Една българска група от близкото минало – Phuture Shock, се завръща, за да ни спаси от онзи Future Shock, който Тофлър предсказа преди 50 години, а днес живеем в него.
И докато гледаме как един термин от футуристичната литература се случва пред очите ни и промените около нас се случват толкова бързо, че не само индивидът, но и цели общества и държави, изпадат в невъзможност да се променят с подобна скорост, то Деси и Фичо от Phuture Shock са готови да забавят хода на времето. Десетгодишната пауза от последното им общо излизане на сцена вече е в миналото и ще ги видим за пръв път отново заедно на 20 юни, във финалната вечер на чисто новия Sofia Live Festival (виж програмата му и подробности ТУК!) на Колодрума в Борисовата градина.
С тях времето изведнъж ще спре да препуска напред и ще започне да се връща назад през най-силните им песни и с чил настроението, което само те могат да създадат. Малко преди фестивала, се срещнахме с Деси и Фичо, за да ни разкажат какво правиха през тези 10 години, има ли бъдеще Phuture Shock и какво мислят за бъдещето на музиката.
Здравейте, Деси и Фичо. От колко години всъщност не сте се събирали заедно като Phuture Shock?
Фичо: От 10 години. Може би последният ни концерт беше в Sofia Live Club през февруари 2011 г.
Деси: Нямахме ли и след това?
Фичо: Не, това ни беше последният.
Това е много време. Sofia Live Festival ли ви събра?
Деси: С Фичо сме в много добри отношения. Били сме отворени за такова събиране, но го бяхме оставили да се случи само. И то се случи като ни се обадиха с покана за фестивала. Не сме имали преди това идея да се събираме.
Фичо: На мен ми хареса мястото и хората, които организират Sofia Live Festival. А и Sofia Live Club (б.а. организаторите на фестивала) много пъти са ни предлагали да направим концерт. Сега ни се стори подходящият момент.
А и няма нищо драматично в начина, по който Phuture Shock се разделихме. По-скоро тази раздяла беше продиктувана от факта, че според мен хората загубиха интерес към такъв тип групи, изпълнения и музика. Това беше възможност и за публиката да си поеме въздух.
Снимка: Licata.bg
Много дълго поемахме въздух!
Деси: Нормално е. Когато се затвори една врата, се отварят други възможности.
Фичо: В последните години правим други неща с Деси. Тя се включи в много джаз проекти, което й е дало много информация и готин опит. Аз също свирих в много проекти, които не са мои. Това по някакъв начин ни помогна според мен. И финансово и да се развием като музиканти.
Финансовата част не е за пренебрегване.
Фичо: Да. Аз по-скоро приемам всичко това като работа, а не като някакво висше дело. Ако хората се чувстват добре на концертите ни е супер. Но не се смятам за човек на изкуството.
Казахте, че сте имали покани да се съберете и преди това, защо не ги приехте?
Деси: Двамата в някаква степен много сериозно пораснахме заедно. Първата ми група след музикалното училище беше с Фичо, после Phuture Shock. Създадохме много специална връзка. Затова продължаваме да сме си много близки, но усетихме че има нужда от пауза. Да оставим нещата с отворен край. Никога не сме се карали.
Решихте ли вече на концерта какво ще припомните на хората?
Фичо: Най-известните парчета – Don’t Let Go, Champagne, Slow Down.
Има много хора, които са свирили с нас през годините и много ни се искаше да ги поканим всичките. Не знам обаче дали ще стане този път точно, защото са адски много и няма как да се съберем всички.
А с кого ще излезете на сцена на фестивала?
Фичо: На контрабаса ще е Михаил Иванов, а Деян Драгиев-Даката на барабаните. Може да поканим и още един-двама приятели за няколко парчета.
А за нещо ново мислили ли сте?
Деси: Ако се появи нещо, ще го оставим изненада.
Фичо: Майка ми и баща ми са музиканти от старото поколение, което имаше едно такова разбиране – ако излезе предложение за работа в чужбина, например, не трябва да се казва на никого. Имам чувството, че и аз съм възприел това. Затова не смея да кажа нищо. Пък и обстановката в нашата сфера е такава… Доста от българските артисти, като се абстрахираш от текстовете им, пеят детски песни като „Тръгнал кос“ и „Ринги-ринги-рае“. А ние трябва да се научим да слушаме музиката като възрастни хора. Не че е лошо да ги има тези леки песни, но е смешно да ги смятаме за ниво.
А зависи ли това ниво от публиката и нейните търсения?
