Януарският дъжд провали всичките ни планове да подишаме чист въздух и да си поговорим с актрисата и драматург Здрава Каменова за театър, смях, изкуство и… Димо от P.I.F. Срещата изглеждше невъзможна, когато тя каза просто: „Ами, елате ми на гости!“ Посрещна ни заедно с куче, котарак, дете и мъж. И две закуски, защото е сутрин. А! И капучино с джинджифил и канела. Наистина го прави добре. Оправя лошия вкус от мрачното време. Точно както пиесите й оправят негативно настроение, особено в тези пандемични времена.
Съвсем скоро, с нейния театрален отряд „Сценична треска“, който сформират заедно с Богдана Трифонова и с подкрепата на Projector Plus, ще се качат отново на сцена, за да върнат смеха. На 19 януари Здрава Каменова и Богдана ще играят „Апетит“, а на 26-ти, заедно със Стефания Колева – „Извънредно положение“ в City Mark Art Center. Гарантираме, че ще направите поне две плочки на отпуснатите пандемични шкембета от смеха, който ви предстои в залата. „Извънредно положение“ ще се изиграе отново, но в специално, любовно издание, чиято премиера е на 8 март в клуб Joy Station. Сега момичетата, които са и сценаристи на спектакъла заедно със Светослав Томов, събират вашите любовни истории на тяхната фейсбук страница и най-добрите ще включат в специалното издание.
Като че ли тази Здрава Каменова е жената с мисия да разсмее цял един народ, а?! Всъщност не един – тя често разсмива немско и англоговорещи като пътува със своите пиеси. Дори в Япония е играла, но отдавна, все още като куклена актриса. Всъщност с тази специалност завършва ВИТИЗ, но бързо усеща нужда от по-широко поле за импровизации и решава да събере два свои таланта – писането и театъра. Така от 2001 г. насам е поставила на сцена над 20 свои драматургични текста. През 2012 г. печели „Икар“ за „Праехидно“, който е написала в съавторство с Гергана Димитрова.
Със Здрава Каменова направихме доста обстойна дисекция на смеха, за да стигнем накрая до …. Прочетете:
Здравей, Здрава. С „отрядът ви“ „Сценична треска“ ви предстоят няколко представления, на които си и драматург. Работиш често в комедийния жанр. Хуморът или драмата влизат по-лесно в душата?
Дали това е въпросът или по-скоро искреността е тази, която влиза по-лесно. Да докоснеш човек с нещо, което ти си преживял, то те е боляло и си успял да го погледнеш от друга гледна точка.
Много се радвам, че намерих Богдана (б.а. Трифонова) и че решихме да направим първия ни спектакъл „Апетит“. Тогава още не бяхме приятелки. Срещнахме се на едно кафе с канела и открихме темата си – ние сме над 40, жени, животът ти се преобръща, влече те инерция, усещаш, че трябва да използваш времето си по-разумни и че вече си по-смел на 40. Така се роди първата ни пиеса. Идеята ни беше да покажем нещата, които много ги вълнуват и да ги терапевтираме. Даже преди премиерата си помислих: „Ние толкова се забавляваме, но всичко това е толкова наше, а сега как ще занимаваме хората с него. А то се, че изобщо не е само наша тема. Да се освободиш, да заживееш този живот без да те е страх. Всички имаме комплекси, но дайте да го живеем смело този живот.
Кога и как ти се обърна светоусещането, че всичко, което не харесваш да му се надсмееш?
Ето нещо, което не съм казвала. Като дете много четях и то на няколко езика. В училище ми казваха „момичето, което не се усмихва“. На много крехка възраст 11-14-годишна, изчетох няколко много тежки автори като Достоевски. Изживях криза на порастването. Баща ми имаше приятел психолог. Започнах да се срещам с него. Отидох с тази моя тревожност и задълбочаване в живота, търсене къде е смисъла. Този прекрасен човек ме караше да откривам чувството за хумор във всичко. И когато имах страхове той ми казваше: „Визуализирай страха си и просто се посмей с него!“. Говореше ми как трябва да се живее животът, да му се насладим, защото аз някак си бях много затворена в книгите, което пък ме направи писател по-късно.
След тези срещи аз се обърнах – от едно много четящо дете, станах много весело, смеещо се същество, което влезе във ВИТИЗ за ужас на родителите си, които пък смятаха, че съм прекалено умна да стана актриса и трябва да продължавам да уча езици, защото вече знаех два, даже три.
Това е преломният ми момент и от тогава се хванах за това чувство за хумор. И болката ми е много любимо нещо, да съчетаеш болката на хората с хумор, за да им олекне.
Малко като в „Извънредно положение“. Първи намерихте смешната страна на пандемията. Има ли тема, от която не можеш да направиш комедия?
