Тони и Пепи или hug or handshake. Кой от тях предпочита прегръдка и кой – ръкостискане, не знам, но щом се срещнахме просто си стиснахме ръцете, а на финала се разделихме с прегръдка. С това може да се асоциира и музиката им, която, се радва на ефир, въпреки че е алтернативна, дори ъндърграунд за нашата сцена. Публиката отпърво я посреща леко резервирано заради все още необичайното за нашите географски ширини звучене, но след като изслуша няколко сингъла и дебютния им албум Once Upon A Pink Sedan я прегръща, в повечето случаи за дълго.
(Прочети още: hug or handshake и тяхната indie магия)
Малко повече от две години след първия ни разговор и един цял албум по-късно, Антон Георгиев и Петър Трифонов отново са гости в ЛИЦАТА, с натрупан не само много опит зад гърба си, но и много задълбочени и ценни наблюдения над музиката. Ето защо кръстих това интервю „Анализирай това“, а по-надолу ще прочетете и подробности.
hug or handshake вече са пълнокръвна банда с Виктор Иванов на бас (с който Пепи е свирил в Bears and Hunters) и Ник Николаев на барабани. Вече имат достатъчно излизания пред публика не само в клубове, но и на фестивали. След първите си два сингъла „Molten Dream“ и “Blaze of Sorry” гръмнаха направо с албума Once upon A Pink Sedan, който пък беше чудо невиждано за България. Осем песни, илюстрирани в поредица свързани сюжетно видеоклипове, в които на всичкото отгоре имаше интерактивност (гледащият сам избира накъде да тръгне сюжетът на видеото). А само преди дни отвориха следващата страница с новото си парче „Slowboy“, което за пореден път промени очите, с които да ги гледаме. Та над три кафета…, всъщност две кафета и ягодова лимонада, в деня, в който сменихме зимното часово време, се оказа, че с hug or handshake и правим един много ранен разговор за важните неща в музиката.
Новата ви песен „Slowboy“ е още един, различен нюанс от вас и музиката ви. Постоянно ли търсите разнообразието?
Пепи: Просто се случи. Песните от албума свирим вече две години, но през това време слушахме нова музика, влияехме си един на друг, нашия продуцент Monyx също ни влияе, така идват новите идеи и като седнеш с китарката вкъщи се оказва, че малко си се променил и ти.
Предполагам, че и в момента работите по нови неща.
Тони: До колкото ни позволява времето, да. Сякаш като пуснеш песен я изкарваш от системата си, но тя те е отвела до някъде другата и затова нямаш търпение да седнеш и да работиш по следващата, започвайки именно от това другаде.
А „Slowboy“ подсказване за нова посока ли е за hug or handshake?
Пепи: Трудно е да кажем. Следващата ни песен няма да е като „Slowboy“. Но в процеса на писане се променят много неща. Докато една идея стигне до финал може да звучи тотално различно.
Тони: Трябва да споменем тук Монката Лозанов, нашия продуцент, който има ясно изграден вкус и визия за нещата и е доста категоричен характер.
При предния ни разговор ми казахте, че Monyx е третият член на групата.
Тони: Още така го усещаме.
Пепи: Преди да се запознаем с Мони, си мислихме, че ще правим много по-инди алтърнатив неща, по-класически, като The Strokes. Та сме малко учудени какво се получи. Ако можехме да погледнем напред във времето….
Тони: …щяхме да помислим „Къде се объркахме и защо стана така?“ (смее се)
Пепи: Просто си повлияхме и ни се измени вкуса.
Значи днес мислите в съвсем друга посока и тя ви харесва?
Тони: Да. Бих казал, че няма непременно тенденция, че всяко наше следващо парче ще е все по-поп. Напротив. Дори имам чувството, че попа сме си го изкарали от системата със „Slowboy“ и сега ще пробваме пак малко по-твърди неща.
Кое ви вълнува повече в момента – да концертирате или да пишете нова музика? Ясно е, че нещата вървят паралелно, но е ясно и че независимите артисти не разполагат с цялото си време само за музика и се налага често да избират от тези две неща.
Пепи: Убедихме се, че не сме най-великите мултитаскъри – да имаме 10 уредени концерта и да записваме и песни. И двамата сме по-ориентирани към записването на песни и пускането им, защото ни носи повече смисъл. В началото даже не сме имали идеи да свирим на живо.
Тони: Концертите не бяха нещо, което непременно искахме да се случи възможно най-скоро, и то си пролича, защото ни отне година и половина-две да излезем на сцена.
И обстоятелствата на пандемията се бяха стекли така, че работеха във ваша полза – да пишете музика на спокойствие.
