Колъм Барейд е режисьор и сценарист на филма „Мълчаливото момиче“ – ирландското предложение за Оскар тази година. До момента лентата обра куп престижни награди, включително Кристална мечка от Берлинаре, и се превърна в най-печелившия ирландски филм на всички времена. Това е и единственият филм до момента, за който ние знаем, който има 100% позитивни ревюта от критици и публика в най-големия сайт за оценка на филми Rotten Tomatoes.
“Мълчаливото момиче” е една от най-деликатните и същевременно емоционални и внушителни истории, пресъздавани на голям екран в последните години. Базирана е на новелата „Foster“ на Клеър Кийгън.
Във фокуса е 9-годишната Кайт (в ролята е дебютантката Катрин Клинч), потиснато от домашната среда момиче с майка, която постоянно ражда и не дарява децата си с особено много любов, и баща, който предпочита да пие и да е извън къщи. Освен че двамата родителите са безкрайно далечни помежду си и към децата си, те дори не говорят един език – майката и децата се разбират на ирландски, а бащата говори само английски. Главната героиня е мълчалива и затворена в себе си. Докато едно лято майка ѝ не решава да си почине от нея и не я дава на далечна бездетна роднина за ваканцията. Изведнъж момичето разцъфтява и открива щастието в това някой да се грижи за теб, но открива и дълбоко пазени тайни в новото си семейство. „Мълчаливо момиче“ е филм на малките детайли с голямо значение. Красиво сниман, режисьорът и сценарист Колъм Барейд закодира послание във всяко свое визуално и сюжетно решение.
Барейд беше и в България, за да представи лично филма си на тазгодишния фестивал Cinelibri, където успяхме да поговорим с него за мястото на тишината в киното, за силата на кръвната връзка и влиянието на литературата върху киноиндустрията.
Г-н Барейд, какво в новелата „Foster“ на Клеър Кийгън ви провокира да мислите зa нeя като възможен сценарий за филм?
Новелата е доста особена и не бях 100% сигурен, че може да се преведе на филмов език. Със сигурност имаше няколко неща в текста, на които трябва да се обърне особено внимание. В нея няма сюжет, някакво кой знае какво действие. Драматичните обрати също са минимални. Всъщност драмата, която изпитват героите, е предимно вътрешна. По-голямата част от нея се е случила в миналото и основното нещо, което героите се опитват да правят е да прикрият тази драма. Но аз реших да повярвам на историята и на идеята, че филм, които не се стреми да е прекомерно драматичен, също може да бъде интересен.
Основното беше да осъзная, че напрежението между героите е достатъчно, за да бъде уловено от камерата и то без думи. Разбира се, беше много важно да подбера добре хората в екипа, да немеря правилния оператор, актьори. Вярвах, че ако успея да задържа публика в очакване, ще я накарам да преживее един вид катарзис накрая и това ще оправдае цялата въздържаност на филма. Когато аз четох книгата и стигнах до финала се оказах заровил лице в шепи, плачейки. Исках да преведа това усещане на екран.
Може би сте успял, защото на финала на филма ви и аз бях в същата ситуация, без дори да знам защо. Винаги съм се вълнувала от връзката между киното и литературата. Кое е най-същественото в нея според вас?
За мен всичко опира до емоцията и улавянето на емоцията, която литературата всъщност създава, докато четеш. Опитах се да направя точно това във филма, защото мисля, че това е най-важното нещо и за публиката. Има някои писатели, които силно ме привличат като естетика, как избират да представят света, и Клеър Кийгън е една от тях. Тя използва по много интересен начин езика – много сдържано и изчистено, но същевременно влиза много дълбоко във вътрешния свят на героите. Опитах се да направя това и в „Мълчаливото момиче“, като реших визуалният дизайн да е доста семпъл, много изчистен и икономичен.
Интересно нещо се случва, когато създаваш филм, в който сюжетът не е главното действащо лице. Тогава, така да се каже прозата на филма, става много по-ясно изразена. В литературата това е често използван похват –действието остава на втори план, за да изпъкнат стилистичните елементи. Когато направиш филм, който не разчита на сюжет, изведнъж неговите естетически елементи биват поставени под лупа. И това се забелязва доста често във филми, които разглеждат деца. Например в Rat Catcher на Лин Рамзи и Bye, Bye, Birdy на Джейсън Алекзандър. Текстурата на филма изведнъж е много по-значима и някак си оживява по начин, по който не би могла при един динамичен сюжет.
