Николай Берберов – центърът на тежестта между Urban Gray и The Silence Inside

Този разговор с с Николай Берберов (китарист и основател на група Urban Gray, идеолог на електронния проект The Silence Inside и съсобственик на звукозописно студио Audioslot заедно с Васко Райков от Odd Crew) се оказа един от онези, които започват там, където е редно добрите разговори да свършват – в дълбокото. Още от първото „Здравей“ неумишлено се хвърлихме в темата за родния музикален бизнес и липсващите му звена и то само, защото отчетох, че сме пропуснали да говорим преди година за новия албум на Urban Gray. „Естествено че журналистите трябва да търсят интересни личности, групи, хора, но и самите артисти трябва да се опитват да намират контакт. Ама той манталитетът е такъв, всички музиканти са въздухари, никой не му се занимава с мениджърската дейност и PR, защото в края на краищата е доста изтощителна работа. На мен лично, ми се повръща от това и предпочитам въобще никой нищо да не знае за мен, отколкото да се занимавам с PR”, въздъхва Николай още преди да е дошло кафето.

СЛОНА В СТАЯТА

Оказва се, че всички виждат слона в стаята, но се правят, че го няма. Липсващи звена в родния музикален бизнес има и то не едно и две. Няма качествен и достатъчно музикален PR, няма мениджъри, букъри, музикални журналисти, специализирани медии. „Не можеш да накараш някой да седи с дни и месеци да пише мейли и да ти урежда участия, защото ти харесва музиката“, категоричен е Николай. А групите не могат да си позволят да плащат и всичко се завърта в Параграф 22.

И меценати няма. „В България такава класа въобще не се зароди. Има богати, но няма меценати – хора, които харесват родното изкуство. Повечето са чуждопоклонници. Това е една голяма пропаст. Освен това виждам отношението на по-голямата част от богатите към културата у нас и е много неприятно. Едно 70-80% са такива безобразни селяни с пари… Какво да очакваш от тях“, умишлено не подбира думите си музикантът. А в крайна сметка „новоизлюпеният български капиталист иска пари“, както казва той и добавя: „Ако влагаш в култура, то го правиш, заради собственото си удоволствие да помогнеш на някого да направи нещо хубаво – да нарисува, да напише, да снима, да свири, защото от култура не се печели“.

НАЙ-ДОБРИТЕ ПАДАТ ПЪРВИ

И ако единственият минус на тази пропаст между финансите и българските музиканти беше гладният стомах, може би нямаше да е толкова притеснително. И тук идеално пасва мъдрата мисъл на Леми Килмистър „За една група е важно да е гладна, защото това е мотивацията, която кара всички останали да работят“. Може би по-големите последствия могат да се измерят в броя талантливи артисти, които са се отказали от страстта си. „За съжаление най-добрите, най-първи се отказват. Много от тях са ми приятели. Виждат, че няма да стане така както си го представят и казват край, защото, колкото и добър да станеш, пак ще свириш за 5 лв в някой клуб. Ако искаш да се изхранваш от музика, трябва да правиш халтура“, ядосва се Николай и натиска цигарата в пепелника.

ИЗКУСТВО НА АВАНТА

Самият той се занимава с музика вече 37 години и казва, че не е страшно да „оцелееш“ по този начин. „Но е трудно, защото в определени моменти човек остава прекалено сам, заради липсата на меценати, хора или институции, които подпомагат изкуството“, изстрелва той и още по-бързо гледа да си довърши мисълта, за да бъде безкрайно ясен. За тази цел разиграва кратък диалог: „На думата „подпомагат“, либералчетата започват да скачат: „Аууу, искате да взимате на аванта!“ – Абе, кретени нещастни, цялото изкуство е на аванта. Нали някой трябва да го е платил и определено това не са артистите. Върнете се години назад – не е имало изкуство без да има някой да плаща. Обикновено са плащали богатите. В която и да е епоха. Няма как да се случи това без някой да извади готови пари, поради простата причина, че човек спира да плаща за изкуство в първия момент, в който с 5 лв му намалиш заплатата.  Така са устроени хората. Не само тук, а по целия свят“. Може на някой да му звучат крайно, но тези думи на Берберов всъщност са добре синтезирана истина, която не искаме да видим.

THE SILENCE INSIDE

И тази посока на разговора може да ни доведе до още много полезни споделени мисли изказани на глас, но така рискуваме отново да оставим музиката в мизансцена, а не бива. Затова преминаваме към повода да се видим с него, а именно – електронния му проект The Silence Inside. Именно последните им парчета, в които се включи и гласът на скандално младата Ангелина Сапаревска – Angelie, с тежкото си дарк звучене, фиксираха погледа ми към тях.

Всъщност Николай Берберов развива този проект още от 90-те под различни имена.  „През 1997-1998 г. направихме два концерта в Австрия с Емил Вълев (“Виолетов генерал”). Това беше първото ми участие с този проект, който тогава се казваше по друг начин“, спомня си той.