Тони: Мисля, че не само ние имаме този проблем с избора дали да пишеш музика или да правиш концерти. Самият бизнес модел подтиква нещата в тази посока. Хората, които разчитат на музиката, за да изкарват прехраната си, правят концерти, защото от права никога не се изкарва достатъчно. Записват нови парчета, за да покрият някакъв минимум. Публиката ходи по концерти на тези най-известни артисти заради старите парчета в повечето случаи. А в чужбина моделът не е точно такъв. Най-големите артисти, които са обезпечени вече финансово, си позволят за 2 години да се затворят, да не концертират, да работят по следващ албум, да излязат с него, и да направят едно турне със 120 концерта в рамките на година. У нас постоянно колелото се върти – концерт след концерт след концерт и помежду другото, ако успееш да вкараш някъде записи, е ок.
И това може би обяснява донякъде защо у нас се изкарват толкова рядко сингли.
Тони: Е, и тук има работливи, продуктивни хора.
Да разбирам ли тогава, че вие двама сте малко slowboys?
Тони: Разбирай го абсолютно, да. Не искаме да си го признаем, но е така. Всъщност защо пък да не си го кажем?! Монката, страшно много ни се кара и ни бие по главата, че сме бавни. И е прав. Той много се опитва да ни мотивира, но човек, ако не му идва отвътре… Но пък да си slowboy си има и плюсове. Въпреки че всички задачи извън креативния процес, няма смисъл да се бавят – да пишеш на този, да звъннеш на онзи.
Пепи: Хората виждат просто един пост във Фейсбук или нещо качено в YouTube, но има толкова много неща, преди да се стигне до там.
Клипът на „Slowboy“ е пълен с едни много свежи танци. Обичате ли да танцувате?
Пепи: Обичам, като не съм пред хора, и ставам много самоуверен. Част от идеята на видеото беше да покажем…
Тони: …какво можем.
Пепи: Толкова си можем, но ни е приятно. Измислихме си 3-4 базови движения напред-назад.
Тони: Имахме някакви референции от видеа и филми дори. Например от Спайдърмен 3, от една сцена с Тоби Магуайър. Събрахме се в репетиционната да си го изрепетираме и беше пълна катастрофа. Обаче е хубаво да установиш, че е така предварително. Просто някои неща става малко по-добре, ако отделиш едни 2-3 часа да ги помислиш.
„Slowboy“ е първото парче, което първо сте свирили много на живо и след това се пуснали като сингъл. Всички останали първо са издадени, после са представяни на живо. Защо ви отне толкова време да пуснете „Slowboy“?
Пепи: Защото ние сме slowboys.
Всъщност се чудех, дали не сте го задържали умишлено заради албума Once Upon A Pink Sedan и всички сингли, които трябваше да излязат от него?
Тони: Не беше чак умишлено. Просто имахме много видеа, които трябваше да излязат. „Slowboy“ го записахме още миналата година, но докато се мастерира, докато се снима клипът… Чудихме се и за смесването много дълго време. Плюсът на това, че работим с Монката, е, че той е човек, който постоянно се самоанализира. Не е като да сме отишли, да сме дали едни пари за микс, и да ни кажат след 2 дни „Готово е. Дайте коментари.“ Мони го прави и след 2 дни казва „Нещо не ми харесва, чакай да гo пипна“ и ни дава още една версия. После още една. И ние започваме да слушаме 6 версии и да се чудим. След като всичко беше готово оставихме и 1 месец за промоция и то стана 17 март.
Като каза един месец време за промоция, се вижда, че сте от групите, които работят с дългосрочен план. Узряхме ли за подобен метод на работа, превърнал се в стандарт на Запад?
Пепи: Случва се малко по малко при млади банди. Нормално е мисленето да се променя при младите, които се стремят към новите тенденции.
Тони: Дори вече има неща, които още по-младите от нас правят, а ние не. Като Тик-ток, например. Ние нямаме. Днес, в много по-голяма степен една прохождаща група се сравнява със западните банди и се учи от тях, а не толкова от местните. Mоже би се целим извън пределите на нашата държава, защото се говори, че светът вече е отворен. Е, не става от днес за утре, само защото има Facebook и Spotify. Този процес отнема време. Няма и как да очакваш, че само защото си от България ще ти обърнат внимание, или само защото си от България няма да ти обърнат внимание. Това е само един от компонентите и смятам, че не е толкова определящ за музиката.
Преди време Благо от Hayes&Y каза пред нас „Да продадеш поп музика е като да продадеш Coca Cola”. И вие ли мислите така?
Тони: Абсолютно. И от Hayes & Y има какво да се научи.