Фичо: Абсолютно. Публиката трябва да е много по-критична и много по-запозната с нещата, които иска да чуе. В момента е малко на автопилот. Аз примерно, имах възможност преди година да свиря в един-два клуба в Париж. Джаз клубове. Там е много готина публиката, не можеш да я излъжеш. И бих задал въпроса така: Колко от тези големи изпълнители, които печелят големи пари и плащат данъци и т.н., колко процента от техните участия не са на плейбек? Според мен 98% от участията им са на плейбек. Това е невероятно просто. На един концерт на площада в Перник всички поканени артисти бяха на плейбек. А концертът беше безплатен, беше пълно с публика, имаше звуков инженер, имаше саунд стейдж, имаше допълнително хора на сцената. Нямаше никаква необходимост в този момент да се прави плейбек.
Дали новата дигитална реалност не помага на по-младата публика с разнообразието си? Децата вече могат да открият всякакви стилове и попадайки на по-стойностна музика в интернет може би ще се формират като по-критична публика?
Фичо: Тези платформи като Тик-ток убиват музиката. Освен това новото поколение няма усещане за акустичност. За тях трябва музиката да е електронна. Никакво усещане за жив допир. Оттам нататък е много трудно да ги приобщиш. Аз харесвам всякаква музика, но ако ти си фен само на един вид – дали ще е фолк, дали ще е рок – много трудно ти се отварят ушите за каквото и да било друго. Оставаш си абсолютен пленник на един и същ стил за цял живот. И това е много страшно. Всъщност, на тях им харесва джаза като отидат да го слушат на живо, но нямат навик да натискат с палеца на екранчето и да си го пуснат сами.
Освен навик, при децата, за които говорим, може би е и нужда да са част от някаква общност, част от модата.
Деси: Да, това е много силно при тях. Стадният импулс.
Фичо: Много е трудно да накараш някой да бъде различен. Старите ценности отидоха на кино и според мен това е лошо в музикално отношение. За киното може би промените не са толкова негативни. В момента хората се интересуват много от кино, модерно изкуство, изложби. В началото на миналия век е било същото, нали? Хората са се интересували повече от художниците. Имало е бум. След това през 60-те години музиката е била много силна. Може би и сега е такъв момент.
Деси: В момента основното сетиво е зрението, защото е най-достъпното. Има толкова много информация и всичко е толкова забързано, че хората нямат фокус, не могат да се концентрират в нещо друго. А децата са такива визуални консуматори, че музиката остава на втори план. Всички социални медии оставят музиката на втори план. Но това явно е естествен процес.
А трябва ли артистите да се нагодят към тази нова реалност?
Деси: Да, абсолютно. Нещата много се промениха откакто бяхме активни с Phuture Shock. Ние сме деца на много мощен преход, а нещата се промениха тотално от тогава. На нашето поколение според мен ни е много по-трудно да сме адекватни и да влезем в час. Преди лейбълите се грижеха за артистите и ги промотираха. Сега артистът трябва да е изобретателен, адекватен. Това е много трудно за повечето. Фокусът ти трябва да е постоянно в новите механизми.
Фичо: Аз не вярвам в това нещо. Наскоро говорих с една млада певица, която ми каза, че изпълнителят на Gangnam Style има повече лайкове от Марая Kери или Уитни Хюстън. Това ли ще слушаш! Това убива всичко!
Деси: Точно това говорим. Aртистът днес трябва да е някакъв мултифункционален воин.
Фичо: Така или иначе всичко опира до певци, не до музиканти.
Деси: Не е вярно.
Фичо: Всички предавания по телевизията са за певци. Да сте видели музикант да се състезава? И не знам някой да е казал добра дума въобще за някой музикант.
Е, до певците има музиканти и ако не са там, няма да се случи музика.
Фичо: Това беше едно време. Сега не е така, защото големите компании не се интересуват от групи, интересуват се само от водещото лице. А едно време беше готино да си фен на Red Hot Chili Peppers, Brand New Heavies, Jamiroquai, без непременно да си фен директно и единствено на човека, който стои най-отпред.
В този ред на мисли – смениха ли се посланията в текстовете с променената реалност в музиката?
Деси: Посланието е много индивидуално. От край време на мен основното ми вдъхновение и фокус е любовта. Много често моите текстове са свързани с мои лични преживявания. Винаги обаче е имало по-повърхностни и плитки текстове, и по-дълбоки. Първите са мейнстриймът, а аз никога не съм била в него. За моите текстове не правя компромиси, не ми се налага. Затова и не сме по телевизиите, нито пък сме завихрени в каймака на поп музиката. Аз правя това, което усещам, не се съобразявам с тенденции кое би се продало. Нямам тази нагласа.
