fbpx

Захари Карабашлиев: Повечето хора нямат нужда от Бог, а от вяра

Захари Карабашлиев Снимка: licata.bg

Преди дни излезе новият роман на Захари Карабашлиев „Опашката“ (изд. Сиела). След „18% сиво“, „Хавра“, всички разкази, повестта „Жажда“ и всичко, което е написал, очакването за следващия му роман беше нож с две остриета. От една страна, името му вече е гаранция за качествена литература, от друга, обаче, сам той си вдигна летвата много високо. Не го попитах, дали по някакъв начин тази мисъл го е притискала докато пише „Опашката“. В крайна сметка няма и особено значение, защото романът е безапелационен отговор на всички очаквания. Прави следващата крачка нагоре и като стил на писане, и като майсторски сюжет. Поглъща те.

Под колко ъгъла човек може да погледне любовта? Тя е толкова жива, но и толкова различна във всяка книга на Захари Карабашлиев. В „Опашката“ обаче и е отредена главната роля. Поставена в контекста на фантастично-реалистичен сюжет тя запазва същността си. Около нея върлува световна пандемия, протести на маските, предизборна кампания за президент, на главната героиня Невена и пониква опашка, на главния герой Павел пък му предлагат да стане държавен глава. Но любовта остава толкова непроменена, колкото повече се променят героите. Стои „гола, нахална и млада“, държи в ръцете си надпис „НАДЕЖДА“, докато всичко около нея е безнадеждно.

Историята започва рязко и директно с опашката на една красива жена. Неусетно обаче те въвлича в контекста си, който рисува пред очите ти реални картини от близкото бъдеще. Рисува ги с боите на собствените ти страхове и несигурност от пандемията, от властта, от безплодните протести, от счупени семейни взаимоотношения. Героите са плътни, реални, с белези по лицето, несъвършени. Дотолкова, че да им повярваш безусловно.

Между страниците освен майсторската история ще откриете и много философия, музика, различни аромати и вкусове. „Опашката“ е готова да повлияе на всичките ви сетива. Но повече за нея, извън нея и след нея, разказва самият Захари Карабашлиев.

Г-н Карабашлиев, започнали сте да пишете „Опашката“ преди 7 г. и тогава световната пандемия, която залагате като контекст на действието е била част от фантастичната жилка в сюжета. Какво е усещането да започнеш да пишеш роман с елемент на фантастика и да се окаже, че си направил моментна снимка на света?

Най-фантастичният елемент в “Опашката” е, разбира се, самата опашка. Всичко останало – световни  протести и пандемии, смяна на политическия ред, глобално пренареждане на света, демагогия и задкулисни игри го е имало винаги и винаги ще го има. Основната интрига в романа обаче — отношението между Невена и Павел е това, с което започна тази история преди 7 години. Останалото е фон, на който тяхната любов живее и/или умира, да не издаваме края… (смее се)

„Опашката“ е огледало на необратими политически и обществени механизми, които се възпроизвеждат сами и не могат да бъдат променени, или по-скоро е аларма и вашият начин да изкрещите „Нужна е промяна!“?

Струва ми се, че е и двете. Бих искал да е повече второто. По-скоро е тревога, защото проглеждането в бъдещето не е кой знае колко трудно. Достатъчно е да гледаш в миналото и бъдещето е нещо много ясно, много обозримо. Още повече, че имам едно особено усещане за времето. Не вярвам в движението му в една посока. По-скоро за мен то е плоскост и това „напред във времето“ и „назад във времето“, за мен е съвършено излишно като нагласа, според която да строиш живота си. Аз просто не вярвам в посоката на времето. Някога бях много повлиян от Стивън Хокинг и неговата теория е от онези неща, които попиват в теб и ти живееш в синхрон с тях без да има нужда да ги артикулираш повторно.

Вярвате ли, че литературата може да влияе на обществените и политическите нагласи днес?

Не. Ако някога е влияла, то по-скоро го е правила върху нагласата на четящите. Нека не забравяме обаче, че четящите никога не са били критична маса. Когато четящите станат критична маса ще е друго.

Когато литературата е възбуждала национални копнежи и мечтания, тя ги е разбуждала често и у тия, които дори не умеят да четат. Тоест, тогава може ли да кажем, че литературата е влияела толкова? Не. По-скоро е влиял националният дух, който тя по някакъв начин е подкрепяла, събуждала е тук-таме. Но това време, като че ли е зад нас.

Нищо не може да се промени заради това, че няколко души са прочели една книга. Дори няколко хиляди или няколко десетки хиляди да я прочетат. Трябва да се стигне до критична точка на недоволство от дадена система. Към днешна дата, уви, това ми се струва невъзможно. Аз го пиша и в книгата и като че ли е в бъдещето, но всъщност е част и от настоящето. Властта  мутира до там, че вече не достига до директна конфронтация с общественото мнение. Когато общественото недоволство стигне до определена точка, властта винаги отстъпва. Това е много хитро и много подло. Властта през цялото време се учи и мутира като вируса. Тя, както и вирусът, не иска да убие тялото, защото от него се храни. Затова винаги ще отстъпва при големите напрежения и конфликти.

