Odd Crew: Ако музиката ти промени дори един човешки живот, ти си пълноценен

На 1 август, със страхотен двоен концерт (първата част акустична, втората – електрическа), една от най-утвърдените тежки групи у нас Odd Crew отбеляза своята 25-та годишнина. Васко Райков, Васил Първановски, Мартин Стоянов и Боян Бонзи Георгиев са заедно буквално от невръстни деца и до ден днешен никога не са се разделяли както в музикално отношение, така и в живота. Не спират да се развиват, да пишат нова музика, да експериментират с нови стилове, да обогатяват арсенала си от връзки с вече огромната им фен база, която с любов наричат „семейство“. Не случайно девизът им е S. P. R. F. (Strength, Pride, Respect, Family).

(Прочети още: ODD CREW: Албумите ни са огледало на нас самите)

Отново съм при тях, в BUTCHERHOUSE, студиото на бандата в софийския квартал „Редута“, което е техен музикален дом от самото начало преди 25 години, и до  днес прекарват може би повече време в него, отколкото в собствените си домове. Мястото е жива история и е сътворено от ръцете им, същите, с които прецизно трябва да свирят на инструментите си. Чудесна лятна вечер е, идеална за разговори за музика, детски спомени и бъдещи планове. По традиция се виждаме точно преди излизането на поредния им албум – „Dark Matters Part II“, за който вече имаме жокер от наскоро излезлия първи сингъл от тавата „Wings On A Burning Wind“. Така че пускайте парчето, заредете след него плейлист с Odd Crew и „Каскадьори“ (името им за първите им три албума) и приятно четене!

Здравейте, момчета. Честит 25-ти рожден ден отново! Ако отнесем този четвърт век към човешко същество, то той би бил белязан от раждане, първи зъби, прохождане, първи клас, гимназия, тийнейджърски бунт, абитуриентски бал, университет. И 25 е прекрачването на прага на големия живот. А за една група какво са?

Мартин Стоянов: Както казва едно приятелче „Вие нали осъзнавате, че сте повече време заедно, отколкото не сте били заедно?“ Да, това беше ясно още преди десетина година, казвам аз, а той – „Не схващаш идеята. Вие никога не сте били разделени“.

Васил Първановски: Аз даже нямам спомени от тези времена.

Васко Райков: Времето, в което не сме били заедно се топи някъде в историята. С Васко сме заедно от 3-годишни и всъщност първо започнахме да караме колела пред блока. Познаваме се буквално цял живот. С останалите имаме само десетина години, в които не сме били заедно. И всички тези неща, които спомена за първи зъби и т.н. са били част от нашата история, защото толкова рано започнахме да се занимаваме с музика, че реално сме преминали през тях заедно. Но никога не сме броили годините. Броим какво още имаме да направим, а не какво сме направили до сега. Всеки един завършен проект за нас е затваряне на една врата, приключване на един период и освобождаване на съзнанието за това да се посветиш на следващото, което имаш да предложиш.

Васил Първановски: Малко или много въобще не си даваме сметка колко време е минало.

Мартин Стоянов: Всъщност ние не делим живота си по години, а от албум до албум.

Боян Бонзи Георгиев: Когато се опитвам да се сетя нещо от личния ми живот, локирам между кои два албума е било, знам кога са излязли и готово. Например, било е между „A bottle of friends“ и „Beyond the shell“, значи 2011 г.

Васко Райков: Същата работа, с тази разлика, че аз не помня годините на албумите.

Значи не си истински фен на Odd Crew!

Васко Райков: Макси (б.а. собственикът на Rebel Store и един от най-дългогодишните фенове на Odd Crew) вече го е казвал! (смее се)

А музиката ви преживя ли тези метаморфози, през които вие минахте в порастването?

Васил Първанов: Всеки албум си е отражение на нас четиримата на 100%, и на времето, в което е правен, на настроението, в което сме били.

Васко Райков: Много пъти се шегуваме с това, че имаше коментари през годините като „Абе тия така и не решиха какво искат да свирят“, защото всеки албум звучи по коренно различен начин. Всъщност музиката винаги е била отражение на живота, колкото и банално да звучи като фраза.

Кое е най-ценното, което спечелихте през тези години?

