Той направи инициативата „Мъже срещу насилието“ и заедно с групите No More Many More и Innerglow ще изнесат концерт на 8 март в подкрепа на каузата си. На 24 февруари, точно година след като Русия нападна Украйна, пусна новата си песен “Why?” срещу войната като състояние на света. А предишният му проект – „Ain’t Just A Thing“ с Makaya, фокусираше вниманието върху рака на маточната шийка. За Jean Mar посланието в музиката е водеща сила.
Jean (по паспорт Жан Маринов) живее в Швейцария, след като е обиколил света и е бил гражданин на Африка и Америка. Музиката си обаче прави тук. Идва си често и държи часовника си точно сверен със случващото се на българската сцена, като всяко от прибиранията му е посветено основно на концерти, записи и срещи с колеги. Сега пак е в София, а една от причините – запис на ново парче. Почти е готов с цял албум и усеща, че моментът да го пусне е назрял.
Заобиколил се е с истински талантливи и качествени музиканти. През последните години работи с Ташо Колев и Краси Тодоров от Jeremy?, с които излиза и на концерти. На сцена към него се присъединяват още Мартин Профиров (барабани) и Христо Михалков (бас), и двамата от P.I.F., както и момичето с красив глас Мария Маринова – Makaya. Въпреки общите фамилии, двамата с нея нямат роднинска връзка, но пък негов братовчед е Петър Дундаков („Тибетски сърца“). В гимназията пее в хора рамо до рамо с Насо Русков (Babyface Clan, Leepra De Luxe, Les Animaux Sauvages), днешен негов любим събеседник на тема музика. Но да караме подред:
Здравей, Jean Mar. Какво те накара да стартираш инициативата „Мъже срещу насилието“?
Насилието го има навсякъде, но като че ли в България темата се позамита. Липсва отношение и официална позиция. Като мъж това много ме засяга, защото аз също нося отговорност. Всички носим тази отговорност. Затова се надявам, че си даваме сметка какви са травмите, които остават.
Нямам личен конкретен повод, провокирал тази инициатива. Въпреки че сме мъже, един ден ставаме бащи и може да имаме дъщери, аз имам две, и това може да се случи и на нашите деца. Фактът, че през 2023 г. продължаваме да не говорим за това е плашещ. Работя с много хора, често момичета музиканти, и всеки втори, който срещна, е имал някакъв момент на насилие в живота си. Сериозно насилие – изнасилване, брутални неща. Да не забравяме и психическото такова. Държавата е тотално абдикирала. Опитах се да се свържа с общината и да ги поканя да помогнат да организираме нещо, но те отговориха, че нямат бюджет. Реално всичко опира до там, че ние трябва да се спасяваме индивидуално – като изчезне някой си го търсим сами, като се разболее някой – събираме пари за лечение…
Не за първи път „използваш“ музиката си за кауза.
За мен музиката е плавателен съд за такива неща. Когато съм щастлив и купонясвам, нямам нужда да го прехвърлям в музиката. Моите песни са свързани с нещо, което резонира в мен по силноемоционален начин. При мен музиката е средство, за да премина през тъжните тонове в живота и да ги извадя навън. Може би и заради това правя все тъжни песни, защото използвам музиката като терапия. Болката е най-добрият ни приятел. Травмата не е приятно нещо от една страна, но от друга – тя е там, за да ни научи. И тогава възниква въпросът – какво правим след това?
Откриваш ли съмишленици сред колегите си?
Ако трябва да съм честен ми е трудно, защото животът на хората е пренаситен с разочарования, особено в България. Имам усещането, че има толкова много разочарование, че хората сякаш избягват да говорят за още едно. Това е механизъм за справяне и аз го разбирам. Имам усещането, че ние музикантите в България бягаме от по-сериозни теми. Например, не усетих конкретна силна позиция против войната в Украйна. Когато започна се свързах с колеги с предложение да направим песен против войната и чух само оправдания. Според мен имаше и някакъв страх.
Стигнахме и до новата ти песен “Why?”. Ти все пак направи песен против войната.
„Why?“ е писана за войната, като състояние на света, но без да взимам конкретна страна. За мен е непонятно как човечеството е претърпяло 4 милиона години еволюция и в тази точка, в която сме днес, ние продължаваме да се самоунищожаваме.