ЛЮБОВ В „КАЛНОТО“

Започва да отваря очи за нещата извън голямата си любов -тежката музика, в началото на 90-те. А повод това да се случи е едно култово ъндърграунд заведение „Калното“.

„Намираше се на мястото на сегашния фен клуб на ФК Левски на бул. „Тодор Александров“. Беше на две етажа и истинското му име беше клуб „Хаос“. По онова време строежът на метрото беше още в начален етап на копаене между бул. „Ботев“ и „Мария Луиза“. Имаше огради и само по тротоара можеше да се ходи. Хората, като излезеха от клуба, не можеха да се съберат на тротоара. Затова преминавахме оградите и право в калта. През зимата, каквото и да правиш, отидеш ли в „Калното“ си тръгваш до колената в кал. На долния етаж имаше един бар и само един блиц, който светеше през цялото време, та можеш да получиш епилепсия. Именно там за първи път чух съвременна електронна музика Orbital, Leftfield, Chemical Brothers, и много се зарибих. Вече бях започнал да разчупвам с индъстриъл, който е микс между електронната музика и метъла. Тогава започнах да опитвам сам да правя някакви неща – каквото чуя да го възпроизведа“, потъва далеко назад във времето Николай.

С ГЛАСА НА ANGELIE

Сериозно се захваща с този стил около 2000 г., но след няколко години го оставя на заден план, за да се фокусира върху звукозаписното студио и Urban Gray. Преди 5-6 години отново го засърбяват ръцете и подновява електронните си занимания, но вече под името The Silence Inside. С влизането на вокал от Ангелина Сапаревска – Angelie, естествено проекта сменя облика си. „Нея я дърпа повече към джаз, може би и заради Музикалното училище, където учи. Но това е яко, защото джаза развива мисленето, импровизирането, което пък е много важен момент за всеки стил музика. Промени се музиката ни, защото когато има глас парчетата стават други. А и хората гледат по друг начин на тях“, казва той.

А Angelie влиза в The Silence Inside на безобразно крехката възраст от 12 години. Студио Audioslot подкрепя инициативата на радио Tangra Mega Rock “Силата на неизвестните”. Един ден Васил Върбанов от радиото му се обадил и го накрал да си пусне авторската песен на Angelie „Огледалце, Огледалце“. Написала я, когато била на 11.

„Направо не повярвах какво чух. Дете на 11 години, а каква мисъл?! Съвсем не детска. Тогава Васко Райков предложи да ѝ дадем поощрителна награда – безплатни записи, въпреки че вече бяхме избрали победителя. Тогава Ангелина дойде с едни джазисти и направи кавър на Zaz. Стана много яко, но се чудеха кое да е второто парче, което могат да запишат безплатно. Тогава им предложих едно мое, в което имаше лек джаз, преплетен с електроника. Само трябваше да си измисли вокали. Много бързо ги написа и го записахме, но ме попита дали нямам още нещо. Имах едно доста по-поп, което не ми се вписваше в концепцията и което всъщност се превърна в първия ни сингъл заедно – „Дишай“. После се случи това наше участие на конкурс Music Elevator и всичко някак само си потръгна“, разказва накратко стартът на съвместната им работа с Ангелина.

ТОЙ ДАВА ПОСОКАТА, ТЯ – ДУМИТЕ

А как работят заедно един опитен музикант с едно дете, надраснало възрастта си? Той ѝ дава композиция и я оставя свободно да измисли текста и вокалните линии. Написаното от нея често съвпада и с неговите усещания, а когато не се случи – сядат и работят, докато се убедят, че им харесва и на двамата. „За последното ни парче „I Feel You Too“ тя имаше малко по-различно виждане. Но пък и аз в началото нямах идея да слагам вокали върху тази музика, която написах преди 1-2 години. Дори се чудих дали да ѝ го дам, защото е много специфично. Но в крайна сметка стана това, което чувате днес. Най-често аз само ѝ подавам тема, на която да стъпи и развие. И тя моментално връща текст. Справя се много добре“, радва ѝ се Николай.

The Silence Inside имат вече два официално издадени сингъла “Дишай” и „I Feel You Too“, а на път е третият. Кой ще бъде той, предстои да видим, защото дуото има още три готови песни. И още идеи. Което кара Николай да е сигурен в събирането на албум в някакъв момент. „Парчетата са ни много различни и става малко шашаво с пеенето, защото не навсякъде може да сложиш текст. Затова и не навсякъде ще има. Мислил съм и за гостуване на други гласове за разнообразие. Рядко в този тип проекти присъства само един вокалист“, казва той.