Мартин Стоянов: Най-ценна е емоцията, която споделяме с публиката по време на концертите. Защото албумът си е албум, горе-долу винаги сме ги правили за нас си и се надяваме да харесат на хората.

Боян Бонзи Георгиев: Спечелихме уважението на хората, и то на много готини хора. Голяма част от публиката, която дойде на концерта в “Маймунарника” на 1 август, ги познаваме вече поименно и това е много ценно за мен, защото е един страхотен ресурс, така да го кажем. Това не се печели с постове в Инстаграм, а с… постоянство може би.

(ВИЖ ОЩЕ: Odd Crew станаха на 25 с двоен концерт (СНИМКИ))

Васко Райков: Любимата ми тъща беше на концерта и каза „Беше невероятно изживяване. Много голямо впечатление ми направи, че вашата публика е супер интелигентна“. И аз съм адски горд от това, защото и аз смятам, че имаме адски интелигентна публика и хора с много големи сърца. Това те кара да блестиш по много различен начин, не за това, което правиш, а заради това, че виждаш как животите на супер добри хора са обвързани, и ние сме част, от това.

Винаги сме си говорили с бандата, че ако музиката, която правиш, е променила живота на поне един човек към по-добро, това е достатъчно да се чувстваш пълноценен. Миналата година двама човека ми писаха, след това се видяхме, които ми казаха „Благодаря ви, вашата музика ми спаси живота, защото бях на ръба да сложа край, но един коя си песен, ме извади от бездна“. Дори не мога да опиша начина, по който се чувствам от това! Музиката ни вади и нас от такива състояния. Ако нещо остойностява музиката, може би е това.

Стига ли ви това, което имате в момента?

Васко Райков: Предостатъчно ни е. Според мен най-доброто тепърва предстои, има още много какво да покажем, но определено, ако утре умра, ще умра щастлив.

Мартин Стоянов: На мен не ми стига, искам още.

Васко Първановски: Винаги искаме нещо още. Например, отскоро започнахме да снимаме доста от концертите ни с Петър Димов, може би вече са 10 или повече. И след „Маймунарника“ веднага си помислих „Къде ще снимаме следващия път?“ Така започваш да планираш занапред, защото не можем да изкарваме едно и също, това е ясно. Търсим варианти какво да направим, което не е правено и къде не е правено.

Васко Райков: Искаме по-големи сцени, със сигурност. Сцените ни умаляват, което е адски готино за развитието на една банда.

Съвсем наскоро бяхте предгрупа на концерта на Pantera в София и ви видяхме колко добре стоите на голяма сцена. Ти, Васко не знам всъщност колко добре си се чувствал като контузи крака си на това участие?

Боян Бонзи Георгиев: Е, измисли нов танц. Или поне две парчета живях с тази идея. Чак след това се усъмних защо винаги е на един крак.

Васко Райков: Бонзи не видя какво се случва и слизайки от сцената каза „Някакви нови движения си вкарал“.

Бонзи: Като Ангъс Йънг беше.

Но адреналинът май така те беше ударил, че не можеше да спреш въпреки болката?

Васко Райков: Това ме уплаши най-много, дали заради адреналина няма да разбера какво се случва и най-вероятно да нанеса много по-големи щети на крака. За щастие се оказа, че не е така.

Че почти нямате спомен от време, в което не сте били заедно, вече е ясно, но пропуснахте ли нещо от детството заради репетиции и концерти?

Васко Райков: Изпуснахме наркотиците в квартала, изпуснахме всякакви такива глупости, заради това, че буквално се затваряхме да свирим с дни. Всъщност музиката ни въвлече в нейния си свят и не ни даде да попаднем на улицата и да се захванем с една камара тъпотии.

Мартин Стоянов: Но и ние сме играли на фунийки.

Бонзи: Е, да между 2 и 4 ч следобед, когато не може да се свири.

Васко Райков: Репетирахме пак тук, където сме и в момента, в BUTCHERHOUSE studio, само че на горния етаж, защото това това помещение тогава все още беше гараж. Спирахме да свирим между 2 и 4 ч, отивахме в гората долу, играехме на фунийки 2 часа, докато пицата се печеше, връщахме се да хапнем и обратно към свиренето. Буквално по 8-10 часа на ден прекарвахме в репетиционната.

Вие сте олицетворение на лафа „Дай на детето музикален инструмент в ръка и никога няма да има пари за наркотици“. Има ли хора, освен вас четиримата, без които нямаше да има „Каскадьори“, а след това и Odd Crew?