Теорията за сомнамбулизма, с която боравите в романа, е изключително интересна. Превърнаха ли ни последните 10-20 спокойни за света години в общество от сомнамбули и започваме ли да се събуждаме сега? Или обратното – съвсем дълбоко се приспиваме от страховете си и виртуалната си реалност?

Сомнамбулизмът в романа… (смее се) А откъде сте сигурни, че вие и аз не сомнамбулираме сега, в този момент тук? Какво доказва, че сме будни? Виждате ли… този въпрос винаги е тревожил мислителите от древността до наши дни, навсякъде по света — от Индия до Запада, от Упанишадите до филма “Матрицата”… Будни ли сме? Истина ли е това, което се случва вън от нас? Има ли въобще “вън от нас”? А метафората на събуждането е било винаги цел на философията и духовността. “Буда” означава “пробуденият”.

Що се отнася до виртуалната реалност… тя е поредното голямо предизвикателство за човешкия род. Тя все повече и по-дръзко се конкурира с другата реалност и не съм сигурен, че ни прави по-будни.

Захари Карабашлиев Снимка: Licata.bg
Захари Карабашлиев
Снимка: Licata.bg

А ако сме толкова дълбоко заспали, че не разбираме, че не сме будни, и си градим нашата си реалност на сън, какво значение  тогава има всичко „отвън“?

Аз не слагам ясна граница между живеенето и сънуването. Сънуването е съществуване така или иначе. Тази тема за сомнамбулизма ме е преследвала доста време. А вас защо така ви засегна темата?

Открих твърде много допирни точки със свободата и интелекта. Когато се чувстваш свободен, но живееш в несвобода, тогава свободен ли си наистина? Ако си глупав, но не го знаеш, и си щастлив със себе си, какво значение има? Всичко се свежда до там – колко трябва да си самодостатъчен в преценката за себе си и колко трябва да се равняваш по критериите на множеството за будност, свобода и интелект?

Насилие е да налагаме своето чувство за свобода. Вероятно трябва да се отнасяме по същия начин и към чувството за съзнателно съществуване. Не можем да упражняваме натиск върху друг с аргумента, че не живее съзнателно. Големи въпросителни са това. Нямаме отговори. Но да отнемеш на някого нещо, дори то да е усещане, и да не му предложиш друго, което ще го прави по-щастлив, това е насилие.

И да не забравяме,че водим този разговор днес и той би бил съвсем по-различен преди 40 години.

Да. Нямаше да говорим. А книгата в никакъв случай нямаше да излезе.

Главната ви героиня Невена не може да бъде свободна, защото има опашка, защото е различна. Но и нейните съдници са не по-малко несвободни. Та доколко свободата (както сте кръстил и ненаписания роман на главния герой Павел) е възможна като колективно изживяване и не е ли това лъжовно? Не е ли единствено лично осъзнаване? Лична свобода? Самотна свобода?

Да, истината сякаш е, че личностната свобода е единствената, която има значение. И историята показва, че няма по-спекулативно използвана дума от думата “свобода”. А свободата е толкова субективно усещане, няма как да бъде колективно пълноценно изживяна… Всички опити в тази посока водят до колективната й загуба.

Всъщност свободен ли си, ако вярваш, че си свободен, но не знаеш колко не си?

(Пауза) По-скоро “да”.

Метаморфозата, която претърпява Павел в тези 400 стр. Поставя въпроса защо властта е толкова способна да отключва зверовете, скрити в човека?

Защото може. Защото им осигурява терен. Защото има нужда от тях. И защото зверовете също искат да не бъдат заключени, също искат свободата си…

Какво ви провокира да вложите толкова политика в новия си роман?

Защото политиката е ултимативната драматургия. Шекспир, например, не се е уморил да я ползва в пиесите си. А има и нещо друго – опашката е атрибут на животинското, но пък и човекът е политическо животно…

Всъщност действието в книгата се развива за 7-8 седмици. Много бързо. И ще използвам един цитат от романа, за да го обърна към вас: Как предпочитате да живеете – скучно и дълго или интересно, но кратко?

Дано не ми се налага да правя този избор. Но пък аз никога не съм разбирал думата “скучно”. Не помня и един скучен ден през живота си, винаги ми е било интересно. Така че мисля да живея, докато има смисъл да живея, а после ще видим как стоят нещата.

Семейни ролеви модели в „Опашката“ – майка-синове, баща-син, са толкова ярко и подчертано нездрави. До какво водят подобни пукнатини в семейството?