Фичо: Според мен въпросът е дали искаш да правиш комерсиална музика или такава, както ти я усещаш. Едно време ъндърграунд не беше мръсна дума. Аз съм бил горд, че с Phuture Shock бях част от това движение, заедно с Tri O Five, Baby Face Clan, Насекомикс. А в момента младите не искат да са ъндърграунд. Искат да са по телевизията. И е нормално, защото искат да печелят пари.
Деси: Нещата се променят. Не е лошо да печелиш пари с музика и не е лошо да си в мейнстрийма. Чудесно е дори, ако не правиш компромиси със себе си.
Фичо: Е как ще стане?
Деси: Като Moloko, Jamiroquai. В момента Anderson.Paak е такъв. Всички те станаха мейнстрийм и въпреки това продължават за мен да са много интересни. Продължава да има артисти, които не правят компромиси със себе си. Но е и абсолютно нормално да искат да живеят добре, правейки музика.
Фичо; Въпросът е, като правиш комерсиално парче кого точно искаш да впечатлиш? Затова текстовете отговарят на намеренията. Проблемът е да не се прави само детска музика, както започнах разговора в началото. Иска ми се младите артисти да имат енергия да се състезават помежду си. Искам да отида и да видя на техни концерти смели решения. Трябва да се измъкнем от „Златният Орфей“, без да подценявам това, което се е правило в миналото. Но това не може да продължава повече и няма да се промени, ако се угажда само на двете-трите музикални компании, които ги има в момента.
Деси: И в момента в България има интересни музиканти. Dayo например. Има и други. За тях музиката е на преден план и идеите им са безкомпромисни. Винаги ще има такива групи.
Спомням си, когато отидох да записвам в Лондон след първия албум на Phuture Shock за британски продуценти. Още тогава ми направи впечатление как тяхното възприятие и техния двигател е по-различен от нашия. Това дойде вече и тук – разбирането да търсиш и драпаш за музиката ти да има пазар. Докато ние с Фичо сме от едно друго поколение, за което всичко минава през сърцето и до днес не ни е цел и приоритет дали ще стигнем до 100 или 100 хиляди човека. Албумът на Фичо с Майкъл Флеминг (Malik) – Spiritual Funk to the Groove, не е музика, която е направена да бъде по чартовете. Той продължава да е такъв какъвто е. Моята музика също е такава, каквато мога да правя от сърце, а не за да ме дават по музикалните телевизии.
Фичо: Това се опитвам да обясня – нивото на композиране в големите лейбъли не е добро.
Какво правихте през последните 10 години, откакто замразихте Phuture Shock?
Фичо: Много пътувах, свирих с много групи. Научих много неща от различни музиканти.
Като си сам се изявяваш под името Fingertone, нали?
Фичо: Да. Освен албума Spiritual Funk to the Groove с Malik, участвах в поне 4-5 парчета на Рут Колева и други артисти. Сега работя по нов албум с Malik. Предстоят ми концерти с Ъпсурт и Спенс. Старата генерация. Аз съм голям фен на рапа.
Деси: Имах период, в който бях активна със Sentimental Swingers и издадохме авторски албум. В края на 2019 г. издадох и дебютния си солов албум Audiobook. В него участват Васил Вутев (барабани), Божидар Василев Trombobby (тромбон), Димитър Горчаков (пиано), Георги Дончев (контрабас). Тази група кръстихме The Visual Madmen. От миналата година продуцирам сама тракове, които не са със структурата на песни, а са по-скоро състояния. Това ми е интересно и се развивам в момента в тази посока. В края на 2020-a с Desy & The Shiny Stockings издадохме албум, а на 16 юли имаме участие в Бургас. Имам проект за глас и акордеон с Илко Градев.
С брат ми DJ Vagabond, с който дуото ни се нарича Soul Weapons, ще стартираме това лято един интересен проект, който ще се казва Керван. Ще направим поредица от pop-up събития с алтернативна сцена. Пътуваме с три буса. В третия е фотографът Даниел Леков. Спираме на някаква локация и правим сцена за музика и изкуство като цяло.
По време на локдауна с визуалния артист Поли Герасимова направихме аудио-визуална поредица – седем мои парчета с нейна видеореализация.
Но на първо място, очакваме участието си на Sofia Live Festival на 20 юни!