Бизнес мръсна дума ли е за hug or handshake?
Тони: Не.
Пепи: Като кажеш бизнес, първосигнално хората си мислят, че правиш неща, нагласени според очакванията и вкуса на хората, за да си докараш финансови облаги. А за нас е просто опаковка, с която да допълним изживяването на музиката и да я презентираме по правилния начин, така че да засилим усещането. Има разлика между това да чуеш песен, записана набързо и качена в Soundcloud, и такава, записана в студио и с клип, нали?
Тони: Вече не може да очакваш, че ще качиш любителския си запис в YouTube, ще го споделиш през профила си във Facebook и той ще гръмне. Не става. Много повече неща трябва да свършиш. Трябва да помислиш за всяка платформа индивидуално. Има достатъчно информация и човек трябва да чете и да се интересува. Ако направиш всичко, и въпреки това нямаш успех, не бива да се отказваш, а да анализираш и при следващия сингъл да направиш това, което си научил от предишния, и да избегнеш грешките, които си допуснал.
Още едно обяснение, защо стават бавничко нещата. Имате готина песен и видео, но трябва да чакате, например, цял месец, за да направите и добра промоция. Всичко това закали ли търпението ви?
Тони: Албумът особено много. Беше записан и смесен може би година по-рано. Имам спомен, че много често си лягах нощем, знаейки, че имаме записани парчета, които никой не е чувал и си мислех „Хайде, кога ще ги пускаме!“ Но после се подсещах, че има видеа, определен процес, през който всичко да премине, и се каляваш, да. Виждаш, че това е начинът, защото, ако избързаш ще компрометираш парчето, ще го застреляш в крака.
Като заговорихме за Once Upon A Pink Sedan, кога дойде идеята да го направите като поредица от тематично свързани видеа за всяка песен (вижте ги ТУК)?
Пепи: С handplayed имахме работа още по първия ни сингъл „Molten Dreams“. Ние мислехме да започнем албума с един видеоклип, но те влязоха с тази идея за поредица, тъй като вече бяха чули целия албум. Но, да, ескалираха нещата отвъд очакванията ни.
Помислихте ли си „Боже, с какво голямо нещо се захванахме“?
Тони: Да. През цялото време. И затова толкова се проточиха нещата, защото беше голям проект на всички нива, а всички го подценихме. Бих казал, че успяхме да си вземем уроците, а за мен това е супер важно – всяко нещо, което правиш, да се обърнеш и да се запиташ „Можеше ли тук нещата да се направят различно?“ Гледаме напред и сме доволни от успеха, но въпреки това си взимаме поуките от всеки сингъл, колкото и успешен да се усеща за други.
И какви уроци взехте от пускането на албума?
Пепи: Визуалната част беше проект, който включваше доста хора, докато за музикалната отговаряхме буквално тримата с Monyx. Kак се взимат решения по визуалната част, когато сте 30 човека, е доста различно, от това когато го правим само ние тримата. Научихме доста за това кои са процесите, които на нас ни пасват и горе-долу към какво се стремим в бъдеще.
А кои бяха тези процеси които не ви паснаха? Работата с твърде много хора ли?
Пепи: Със сигурност ми се иска повече от решенията да се взимат от нас и да имаме възможно най-широк поглед над всичко.
Тони: Почти всяко видео беше с отделен режисьор и всеки имаше негова визия за нещата. Затова и беше много трудно да го опакова така, че цялото да се усеща като едно. Мисля, че и вниманието на хората спадна, защото не можеш да ги държиш ангажирани две години, като им даваш на час по лъжичка, тоест на три, даже и повече, месеца – по едно видео, пък и да очакваш, че те си спомнят какво е станало с предишното.
Същото е и с интерактивността. Хората, които сме измислили видеото, го усещаме по един начин, но за останалите се оказва объркващо. Явно не е случайно, че няма и западни проекти, които да залагат на интерактивност все още. Цялото нещо е на границата с гейминг и малко се губи фокусът на музиката.
Интересен ми е вашият опит с платформата за финансово подпомагане на проекти IndieGoGo, в която събирахте средства за издаване на албума.
Тони: Повечето помощ дойде от приятели и роднини.
Пепи: Понеже повечето хора в handplayed са от Американския университет и като че ли тази инициатива остана затворена в един балон от обвързани помежду си хора. На национално ниво не мисля, че на хората им пука много и не мисля, че музиката е такава част от ежедневието им, че да я финансират.
Колко важна е музиката за българина?
Тони: Не е до националност. Мисля, че всеки слуша музика, просто не всеки е толкова ангажиран.