Важно е да кажа, че като музикант имам две паралелни същности Jean Mar и Jean Мarinov. Jean Мarinov е класически рок музикант. Харесва ми да правя песни от този тип и си давам сметка, че не всяко послание може да бъде облечено в модерни дрехи. Когато правя сериозни неща, някак си искам да звучи по-класически, като Pink Floyd.
С кого направи парчето?
На клавишните е Иван Христов, който беше в група ТЕ. Жена му Станислава пее беквокали, а китарата е на Стоян Бозов. Много е готино че 12-струнната китара, на която свири Стоян, едно време е била собственост на Аланис Морисет. Така че има и нещо от Аланис в тази песен. Клипът е направен по кадрите на един фотограф от Одеса – Александър Каменски. Когато войната реално започна миналия февруари, случващото резонира много дълбоко в мен и започнах трескаво да търся информация. Открих Александър и той ми сподели снимките си, които са уникални, защото акцентът в тях не е ужасът, а надеждата. Върху тези снимки, които не са много, изградихме концепцията на видеото и отправихме посланието на песента ми – „Защо?“.
Последните ти проекти като Jean Mar са с Краси Тодоров и Ташо Колев от Jeremy?. Как се откри с тях?
През 2015 г., на снимките на клипа на „Спомени“ по текст на Петя Дубарова, се запознах с оператора Драго, който е от Каварна и който ме запозна с Ташо. Благодарение на него стигнах и до Краси, когото гонех отдавна, след като бях попитал братовчед ми Петър Дундаков за съвет с кой музикант и композитор да работя.
Откакто си с тях има промяна и в музиката ти.
Да. И двамата ми влияят много, но никога директно. С тях усещам много положителни емоции в студио и се чувствам спокоен.
Твоя дуетна половинка задължително е Makaya. Как я избра?
Снимка: Licata.bg
С нея имаме много общо. Тя е от Бургас, майка ми също е от там, затова и аз се чувствам полу бургазлия. Имаме еднакви фамилни имена. Оттам дойде и приятния двоен прочит на логото JM. Може да се разбира като Jean Mar, но и като Jean & Makaya.
Срещна ни предаването „Нови 10+2“ на Васко Громков по БНТ. Първата ѝ авторска песен и моята „One More Time“ бяха по едно и също време в класацията. Като чух гласа ѝ си казах, че има невероятен потенциал. От тогава я следя и винаги съм искал да работя с нея, но по онова време имах една много ревнива приятелка. След като се разделихме ми се отвори вратата да работя с Мария. Обичам да фантазирам, че всичко което правим има причина.
Как музиката влезе в живота ти?
И при Петър (б.а. Дундаков), и при мен, музиката идва от едно и също място. Нашите баби бяха сестри и баба ми беше много голям почитател на операта. Водеше ме от малък. Естествено, после чух Beatles, станах фен на Duran Duran и Depeche mode. Докато бабата и майката на Петър го записаха на пиано, при мен нещата поеха в друга посока. Заминах да живея с баща ми в Кения и това пътуване разби музикалните ми планове, защото там нямаше същите условия като в България. От друга страна, живеейки в Кения ми помогна да виждам света от друг ъгъл. Научих и суахили.
В нашето семейство има едно вярване, че творческата насока идва от къщата, в която са живели бабите ни – къщата, в която е живяла и самата Петя Дубарова в Бургас. Има специална енергия в тази къща, защото освен ние с Петър и Петя Дубарова, която е от друго семейство, от там излиза и вуйчо ми Иван Кожухаров – художник и график. Една от мозайките в Бузлуджа е негова.
С какво се занимаваш извън музиката?
Ще започна от по-далеко. Като се върнах от Африка се записах в Първа английска гимназия. Преди да я завърша обаче заминахме за САЩ. Там се дипломирах и записах колеж, но за да се справиш в тази държава като емигрант трябва да мислиш по-практически. Възникна въпроса – С какво ще си изкарвам парите? Затова в крайна сметка завърших няколко неща – музика, биология и информационни системи. В момента работя в областта на биотехнологията – IT в отдел Ваксини във фармацевтична компания.
Защо избра да правиш музиката си в България?