Тези пукнатини са всъщност места, от които израстват сюжетите на ежедневието, те са почва, заредена с истории, с конфликти и безброй драматургични възможности. Те са универсални, дори банални, всеки може да разпознае моделите, но също така пък… родителите и децата ни са единствените, които имаме… Сложна работа… (смее се)… излишно сложна. И всичко е свързано с едното его, но това е друга тема.

Къде се намества егото в тези отношения?

Егото е голямата чума и вирус на съвременното общество. В някои хора стига до хипертрофии и с годините не става по-добре. Ако си израснал в семейство, в което е било набивано постоянно чувство за вина, например – „Заради теб правим това или онова“, и въпреки това успееш да пораснеш нормално човешко същество, твои пръв дълг е никога да не причиняваш това на детето си. Но то се предава като по традиция през поколенията. За мен първото и най-важното нещо като родител е да го изкореня и спра.

Тоест егото на родителя, неговото желание за власт и невъзможността му да я реализира в обществото, е причината да се пренесе в семейството, така ли?

Егото е власт. А нашето поколение за съжаление израстна под тоталитаризма. Той затова е тоталитаризъм, защото проникна от ЦК на БКП до най-малката клетка на обществото – семейството. Няма как да има тоталитаризъм, ако той не се е просмукал и в отношенията между родители и деца, между възрастни и деца. Тези физически саморазправи с деца и в семейството, и в училище, са някаква особена сплав между тоталитаризъм, отломъци от някакво патриархално общество, невежество и липса на култура.

Но поколенията се смениха.

Да, но ако това отношение се предава от родители към деца, от само себе си няма да се изкорени. Личен ангажимент на всеки е да изкорени фелдфебела, тоталитарния мъж с мустаците от себе си. Защото сме същества, податливи на тоталитаризъм, авторитаризъм и т.н. Въпрос на съзнателни усилия е.

Като че ли вашето поколение първо показа, че иска подобни промени и се разбунтува.

Тези бунтове, които започнаха 1989-1990 г, да ги наречем протести, студентските движения, от които бяхме част, ни дадоха един хубав вкус на свободата. Друг е въпросът докъде стигнахме. Аз обаче не спирам да вярвам в протести. Въпреки че в един момент става нелепо, тези от нас, които сме участвали в протестите 1990-а, после 1997-а, участвахме и миналата година. Камю говори за това в „Разбунтуваният човек“ и в есетата му, които са едни от любимите ми. Има ясна разликата между човек, който се бунтува и човек, участващ в революция. Докато бунтът е мое вътрешно, изконно, екзистенциално усещане, революцията е подчинение, т.е. обратното на бунт. Революцията използва енергията на разбунтувания човек, за да преследва други цели. Така той се превръща в обратното на самия себе си.

„Заличаването на Бог ни изправя срещу реалността. Срещу какво ще ни изправи заличаването на реалността?“ С този цитат от Бодрияр завършвате „Опашката“. А имате ли отговор за вас самия на този философски въпрос?

Имам. Но от него се поражда друг такъв. И така нататък, и слава Богу… (смее се.)

Защо човек има нужда от Бог?

Всъщност повечето хора нямат нужда от Бог, а от вяра.

А каква е разликата?

Може да вярваш в науката, в комунизма, в свободния пазар…. И това не е Бог, нали? Но е вяра..

А вие в какво вярвате?

Вероятно съм агностик – вярвам в Бог, но едновременно с това вярвам и в науката и прогреса. Опростенческото разглеждане на Бог не е нещо, което мен ме интересува, нито организираната религия. За мен Бог и науката са съвършено безконфликтни и връзката им е напълно естествена. Нали Бог е дал възможност на човека да се превърне в създателя, който той е. Един неегоистичен Бог, който не иска целия кредит за себе си, той дава възможност на човека да бъде Бог сам по себе си, да бъде създател, демиург. Само един истински създател може да създаде нещо, което да е автономно, да му даде свобода. Тоест ултимативната божия промисъл е да ти даде свободата.

Защо решихте да пренапишете романа от трето в първо лице единствено число?

Ами, не го реших аз. Героят си го искаше (смее се)… не му вървеше разказа в трето лице, опъваше се, дърпаше се, та заради него се наложи… Аз си слушам героите, не ги насилвам.

Героят ви, който също като вас е писател, споделя един свой ритуал – да пише по 3 стр. всяка сутрин преди кафето. Вие имате ли такива ритуали?

Има моменти, когато го правя. Когато пишех “Опашката” беше такъв момент.

Споделяте, че докато пишете винаги застъпвате книгите си, както е станало с „Опашката“ и „Хавра“. Сега работите ли над нов роман?

Да.

Какъв?

Семейна история/сага, която започва в първата година на Първата световна война и продължава десетилетия напред до след Втората. Изключително време е било — на героизъм, надежди, на устрем и ужас. Както и в “Хавра”, работата с множество архивни материали е сама по себе си приключение, което не искаш да свършва… Работя с радост.

Четете още по темата