ЗВУКЪТ НА ТИШИНАТА

А как ли за Николай Берберов звучи тишината, на която е кръстил проекта си? „Човек като застане в тишина и започват да се раждат яки неща, започваш да чуваш другите звуци, които не можеш да чуеш докато е шумно. Непрекъснато ни облъчват с някакви звуци. Някой път ми се иска да седна да посвиря, но какво да свиря като в главата ми е лудница, каша, всичко бръмчи, мисли се блъскат. И като успееш за малко да останеш в тишина, в кратуната започват да нахлуват разни идеи, да чуваш звуци“.

URBAN GRAY

Но да не забравяме, че докато The Silence Inside се катери нагоре в битката за разпознаваемост и нови слушатели, групата на Берберов – Urban Gray, която е една от най-утвърдените банди на тежката ни сцена, изкара албум в началото на 2023 г. след 8-годишна пауза. Така че и на двата фронта нещата за Николай се движат динамично. „Това са ми двете крайности, като черното и бялото. Така се балансирам. С Urgan Gray чупим и трошим, изкараме всичко навън, а с The Silence Inside пускаме малко космос да влезе вътре в нас, да се отделим от тази планета“.

FREAK SHOW

Само преди няколко месеца Urban Gray пуснаха новия си албум „Freak Show“. Дълго чакана тава, която е написана преди доста време, а и записите са започнали през 2017 г. Вината за забавянето поема самият Николай. „Когато трябваше да го смесваме, аз започнах да се мотая. Все си виках „Утре“. Знам, че не трябва да се търси оправдание, защото като си направил нещо е добре да излезе, но липсата на бизнес конюнктура в България работи малко демотивиращо. Пък е и като приказката за обущаря, който ходи бос. Нямаш време и сила да се занимаваш със собствените си неща, защото си наясно колко енергия трябва да вложиш сам“.

НОВИТЕ БУХАЛКИ

Но Urban Grey не стоят на едно място и вече пишат нови „по-брутални“, както сам ги определя Берберов, парчета. „Текстовете си остават същата хава. Няма да минат в дет метъл и грайнд кор, и да пеем за черва и трупове. Остават социални. Но музиката става по-… Отива точно натам – кратки парчета, големи бухалки“, описва новите идеи той. Но не мислят още за албум, защото не намират вече особен смисъл в това усилие.

ПРЕВЪРТЯХМЕ ДЕСЕТИЛЕТИЯ

Докато навън новата продукция е задължителна, ако искаш да си уредиш участия, то у нас се оказва, че не е така. И това не е толкова заради мащабите на родината, а заради липсващата музикална култура и малкото публика, която ходи по клубовете. „От 1990-та се наложи много бързо да наваксаме това, което на Запад са правили десетилетия. И то стана като превъртяна касетка. Прескочихме цялата тази фенщина, която трябва да се обучи и да се създаде. Защото фенът, трябва да е там, при групата, и да я подкрепя“, намира своето обяснение на ситуацията Берберов.

ВДИГНАХМЕ НИВОТО

Но вижда и промяна в последните десетина години, през които няма периоди с драстични липси на клубен живот. А и новата продукция е все по-качествена. „Започна да става разнообразно и яко. Миналата година съм записал 6-7 албума, които са абсолютно слушаеми от началото до края. Албумът на Adult Crush, Coptor Mix на Сърмата Хари, Imbecile, Gwendydd, BrassViliDJ на Вили Стоянов. Пускаш албумите им и нямаш усещане за Българияда тип естраден рок. И всичко това в тотално различни стилове. А това значи, че сцената най-накрая е вдигнала нивото“. Доверявам се на този експертен анализ на Николай Берберов, заради опита му в студио, а и заради продукцията, която изкарва за бандите.

КАК СЕ СТАВА ВЕЛИК?

И, разбира се, завършихме както започнахме този разговор, и несъзнателно му зададохме рамка, в търсенето си на отговор дали изкуството има силата да променя?

„О, да. Виж за 30 години докъде я докарахме. Спомням си 1990-та какво беше нивото и хората. Имаше простотия много, но тя се развърза по-късно. В началото имаше едно такова мислене „като не знаеш, не се обаждай“, „ако не си учил си мълчи“. Не казвам, че е правилно или хубаво, но донякъде елиминираше наглостта на идиотите да излизат и да бият тъпана. След това нещата се обърнаха. Започнаха да викат на всеки „ти си велик“, но не казаха, че велик се става, като се научиш, изучиш, като съградиш нещо, като направиш нещо. Това определя величието, а не твоето желание за величие. Не случайно всички велики мислители са казали „Убийте изкуството на един народ и може да си правите каквото искате с него“. Затова си имаме и такива управници – нагли, крадливи и безотговорни. На кой му дреме!? На никой. Защо?! Защото царува ниска култура, ниско образование, ниско възпитание и „работа“ се превърна в мръсна дума. Това го направиха за 30 година, а ще ни трябват 300, за да се оправим.“