Пиер Гонор (фотограф): Не мисли. Чувствай!

Пиер Гонор Copyright: Licata.bg

Петнайсет майстори на обектива от България и цял свят се събират от мотото Memento Vivere (Помни, че си жив) в четвъртата изложба от програмата на осмото издание на фотографския фестивал ФотоФабрика. От днес до 12 септември може д видите техните фотографии в Националната галерия.

По стените на Двореца ще погледнете през очите на двама фотографи членове на престижната фото агенция Магнум – италианеца Алекс Майоли и французина Антоан Д’Агата. Ще видите мигове, запечатани от Гаро Кешишян, Георги Кожухаров, Денис Бучел, Денислав Стойчев, Димитър Дилков, Емил Христов, Ломовера, Мисирков/Богданов, Михаела Аройо,Пепа Христова, Стоян Ненов, Чема Мадос.

Още с влизането в залата на втория етаж на галерията ще бъдете посрещнати от невероятните кадри на французина Пиер Гонор (Pierre Gonnord), за който казват, че „снима, сякаш рисува“. Във вас ще се впият едни от най-изразителните очи, които сте виждали на хартия. И то не само човешки…

Фотографът е избрал нетрадиционен подход, за участие в изложбата като излага своите кадри в дуети човек-птица. Към всяка от тези двойки Гонор има завладяваща история, а ние бяхме огромни късметлии да го срещнем в галерията ден преди откриването, на което беше специален гост. Неусетно преминавахме бавно от кадър на кадър и анализираме заедно. По-скоро слушахме все по-дълбокото му проникване в смисъла, вложен в дори най-малките детайли и историята зад тях. Зад изражението на младия миньор, приличащ повече на завоевател, заедно с хищния голям бухал, хранещ се от плячката си. Или пък 5-годишно момиченце „със стара душа“, както сам той я описа, редом до бебе бухал с красиви мили очи. „Гледайки тези снимки ме карат да си мисля…“, започвам разговора аз, а той ме прекъсва с краткото: „Не искам хората да мислят, като гледат снимките ми. Искам да чувстват!“

Reload festival 08 и 09 юли - Арена София - Колодрума

Ето какво още ни сподели Пиер Гонор, за фотографията, различния поглед към живота, новите очи, с които гледа след победата над рака и това как е започнал да снима.

Reload festival 08 и 09 юли - Арена София - Колодрума

Г-н Гонор, какво за вас е фотографията?

Снимката не е репродукция. Ако дам камера на теб, на Еми Барух и аз взема една, резултатът ще е показателен –  ще имаме сниман един същ човек например, но с напълно различна гледна точка, светлина, обкръжаваща го среда, план, перспектива. Фотографията за мен е проекция на моето лично виждане за нещата, на въпросите ми за света. Понякога е арт терапия, опит да живееш по различен начин. Фотографията е възможността даден момент да остави дълготрайна следа. Този момент никога няма да се повтори, нито ние можем да бъдем такива, какви сме били в този малък момент и да виждаме нещата около нас по същия начин.

Когато си художник или фотограф портретист ти каниш някой за свой модел, но този човек е поканен в същото време да се вгледа в теб, да бъде с теб. Като малка любовна история е. Ти гледаш в него, но и той в теб… и в публиката.

Как избрахте да донесете точно тези свои фотографии за изложбата на ФотоФабрика?

Не можех да снимам хора, защото бяхме изолирани. Тези портрети са направени преди пандемията. По време на локдауна ми се предостави възможност да изляза от града за проект, в който да заснема птици в определена територия в Испания. Позволиха ми да ида там, въпреки че беше забранено да ходим в провинцията. Видях как със затварянето на човека светът се е освободил от нас, от човешкия безпорядък, който разрушава всичко. По време на затварянето всички видяхте как лисици се разхождат из Лондон, костенурки заселиха Венеция, птици летяха свободно. Благодарение на тежките времена за човека, природата разцъфтя. Затова реших да свържа хората и природата, да покажа тази връзка помежду им. Да асоциирам човека с тези птици. Тези двойки портрети са поетично изражение на връзката ни с природата и едновременно с това – на разделението ни.

В същото време съм търсил и тази мистериозност на лицата, точно каквато имат животните. Никога не можеш да опознаеш напълно човек. Затова, по-скоро снимките, които правя са проекция на моя свят, отколкото разкриване на света на човека пред камера.

Портрети на млад миньор и бухал с плячка

Memento Vivere – „Помни, че си жив“. Какво ви кара да се чувствате жив?

Обкръжаващата ме среда. Знаете ли, сега съм на 58. Когато бях на 25 исках да осъзная напълно какво ме заобикаля, да познавам мистерията на света, да пътувам, да изкачвам върхове. Сега ми стига фотографията, хората, които срещам, любовта, връзката между човеците.

Днешните млади хора не са идеалисти каквито бяхме ние. Светът винаги е бил много объркан и труден. Сега обаче всички са наясно, че не е перфектен за разлика от 50-те, например, когато всички онези идеологии даваха надежди за идеалния строи. Вече не сме в ерата на пропагандата. Днес е въпрос на индивидуално мислене това как приемаш света. Виждам го в младите хора, които срещам. Няма ги илюзии, които имахме през 70-те и 80-те. Младите днес се борят, защото светът е труден. Затова съмненията на днешните млади и тяхната борбеност за мен са много интересни и полезни. Опитвам се да уча от тях. Точно постоянното учене, съмнението, това ме кара да се чувства жив. Не искам да се доверявам, искам да се съмнявам.

Другото, което ме кара да се чувствам жив е победата над рака преди 2 години. Тази болест ме научи да живея и да се радвам на момента. Беше страхотен урок по оптимизъм.