Васко Райков: На първо място е Валери Първановски, бащата на Васко, който го научи да свири на китара, съответно ни запали нас двамата първоначално по музиката. После попаднахме под неговото крило, защото бяхме невръстни деца,  нямаше как дори да отидем сами на концерт и не знаехме с какъв кабел да си включим синтезаторa в апаратурата, за да се чува нещо от него.

Бонзи: А и с градския транспорт беше малко по-трудно.

Васко Райков: Когато Бонзи беше малък, го изпращахме до Румънското посолство всеки път, защото няма как да идват да го взимат и карат на репетиция всеки път. Ние като по-големи батковци отивахме с него и изчаквахме да се появи рейс 98.

Бонзи: Тогава не беше модерно да те карат навсякъде мама и тате и аз на 9-10 години си хващах драгалевския рейс до „Хладилника“, а те хващаха 88 по епичния маршрут до последна спирка също на „Хладилника“, и се срещахме там. И хващахме вече рейса за „Редута“. Малко по-късно, като станах вече на 12, си хващах 120 сам и се срещахме на Румънското посолство.

Мартин Стоянов: Друг човек, без който нямаше да ни име, е Васко Кръпката, бащата на Бонзи, при когото буквално завършихме гимназия.

Васко Райков: Колаборацията с него ни даде нещо, което само живота може да те научи. То не може да се преподаде, трябва да се преживее като опит. Пътували сме навсякъде в България. Още хора са бабата и дядото на Васко, с които буквално израснахме в тази къща. Родителите на всеки един от нас ни подкрепяха и имаха голямо доверие в нас. Всички те ни научиха на много търпение, концентрация, посвещаване на време на нещо, че нищо не става от днес за утре и че трябва да му се отдадеш и да вложиш много енергия в него.

След това попораснахме малко и нашите фенове станаха нашите нови майка и баща, от гледна точка на това, че без тях нямаше да има Odd Crew и нямаше да сме това, което сме. Винаги сме искали да се занимаваме с музика, но без тези хора и без тяхната подкрепа нямаше да стане. Всъщност феновете се превърнаха в петия член на Odd Crew.

В последните години на концертите ви се виждат страшно много малки деца – новата смяна във фенклуба, така да се каже. Какви мисли обаче минават през главите ви, когато виждате тези хлапета да пеят песните ви в публиката?

Мартин Стоянов: Аз се сещам за онзи момент, в който ние бяхме тези деца на един концерт на Кръпката, увиснали на въжетата, и си мечтаех някой ден да съм от другата страна.

Васко Райков: При мен е сложно. Често се случва да си забравя текста заради емоцията, която виждам в някой човек. Това буквално ме вади от песента, започвам да усещам неща, които ме карат да забравя даже, че в момента сме на сцена. Има моменти, в които наистина се губиш, защото попадаш в някаква емоционална вихрушка, която идва от публиката. Винаги съм твърдял и продължавам да твърде, че ние сме изключително добри енергийни вампири.

Бонзи: Сега вече, когато наши фенове водят и децата си, започнаха да се наместват малко по малко нещата. От дълги години водя буквално борба с всеки един съдържател на клуб, нашият концерт да бъде достъпен за хора под 18 години при ясни условия и непълнолетните да знаят как могат да дойдат. Защото това са хората, които в момента се развиват, в момента мечтаят и имат място на този концерт. От известно време има развитие. И други започват също да описват как може да идеш с детето си на концерт, какви са условията за това. Ние, а надявам се и всички останали организатори на концерти, искаме законите да се спазват и всичко да бъде както трябва.

Васил Първановски: За тези години, мога да кажа, че сме си извоювали концертите ни да започват в нормален час, защото никъде по света, не започваш да свириш в полунощ. Но у нас дълги години политиката на клубовете беше друга и беше трудно да я променим, защото нямаме концертна култура, а и вървим с малко закъснение от другите държави. В последните години обаче много по-различно се случват нещата и мен това ме радва.

