен“ беше устойчив образ. Но сега изведнъж изчезна. Къде отиде? Не е ли влюбен вече? Изчезна ли любовта заедно с последния си представител?
По-скоро е артистично решение, да носи името на песента, която най-добре описва посоката ми.
Албумът започва със заглавната песен „Краят на една утопия“ и завършва с „Пак ни излъгаха“. Искаш ли да ни кажеш нещо с тази подредба?
Подредбата е важно нещо за един албум, ако се слуша от начало до края. Отделих време за това. Искаше ми се да звучи хомогенно, макар и да не е концептуален. Имената на песните загатват за текста и посланието му. Изгубвайки надежда ние естествено се чувстваме подведени и излъгани.
Някаква изтънчена меланхолия струи от музиката ти? Какво седи в основата ѝ?
Това е моята защитна реакция. Не обвинявам никого в нищо. Всичко минава през мен. Това включва и разочарованието. Оставям го да се разтвори, преживявам нещата интериорно и неминуемо това се отразява на настроенията ми. Слава Богу, меланхолията е най-големият приятел на креативността.
Обичаш да свириш на улицата, в паркове. Какво ти носи това?
Обичам да се срещам с неподправената емоция на хората на улицата. Музиката има силата да обезоръжава и да ни облагородява. Или на мен ми се иска да е така. Безразличието към нея говори за пустота във вътрешния свят.
И на финала – освен, че работите с групата ти Airbag, ти стана част и от „Терпентина“ с Иван Юруков. Как се случи това?
Иван Юруков, освен великолепен актьор, се оказа много талантлив композитор и текстописец. Отидох на една тяхна репетиция по предложение на Николай Димитров, който е барабанист в групата, а и сме приятели. Чух демата и им казах, че трябва веднага да ги запишат. Останах впечатлен от прецизността, с която Иван беше конструирал и аранжирал песните – часовникарска работа.
Бях решил да не свиря вече с никой друг освен нашата група с брат ми. Омръзна ми да свиря безидейно и да запълвам празнини в различни проекти. Лошото е, че много ми се свири на бас и за да го правя понякога се съгласявам с какви ли не предложения, макар и да не ми се иска. В „Терпентина“ обаче се чувствам част от процеса и това ми носи удовлетворение. А и компанията на двама актьори може да бъде много забавна.