Имаме невероятни музиканти, но не знам дали ценим достатъчно този факт. Може да не са хиляди, но тези, до които имам достъп, са на много високо ниво. Ако трябва да работя с професионалисти от тази класа в чужбина, зад мен трябва да стои много сериозен лейбъл. Тук колегите са освен музиканти и човеци, можеш да седнеш и да си говориш с тях за живота. Това е много рядко срещано в чужбина. В Щатите, например, като влезеш в студио, отношенията са делови – всичко касае пари и време.
Като човек на света как ти звучи думата „емигрант“?
Мисля, че мога да започна от начало, където и да ме поставиш вече. Бил съм и в Африка, и в Щатите, а в Швейцария съм вече 10 години. При мен няма страх от промяна. А думата „емигрант“ не значи нищо. Аз ставам и лягам с новите за България. В Швейцария живея в мой си балон. Преместих се от САЩ, защото там е абсолютен капитализъм и изживях тотален бърн аут. Осъзнах, че трябва да променя нещо, за да не се загубя като човек. Артистът в мен умираше.
В Швейцария свършвам работа точно в 17:00 ч и после съм свободен да правя това, което искам – прибирам се у дома и свиря. За да пишеш музика са необходими време и пространство. Ние музикантите сме като рецептори за музиката, която се носи наоколо и я улавяме. Тя не ни принадлежи. Но преди това трябва да съм се поставил в готовност за този преминаващ дух, чувство, емоция, както искаш го наречи. Трябва да съм сам, да имам време и да усетя пространството. После всичко зависи от твоята чувствителност и способности като музикант да пресъздадеш това нещо.
Говорил съм си и с Методи (б.а. Кръстев от No More Many More) за неговия начин на работа. С него ни събра Теодор Янков – барабанистът на Skre4, бившата група на Методи. Ние пък с Теодор се намерихме в едно студио в „Младост“ още преди 12 години, а след това записахме заедно и моята песен „Спомени“. Та един ден засякох Методи и Радула в клуб „Терминал 1“ и се заговорихме за общия ни приятел Теодор. С времето се зароди уважение помежду ни. Много ми харесва, че Методи има самочувствие за себе си, знае кой е и какво може да предложи, и не е зависим. Затова и излизаме заедно на концерта „Мъже срещу насилието“ на 8 март. Важно е да застанеш на сцена с хора, на които вярваш, разбираш музиката им и посланията им.
(Прочети още: Методи Кръстев: Думите са по-опасни от оръжията)
Та Методи е като швейцарец в писането на песни. Всеки ден отделя някакво време, за да „отиде“ в това пространство. Седи в студиото, свири, оставя се да мисли и нещата започват да минават през него, а той ги записва. От 30-40 идеи изкарва 2-3 песни. Ако не се заявиш обаче в това пространство и не можеш да изключиш мозъка и мислите си от ежедневието, не става.
Учи ли се да се изключваш?
Родени сме с тази способност. В момента уча в института на Мадлен Алгафари за психотерапевт. В психологията хората се разделят на 5 вида характери, от които единият се нарича шизоиден. Шизоидният аспект е възможността, по един или други начин, да се изключиш от това, което се случва около теб. Да влезеш в един имагинерен свят, пространство, което е някъде в космоса, някъде дълбоко в теб. И според мен ние всички – артисти и музиканти, имаме тази възможност. Всичко около теб спира да съществува и понякога е много трудно да излезеш, защото там е много хубаво. Не е лесно обаче да се пренесеш там, когато си заобиколен от шум, хора и битовизми.
Поезията е друга част от творческото ти аз, за която не говориш много, а може би не те и питат. Разкажи ми за стиховете си.
Пиша още от 11-годишен. Поезията за мен дойде дори преди музиката. От малък чета Дубарова, Фотев. Сега обаче пиша предимно текстовете на песните си. За мен не може да съществува песен без послание. Въпреки че винаги измислям първо музиката, докато пиша мелодията винаги си представям посланието. В този момент то още не е дошло като думи, но е категорично като усещане. Това е духът на поезията. Скелетът на една песен започва с него.
Стихове пишех като по-млад, в 20-те си години. Но в Щатите нещо се пречупи в мен. Сега по-скоро искам да напиша книга, защото този живот, през който съм минал е интересен и мисля, че си заслужава да е споделен. Не мисля, че книгата ще е биографична, защото не се преживявам като някакъв супер специален човек, но искам да споделя това, което съм преживял.