Васко Райков: Откакто се помним, винаги сме се мъчили „да излезем от кръчмата“ и да свирим на концерти. Всичко да започва и да свършва в нормално време. Защото, нека не забравяме, че едно шоу на Odd Crew, което продължава 2,5-3 часа, е обвързано с 3 часа сет-ъп на сцената преди това и 2 часа събиране след това. На следващия ден трябва да сме пропътували определен брой километри, да сме на друго място, да направим 3 часа сет-ъп, 3 часа шоу и 2 часа събиране, но и да покажем на хората 100% от себе си, същото което сме дали предната вечер, не просто да посвирим.

Как взехте решението „Каскадьори“ да станат Odd Crew?

Бонзи: Сменихме млечните зъби, мина ми абитуриентския бал и…

Първата тениска на Odd Crew е подаръкът ми от момчетата за абитуриентския бал. Точно бяхме направили логото. Мартина Милтенова беше нарисувала юмрука с телта и надпис Odd Crew с “We Are What We Are”, мисля че отдолу. Пазя си я в гардероба до ден днешен.

Васко Райков: В този момент решихме да спрем да свирим и с Кръпката като гост банда, защото си казахме, че трябва да обърнем много повече внимание на собственото си творчество.

Мартин Стоянов: Той сам година по-рано започна да ни побутва „Момчета, ако искате самостоятелност, сами, без мен, да правите нещо, да пробвате“.

Бонзи: Той през 2008 г избърза и направи концерт в Зала 1 за 50-тата си годишнина. Направи го година по-рано и беше един от последните, на които свирихме заедно. Вече бяхме започнали да се отделяме, а той искаше да запечата този период, който имахме заедно, както и с албума „Лулата на мира“ (б.а. 2006 г.). Там бях с тениската на Odd Crew и късите панталонки от абитуриентския бал.

Подготвили ли сте още неща, с който да отбележите тези 25 години на сцена?

Васил Първановски: Всички гледаме към това, което предстои – следващия албум „Dark Matters Part II“. Живи и здрави, планираме турне. Там са ни главите. Имаме още да снимаме видеа.

Васко Райков: Ковид и войната в Украйна много забавиха нещата, заковаха ни в границите на страната. Ние искаме много повече да се разгърнем извън пределите на България. Колкото и да е яко да свирим пред нашите любими хора и да обикаляме 6-7 града в България, в които има възможност да се правят такива концерти, си мечтаем за по-големи сцени, за по-голяма аудитория, за по-дълги пътувания. Една банда е банда, когато е на път.

Бонзи: Все още филмът към „Dark Matter Part I“ не е видял бял свят в интернет пространството. Реално са го гледали само хората, които са  били на кинопрожекциите и тези, които са си взели бокссета с флашката с него. Та това е един от плановете. Преди да излезе „Part II“ да пуснем филма за “Part I”. А и се връзва с 25-годишнината ни, защото бидейки първи, включва голяма част от историята на групата, има детски кадри, и ще е доста интересен за хората, които не са го гледали.

Преди две седмици пуснахте първия сингъл от следващия албум – “Wings On A Burning Wind”, който е със супер нахъсващ текст. Какво го провокира?

Васко Райков: Винаги са били неща от живота. Аз също изпадам в своите дупки и писането ми е помагало да изляза от тях. Когато го напиша чeрно на бяло и след това го изпея и запиша, ми помага да преодолея тези състояния. Не приписвам обаче 100% от писането върху себе си, защото нашата музика винаги е била дело на четирима ни. Много пъти например Васко е измислил някаква фраза и аз се закачам, и около нея ориентирам целия текст.

Специално “Dark Matters” е интересен за мен като писане, защото не захващам произволно парче, а се старая да ги карам от първа до последна песен. Когато захапя определено парче, както беше с “Wings On A Burning Wind”, тo много често претърпява 4-5-6-7-8 пренаписвания, докато в главата ми се избистри. Момчетата обаче са по-потърпевшите от мен, защото им пращам примерно 7 варианта, в които съм поемал в различни посоки. Радвам се, между другото, че казваш, че “Wings On A Burning Wind” е вдигащо парче, защото беше написано пак в момент, в който в мен имаше доза отчаяние, да кажем.

На себе си ли говориш в този текст, защото е много императивен?

Васко Райков: В повечето парчета сякаш разговарям с някого. Сякаш поставям себе си на мястото отсреща и водя разговор с онази част от мен, която не се чувства ок в момента, и му даваш съвет какво да направи, за да станат нещата по-добре. Така го усещам аз понякога. С „Dark Matters“ специално, това играе огромна роля.