Честно казано … в новината за смъртта на Димо. Ние бяхме приятели и имахме много общи проекти, някои от които даже остават недовършени. Тогава нещо ме стисна за гърлото и за миг си помислих: „Може ли човек да бъде смешен в такава ситуация?!“. Но буквално дни след като той си отиде… всъщност се роди идея и написах моноспектакъл. В него срещам петима герои от мои моноспектакли, писани с други хора, които търсят мен, а аз съм писателка, която търси вдъхновение за нова пиеса. Героите ми идват при мен и темата за смъртта влиза по един много странен начин. За това, че се сещаме за артистите едва, когато ги загубим. И всичко това през адски много смях. Готов е, но ще започна да го репетирам най-рано лятото.
Не знам защо реших да напиша тази пиеса, но аз смятам, че не всичко го пиша сама. То се ражда между мен, актьора и нещо друго – НЕЩОТО.
Кой беше Димо за теб?
Димо беше бравурен, разбираше си от нещата и държеше да са изпипани. Не беше нахален, стигаше му публиката, която имаше. А сега се оказа, че е много по-голяма отколкото аз съм подозирала, пък сигурно отколкото и групата му е.
Когато почина, режисьорът на моноспектакъла му „Кой прибира сутрин звездите“ (б.а. Здрава е писала текста на спектакъла заедно с Димо) Мария Банова, която ме запозна с него, ми каза: „Здраве, моля те, прочети пак финала!“
(Ето го и финалът: „Аз вярвам в силата на тонрежисьора (метафора на Бог). Айде, сега кажи колко песни ще изсвирим до края? До онзи край! – Мълчиш. А с нас какво ще стане? – Не, мълчиш. Нашите деца ще харесват ли нашите песни? – А, пак мълчим. Те поне ще харесват ли някакви песни наши? – Кажи нещо, де. Стоиш си там и си отваряш устата, но аз не те чувам, не те чувам. Натисни прослушката. Не. Стоиш там като в аквариум все едно. Абе, ти риба ли си, бе? Хайде кажи нещо! Защо съм тук? Какво трябва да свърша? Кажи ми нещо, моля ти се! Стоиш си в тоя аквариум и си плуваш… Всъщност, то май в това е отговорът – ние просто трябва да плуваме. Добре тогава, ами да плуваме!“)
Спомням си като направихме „Извънредно положение“, защото го направихме без никакви средства, със Светльо Томов и Богдана. Ние двете на сцената облякохме една обща пижама, Стефания още не се беше включила, и звъннах на Димо: „Абе, Диме, тук имаме един мъжки материал ще го запишеш ли?“ Той, милия, записва, праща, няколко пъти. Измъчих го, но дума не ми каза. И между другото направихме аудио вариант на първата част на представлението в Storytel и там може да чуете гласовете на Богдана и Димо (б.а. Димо чете епизод, озаглавен „Последният завет“).
Последно снимахме онлайн сериалче, което нататък ще преценим какво да правим с него. Това всъщност е последното нещо, в което Димо визуално присъства и е правено. В проекта бяхме аз той, Косьо Икономов и Катя Бръмбарова като актьори, и сме трима сценаристи от „Откраднат живот“. Кандидатствахме за субсидия, която ни стигна да поканим приятели оператор и режисьор и снимахме по къщите си. Като снимахме последния епизод Димо беше вече в болницата. Чакахме го да се оправи, за да довършим. Неговите реплики останаха незаснети… не ми се иска без него да продължаваме. Иска ми се да успеем да го завършим.
Яд ме е че не гледах Димо толкова, колкото ми се иска. Хора, не отлагайте да идете на театър – докато актьорът е млад, докато актьорът е жив, докато актьорът гори за това, което прави. Защото това, че публиката ще дойде в салона, е смисълът актьорът да продължи.
А на какво не можеш да реагираш със смях в собствения си живот?
Е, не съм чак пък толкова лъчезарна и позитивна. Като ми донесат двойка във вкъщи ставам лоша. После се чудя защо съм се ядосала. Общо взето винаги и себе си иронизирам пред децата, и затова ни е по-лесен диалогът. Имаме си една игра – всеки имитира другия. Много е полезна. И като видя синът ми как ме имитира, когато излизам за работа и: „А, къде са ми ключовете? А къде ми е портмонето?“ И един час се въртя докато всички търсят моите вещи. Иначе аз съм строга и искам всички да са много подредени.
Несправедливостите много ме ядосват мен. Пълно е с тях.
Особено срещу културата в последната година.
На мен пък ми е много хубаво като играя сега и като видя тези хора в салона. Те са много специални. Преди имаше всякакви хора, имаше и случайно дошли, и хора които не знаят какво ще гледат, защото са доведени от приятел. А сега има са хора, които знаят какво гледат, искат да го гледат и искат да върнат енергията на артиста. Някак си отстояват театъра тези хора и са много специални и съм им много благодарна. Затова в тази ситуация много ми се играе. Защото си мисля, че като отшуми пандемията, аз ще помня енергията на тази публика. Защото тя е многоутвърждаваща смисъла на театъра.