Как избирате моделите си?

Прекарвам дълго време в тези общности без камера. Ходя и се връщам например при циганите в испания и Португалия или при миньорите в продължение на 3-4 месеца. Така изграждам връзка с хората, опознавам характера и идентичността им. След това вече мога да избера кого да снимам според неговия характер,  харизма, чувствителност, физическите им качества, и до колко през тях мога да покажа какви личности са. Така представям тези общности чрез силните индивидуалности, които снимам.

Маргиналите са хората, които предизвикват професионалния ви интерес от години. След толкова дълго време, прекарано с тях можете ли да кажете, че хората се различават наистина по същността си?

Хората не се различават. Всички сме маргинали. Но аз снимам и искам да обърна вниманието към онези хора и общности, които са загърбени, отритнати по презумпция. Миньорите например не бихме определили като маргинали, те са работници, но са изчезващ вид и бъдещето им в Европа съвсем не е сигурно. Затова исках да представя тяхното съсловие като избрах различни персоналности, от които то е изградено – работяга, лидер, мълчаливия. Хора, които представят различни човешки състояния, но са част от едно цяло.

Портрети на момиченце и бебе бухал

Не мога да не ви попитам – снимали сте представители на Якудза. Видяхте ли някаква разлика между реалните хора пред обектива ви и легендите за тях?

Беше преди много години. Работех по проект, който реализирах в Япония. Заради него се срещнах с хора от Якудза, гейши, млади модерни хора, кабуки танцьори. За мен беше много специален проект, защото исках да покажа нещо необичайно, което в същото време е типично, демонстрира идентичността на една нация през индивидуалността на тези характери. Да покажа, че те на първо място за хора.

Беше ли ви трудно с Якудза?

Успях да направя връзка с тях. Снимах много млади хора от Якудза. Те бяха деца, които се интересуваха от образование и въпреки татуировките учеха медицина, например. Да носиш обременеността от семейството си е много трудно понякога. Никой не може да избере дали да се роди в миньорско, циганско, семейство на политик или на член на Якудза.

По различен начин ли виждате света през обектива и с просто око?

Не. Когато си фотограф, писател, художник – винаги живееш в някакъв твои си свят. Ако виждаш този портрет, който съм направил като нещо метафорично или поетично, то моят свят е също толкова метафоричен и поетичен. Срещам някого, когото не познавам и го каня да ми се представи пред обектива, но в същото време да представи и моята визия, моите мечти, поетичността, красотата и мистичността на лицето.

Сега снимам хората от моя квартал. Всякакви – млади, проститутки, хора, които просто се разхождат. Но това не е репортаж, а по-скоро балада за живота ми в този квартал на Мадрид, чрез обикновеността и ежедневието.

Снимал ли сте някога в България?

Да. В Рила – Рилския манастир. Беше последният път, когато дойдох през 2015 г (През 2015 г. Пиер Гонор гостува на ФотоФабрика със самостоятелна изложба “Различните Аз”). Сега обаче няма да снимам, защото съм погълнат от проекта си в Испания.

Как хванахте камера за пръв път?

Като дете гледах снимките във вестниците, портретите, и се влюбих в това. Заинтригува ме силно. Видях снимките на Diane Arbus (също работи с маргинализирани групи). Осъзнах силата на камерата, силата на това да запечаташ човешкото състояние, пътешествието, на което фотографът може да те поведе с камерата, това че фотоапаратът е като пропуск да влезеш на определени места и да снимаш. Ние сме като личните лекари, които винаги са приети в семейството. С фотографите е почти същото – приемат ни в семейната история.

Преди три години, например, бях поканен в един много интересен проект, търсещ дисиденти от гоненията през 1937 г. по време на Испанската гражданска война. Толкова хора са били изгонени насилие, преминали са Пиренеите и са се скрили във Франция. Намерих някои от тях в Париж. Тогава реших освен да ги снимам и да запиша гласовете им, за да ги включа към снимките като историческо доказателство. Дадоха ми да снимам стари документи, като историческа следа оставена след тях. Тези хора ме поканиха в спомените си. След като  показах снимките в Мадрид, хората разбраха, че тези семейства наистина, реално съществуват. Беше много емоционално.

Кой ви даде първата камера?

Моят баща. Беше много малка. И аз бях малък. Баща ми дори не осъзна, че съм я взел. След това, в Париж видях една много внушителна изложба на Brassai. Унгарски фотограф, който се прочува с работата си през 20-те във френската столица. Бях завладян от работата му, от поетичността му и начина, по който работи с тъмнината, със сенките и светлината в тях, и с хората през нощта. Той има една култова поредица „Париж през нощта“, показана за пръв път през 1932 г. Неговото приключение да снима хора през нощта ме накара и аз да поискам да предприема такива обиколки, в които да снимам хора, да представя лицата им пред света.

Важна ли е за вас вида камера, която използвате?

Не. Използвам всякакви камери. Понякога снимам с телефона дори. Чудесен е за малки принтове. Ако се изисква високо качество на репродукцията използвам, разбира се, големи камери. Най-важно обаче е вдъхновението и свободата. Свободата да се опитваш да си свободен, а не да стоиш в зоната си на комфорт със своя език, своят свят. Да се опиташ да се отвориш. Това е моят живот – искам да дишам, да опитвам нови неща, да се срещам с нови хора, да попадам в различни ситуации, да се опитам да намеря себе си. Колкото повече остарявам толкова повече осъзнавам, че съм далеко от себе си. Когато бях млад си мислих, че сме едно цяло с мен самия.

Четете още по темата