А научихте ли се кога да отпускате крила, ако мога да цитирам част от точно този текст?

Мартин Стоянов: НЕ.

Васко Райков: В края на миналата година малко се понаучих да не приемам нещата толкова на сериозно, но още имам много да уча.

Бонзи: И аз смея да твърдя, че на фона на моето аз преди 10 години, сега съм се научил от време на време да си почивам. Оставям всичко, изключвам телефона и… свиря на барабани.

Мартин Стоянов: Вече не спя по 4 часа, а по 5.

Васко Райков: Да довърша мисълта на Бонзи, който живее на 50 метра от студиото и идва с 40 мин закъснение. Така че е понаучил е как да се отпуска. (смее се)

Чуват се гласове защо артистите мълчат по важни обществени теми, например случая с нарязаното момиче в Стара Загора, а по същото време стана ясен и нищожният бюджет за култура. Защо артистите у нас мълчат?

Бонзи: В нашия случай, ние живеем в един наш балон, който включва ежедневните ни контакт и ежедневните ни задачи, които са предостатъчно. А и не се чувствам меродавна личност, която да изказва мнение, че това което се е случило е нередно. То е ясно на всяко едно малко дете. И не разбирам защо трябва артистите да казват. Тук трябва полицията и прокуратурата да си свършат работата и да я свършат навреме.

Още не съм се отказал обаче от едно свое обществено задължение – да гласувам. Всеки път, когато отида си правя селфи пред училище „Васил Левски“ в „Драгалевци“, колкото и да е тъпо. Защото, колкото и да сме затворени в нашия си розов балон, човек трябва да има правилно светоусещане. Моето е, че България е парламентарна република и решенията се взимат в парламента. Там има 240 народни представители и моят дълг като гражданин е аз да избера кой ще бъде моят народен представител, който ще взима решение.

Васко Райков: Моето мнение е, че след като ти не желаеш да се справиш с най-дребните проблеми, най-лесни за решаване – минаване на червено, грешно паркиране, дори си безпомощен да подадеш сигнал за това, че някой е паркирал върху велоалеята и той остава безнаказан, къде си тръгнал да решаваш по-големи.

Васко Първановски: Ако теглим чертата, не знам дали сме опрели изобщо до артистите. За съжаление като включиш телевизора, това което виждаш не мога да кажа, че е интелектуален елит. Затова не го и гледам, затова и сега разбирам за някой от нещата. Почти не влизам и в социални мрежи.

Ако трябва да съм честен се уморява, уморявам се от хората, които не спират да мрънкат, уморявам се от подобни новини и поредното убийство. Тези неща ме натоварват, но за съжаление вътрешно съм си казал „За да мога да съществувам, трябва да стоя настрана“. Което не е хубаво. За да вземеш участие, трябва да си запознат. Но като реално тръгна да поемам всичко това, което се случва, не се чувствам  добре, а и няма с какво да помогна. Чувствам се безпомощен. Да, избирам по-лесния вариант, който Бонзи каза – да се затворя в нашия балон, което от обществена гледна точка, реално не помагам.

Но ето, ние пък друго си говорихме преди малко – благодарение на тази музика, която правим, докосваме n-брой хора, n-брой деца, те се чувстват щастливи, ние сме щастливи. Тоест, аз като човек, доколкото успявам да се разбирам, не съм от хората, които могат да поемат толкова много. Поемам там, където мисля, че съм пълноценен и насочвам вниманието си натам. Така се спасявам до някаква степен от това да се загубя тотално. Както казах, тези неща ме нараняват и за пореден път си казвам – писна ми, това не е възможно, не може да продължава така, това не работи, онова не работи в тази държава. Не ми се говори за МВР и за всичко останало, камо ли за Министерство на културата и колко бюджет са отпуснали.

Васко Райков: От гледна точка на артистите мога да кажа едно. По стечение на обстоятелствата, работя с много музиканти, понеже записвам много групи в студиото ми, и в радиото. Голяма част от музикантите специално, са супер мързеливи. Те чакат някой да им направи, някой да им даде. Склонни са да си купят кола за 20 000 лв, но не са склонни да похарчат 5000 лв за запис на албума си, който ще остане така както са го записали в историята, без значение дали е слушан или не. Склонни са да си купят дрехи за 3000 лв, китара за 5000 лв, но не са склонни да отделят време да си изрепетират парчетата и да дойдат подготвени на записи. Аз твърдя, че има две породи артисти – едните са правячи, другите са мрънкачи.