Как се възпитава хумор?
За възпитанието на децата сме се смяли, че ако децата нямат чувство за хумор ще ги бием докато проимам. Вчера се разхождахме под дъжда с двете деца. Малката е 8-годишна и тя иска да забавлява хората. Иска да е смешна. Докато приятелките и искат да са красиви и нежни. Та тя си закачи косата в чадъра и не можехме да я разплетем. И синът ми казва: „Ами това, сега оставаш с чадъра. Ще свикнеш да спиш с него, на абитуриентската ще си с чадъра, като отидеш на работа ще кажеш: „Не забелязвайте чадъра“. Това явно е от живеенето ни заедно. Те са със страхотно чувство за хумор и пускат такива смешки, на които друга майка би се обидила. Като например: „Майка ми, много си готина, ама ако можеш да стоиш в стаята затворена, докато приятелите ми са тук“.
Изследваш често света на жената, а на какво се смеят мъжете?
Малко са мъжете, които идват, защото на сцената има луди жени, които говорят пълни глупости, вярват си, и имат проблеми с мъжете си. Но ето едно интересно наблюдение. Играехме на открито и дойде една много сериозна мъжка група, които не бяха типичните представители на театрална публика. Даже си позволяваха да коментират, но си личеше, че има леко заяждане. Богдана веднага се обърна към тях и ги включи, и даже направи най-смелия мъж герой на своя разказ. Направи го на мекица. Този човек после дойде за снимки с нас.
Та, дори да има някой негативно настроен, трябва да бъде включен, а не игнориран. Този формат е личен контакт и личното правене на историята. Затова ми е много интересен. Защото, аз лично, само пиеси съм играла преди това. Там си някой друг, общо взето рядко поглеждаш към публиката. Тук сме Здрава, Богдана и Стефания и включваме публиката. Много съм щастлива, че Стефания се включи в нашия театрален отряд, огромен неин фен съм! Особено в ситуацията, в която не може много да се общуваме, хората идват на театър, но е важно, че и наистина нещо си казваме.
Балканците сме малко тъмни народи, и все търсим драмата, по-трудно ли се разсмива българинът?
Между другото българската публика е най-трудна. Хората в Европа и Азия като отиват на театър го правят с чувството, че каквото и да гледат го уважават. Докато тук, ние трябва да печелим и да се борим за зрителя, защото той много лесно е склонен да бъде негативен и да дава оценки. Хората навън не дават оценки. Те гледат и ако не разбират, опитват се да разберат. Ако не успеят за тях не е проблем, пак са благодарни, че са се докоснали. Мисля че и тук започва да се случва това. Хората станаха малко по-отворени.
Всъщност смехът май е доста труден материал за работа.
У нас няма номинирана комедийна пиеса. В средите има само драма и общо взето няма никакво внимание към жанр комедия. Но няма страшно, публиката идва.
Предстои на 8 март с Богдана и Стефания Колева да изиграете едно специално издание на „Извънредно положение“. Ще бъде любовно и събирате истински лични истории. Имаш ли си вече някоя, която те впечатли.
Имам една много хубава. Случила се е на магистралата между две коли, едната я управлява дама, наскоро разведена и отчаяна от мъжете, а другата – безумно красив мъж. Истинска история, която свършва много хубаво. Започват дори по радиото да се поздравяват: „Мъжът с регистрационен номер еди-кой-си към жената с регистрационен номер еди-кой-си.“
Има истории във всяка тема, но искахме да са любовни, защото имаме нужда от близост сега.
Аз имам една истинска история с моята прабаба, която беше самодейна актриса и пееше в хора на пенсионерите до 90-годишна. Тя много често се обаждаше на бърза помощ и играеше криза, че умира. Оказа се, че просто харесва доктора, който идва да я преглежда.
За какво имаш най-силен апетит?
За всичко. Имам апетит да виждам хубавите истории около мен. Много съм гладна да виждам хубави хора, негорделиви, които живеят достоен живот и помагат и на други. Имам апетит да правя театър, не мога без него. Сега имам шест нови проекта. Една пиеса, която вече изкарахме, е за възродителния процес и смяната на имената. Казва се „Назови ме с моето име“. Написах пиеса на една любима актриса, която играе „Жената е странно животно“ – Яна Огнянова. Сега ще е учителка по английски по време на пандемията. Репетирам с нея като режисьор. Започвам репетиции на друга пиеса, която написах в съавторство с Гергана Димитрова и ще играя. Казва се „Машините са кучки“. Написах една и за Мариана Попова и Веселин Плачков.
Можеш ли да си представиш свят без изкуство?
В началото се уплаших от пандемията, защото първото излишно нещо стана изкуството. После си казах: „То ще избухне със страшна сила, хората ще го преоткрият“. Изкуството е толкова упорита работа, че дори да затворят всичко, ще има хора по улицата, които ще крещят някакви монолози, ще създават флашмобове. Изкуството е много важно колелце в човешката душа.