Щом не е до националност, защото, бандите осмелили се да направят нещо модерно, западно и различно от няколкото стила с почитатели у нас, се считат за необичайни и трудно им се дава път въпреки, че по цял свят това е камо ли не мейнстрийм?
Тони: Липса на любопитство по-скоро. Изисква се някакво усилие, за да си кажеш „Искам да слушам нова музика“. Според мен просто достигаш някакъв праг на емоционална интелигентност, защото за мен музиката е пряко обвързана с емоционалната интелигентност, и от този момент не сменяш повече вкуса си. Все пак носталгията е една от най-силните емоции и като я обвържеш и с лични спомени се озоваваш заключен в нея.
Как се вирее в среда, пълна с носталгия?
Тони: Би трябвало да сме интересни на хората, които в момента порастват и им се променят вкусовете. Няма как да се харесаме с всички. Правиш нещо, което на теб ти харесва и се надяваш и на другите, които са с твоето мислене, да им хареса.
Не липсват ли и лидери на мнения, които да променят и разнообразяват музикалните вкусове?
Пепи: Хората имат норма как трябва да се държи и да изглежда един музикант/известен човек, наложена от телевизията, може би. Повечето артисти гледат да се впишат в това очакване. Реално, от една страна, имаш очакването на хората, от друга – музикантите, които изпълняват тези очаквания, и всичко се завърта в порочен кръг, който не се пробива. А това задава музикалния вкус и цялото възпитание на хората. Затова западните тенденции са единствения шанс за разнообразието.
А вие каква музика слушате в момента?
Тони: Седемдесетарско кънтри – Уейланд Дженингс, Дон Гибсън, Кристъл Гейл. И виждаш как модерните артисти са взимали от там и как има много повече неща в кънтрито, а повечето хора са с впечатление, че кънтри музиката е селска музика.
А това, което слушате в момента влияе ли върху музиката, която правите?
Пепи: Оставя дълготраен отпечатък за дълъг период и със сигурност влиае. Не мога да кажа под каква форма обаче.
Това кънтри ще го усетим ли в някоя следваща песен?
Тони: Предстои да видим. За мен музиката влияе на две нива. По-първично, което ме кара да си кажа „Това парче много ме кефи, сега ще седна и ще се опитам да напиша нещо, което да звучи като него“. Сядаш и, ако не си му дал достатъчно време да мине през теб, то не иска да излезе. Второто е, когато му дадеш достатъчно време да ти залегне на подсъзнателно ниво и тогава излиза от само себе си в комбинация с нещо друго. Така и днес има стилове, които не си представям, че мога да слушам, но вече не се заричам, защото до преди години не можех да си представя, че ще слушам и кънтри.
Пепи: Аз сега слушам доста крайни неща. За 20 минути мога да си пусна метъл кор и новия албум на Лана Дел Рей.
А как виждате клубната ни сцена?
Пепи: Между 2013-а и сега мисля, че няма разлика.
Тони: Освен, че няма клуб Терминал 1.
Има някакви напъни, които обаче според мен идват повече от бандите. Като Hayes & Y и концерта им в EXE Club. Интересно решение, защото това не е клуб, в който подобни банди правят концерти. Но все пак търсенето определя предлагането като при всяко едно нещо.
Пепи: Подобна стъпка е риск. Ако искаш да промениш вкуса на по-масово ниво в началото ще загубиш пари.
Тони: Но е и очевидно, че щом всички правят едно и също и то не работи или работи по начина, по който виждаме, а ти искаш нещо повече – трябва да промениш нещо.
Започва ли да се възпитава клубната публика в малко по-различна музика?
Пепи: Според мен все още си го има този балон. Случват се доста интересни в музикално отношение неща и малко по-малко аудиторията се разширява, но основният кръг от хората, които имат интерес към по-алтернативната музика, е един и същ. Може би Hayes & Y са една от малкото групи, която излезе от този кръг и стигна до по-масова аудитория с този тип музика.
В какво вярвате?
Пепи: В любовта на мама.
Тони: Вярвам, че нещата са в нашите ръце. Каквото не зависи от нас – няма защо да го мислим. Казвам го в контекста на това, че си говорим колко е трудно в България. Това са оправдания. По-скоро трябва да си вършим нашата работа и, ако е достатъчно добра, нещата ще се завъртят и ще започнат да се случват. Ето, има хора, които показват, че това е възможно и 150 човека не са горната граница от фенове, които могат да дойдат на концерта ти. Постоянство му е майката.
… знаеш ли в какво още вярвам?! Че е важно човек да се забавлява в процеса на това, което прави, а не толкова да си постига целите.