Васил Първановски: Говорейки за интелектуалния елит преди малко, си мисля, че и нас да ни пуснат по някоя телевизия – ние няма да сме интересни. Масата народ иска да гледа сеир.

Е, има и такива, които не им се гледа сеир.

Мартин Стоянов: Тези, които не им се гледа сеир, не гледат телевизия.

Васил Първановски: Вече технологията позволява всичко. Какво по-яко от това, ако примерно пишеш, да си издадеш книжката. Не е толкова страшно. Може да не е в най-великия тираж. После имаш Фейсбук и Инстаграм, където са всички – и малки, и големи и всичко е едно и също за всеки. Така стигаме до ядрото на всичко – нека правим повече музика, да бъдем повече себе си от всякога. Това работи за възпитанието на хората. Смятам, че музиката е направила и нас, до голяма степен, това, което сме и всичко това, което ни се случва и което сме изживели. Ако не правехме музика, можеше да сме шлосери.

Васко Райков: На тема шлосери – имаме адски близки приятели, които не са занимават със създаване на изкуство, а са автомонтьори, дърводелци, майстори, така наречените обикновени професии. Всъщност тези хора също творят. Без значение дали с ума или с ръцете си, ако някой си свърши работата както трябва в пълния му размах, не просто да я претупа, той твори в ежедневието си. Сътворява доброто, независимо че не влиза конкретно в категорията изкуство.

За финал , какво сте подготвили в „Dark Matters Part II”?

Васко Райков: Осем парчета. Всяка от четирите части на Dark Matters ще е с по 8 песни. Part II е продължение на Part I, което се усеща и по звука и по всичко останало. Този път обаче имаме гост в две парчета – Дарина от “Ирфан”. По план албумът трябва да излезе в края на септември – средата на октомври. Готов е отдавна, но, както и при първия, това, което най-много го бави е производството на плочите. Аз лично вече записвам за „Dark Matters Part III“.

Бонзи: Има фолклорни елементи. В две парчетата, едното от които е “Wings On A Burning Wind”, има хор. Има перкусии. Във втория сингъл ще се чуят доста интересни неща, където Дарина пее на финалната част.

Васко Райков: Вторият сингъл се казва „In Silence“ и ще излезе преди премиерата на албума. Бих казал, че в “Part II“ малко се поотпуснахме и с клавирите.

Васил Първановски: Обложката отново е фотография.

Васко Райков: Но няма никакъв AI, което е разкош за мен, защото мисля, че това е следващата погребална агенция за творци. Но ще минем и през нея. Всъщност и визуализациите и всичко останало по клиповете е направено от артисти. С което аз, лично за себе, си се гордея. Да, много по-лесно е да се възползваш от технологията, но пък някой неща трябва да им бъде посветено определено усилие, време, в допълнение с години практика, която са положили хората, които се занимават с това. И се радвам, че на наша страна стоят точно такива хора.

Бонзи: Всъщност най-голямата новост в „Part II“ е, че Петър Стоянов се включи в екипа. Той е човекът, който се занимава с визуализациите. И вече имаме подготвени такива за всички песни от албума, които, освен че ще се включат в клиповете на всички 8 парчета, когато свирим на живо, и там, където го позволява залата, ще бъдат излъчвани.

Мартин Стоянов: Имахме идеята направим такива визуализации още за „Part I“, но тогава не познавахме правилния човек.

Бонзи: Точно както си говорим още от началото, че винаги гледаме напред и винаги има няколко останали идеи в джоба, които ги вадим в правилния момент.

Васко Райков: Да не забравяме, че „Dark Мatters“ започна с около 200+ парчета, които трябваше да влязат първо в един албум. После станаха два, три и накрая решихме, че ще са четири…

Да не кажете другата година, че ще има пета част?

Васил Първановски: Не, не. (смее се)

Мартин Стоянов: Обсъждахме дори излизането на един междинен албум между частите на “Dark Matters”, обаче няма да ни стигне времето.

Васил Първановски: Щеше да е много хубаво. Бонзи му се записва пак.

Бонзи: От 2021 г. не съм влизал в студио.