Какво ви провокира в дебютния ви пълнометражен филм да сложите фокус точно върху децата?
Във всичките ми късометражни филми преди това главните герои са били деца. Има нещо, което ме привлича към тази перспектива, която те дават. Може би, защото, чрез тях показваш гледна точка, която не разбира напълно света, който вижда. Интересно ми е да работя от тази перспектива, която ни кара сами да свързваме точките. Аз самият не харесвам филми, които прекалено много разчитат на сюжет.
В основата на историята в „Мълчаливото момиче“ е поставен въпросът дали кръвта е необходимото условие в едно семейство. Вие какво мислите?
Аз не вярвам, че кръвта е нещото, което свързва хората и филмът ми е доказателство за това. За жалост понякога щастието не е в биологичното ти семейство, а можеш да го намериш на съвсем друго място, там, където ще откриеш и увереността в себе си.
Предавате посланието си чрез тишина и много малко думи. Какво е тишината за вас в киното?
Струва ми се, че днес няма достатъчно тишина във филмите. За мен доброто кино е невербално. Ще направя един паралел с Хичкок, който може да разбереш, дори когато спреш звука на филмите му. Така че съм поддръжник на историите, разказани с по-малко думи. Мисля, че е добра философия, която да се възприеме от повече режисьори. Разбира се, тя не е валидна за всички филми. Всичко като „All the president’s men” няма да работи с изчистен диалог.
Мисля, че е полезно да комуникираме повече емоционално, без да използваме много думи, защото така може би създаваме нещо по-универсално. Например моментът с бисквитката във филма или с тичането към пощенската кутия – всички ги разбират без диалог. И за мен това са много красиви примери за универсалността на киното.
A може би тази обраност в думите е просто свързана с мен и характера ми. Не съм много сговорчив. Ако не ме питахте въпроси, нямаше да говоря толкова много.
Усещахте ли, че поемате риск да направите деликатен филм във времена, в които киното се състезава кой крещи по-силно?
Все пак, ако всички други крещят, може би има определена сила в това да си тих. Мисля, че това се вижда и в реакциите на публиката, която припозна филма като някаква хубава алтернатива на този шум.
И в крайна сметка „Мълчаливото момиче“ стана ирландското предложение за чуждоезичен Оскар тази година. Как ви накара да се почувствате това?
Много съм щастлив и горд. За мен едно от най-важните неща е, че аз говоря на ирландски, жена ми, която е продуцент на филма, също. Имаме две малки момчета и ги отглеждаме с ирландски. Така че ирландският е голяма част от нашия живот. За жалост това е един от изчезващите езици в държавата ни и се смалява още повече на местата, където е останал. Но все пак има хора, които се опитват да спасят езика, така че за нас филм на ирландски да е издигнат по този начин и да представлява нашата държава, означава изключително много. Имаме голяма подкрепа у дома и се усеща един вид национална гордост, защото говорим на света на своя собствен език, често на хора, които никога не са го чували и им звучи като музика.
Снимка: Licata.bg
Вие самият каква литература харесвате?
Чета предимно ирландски автори, което може би е малко шовинистично – Джон Макгахърн, очевидно Клеър Кийгън, един млад автор Колин Барет, който пише само разкази, но е майстор в това, Колъм Тойбин. Напоследък чета повече нехудожествена литература и теоретични книги за кино.
Работите ли по нещо ново? Ще видим ли от вас втори пълнометражен филм или ще се завърнете към документалистиката?
Работя върху няколко неща и всички те са пълнометражни художествени филми. В момента правя особени гимнастики с времето си. В полета насам, например, писах трийтмънт за филм, за който спечелихме финансиране наскоро и на който трябва да започна да пиша сценария. Намирането на време е предизвикателство. Следващият ми проект не е вдъхновен от литературата, а ще е по оригинален сценарий, но отново е ще разказва история от миналото в Ирландия. Живо се интересувам от държавата ми.
*Може да гледате „Мълчаливото момиче“ тази вечер, 19 октомври, от 20:30 ч в кино „Одеон“ и на 26 октомври от 19:30 ч в кино „Влайкова“
