Ще започна отзад напред и ще отговоря на един въпрос, който Методи от No More Many More зададе на мен, когато аз приключих със задаването на въпроси към него. „Остана ли с негативно настроение след като чу албума?“ Отговорът, Методи, е „Категорично НЕ!“ Тавата, която момчетата от бандата са събрали и ще представят за пръв път на живо утре в клуб Joy Station може да е като топка гняв заседнала в гърлото, но това не означава, че остава негативна емоция. Когато музиката се прави с мисъл и за да мислиш не може да бъде със знак „-“.
Вторият албум „Не и този път“ на No More Many More определено се ражда трудно. Да кажем – от втори опит буквално. „Сякаш наистина нещо го спира да излезе на бял свят“, както сам каза Методи Кръстев, фронтменът на бандата и един от основните автори. Първо се налага да сменят басиста си, защото Иво Иванов избира да живее извън България. Не е лесно да се „зашие“ ново парче към „дрехата“. Записват песните в GEGA студио след доста борба с организацията. Пускат първи сингъл и…. Лаптопът с цялата продукция е откраднат, „а ние, като едни истински творци, нямахме backup“, разказва Методи. Налага се да запишат всичко наново точно преди пандемията, която пък спря Земята да се върти, отложи представянето им и цяло турне.
„Хубавите случки в нещастното стечение на обстоятелствата бяха, че записахме песните много по-добре. А и песента, чието име сме избрали за заглавие на албума – „Не и този път“, намери място в него“, казва фронтменът. Явно все пак съществува карма, която нарежда нещата точно както трябва да бъдат, защото точно в този период се намират и с Projector +. Така вече всичко се оформя – момчетата могат да мислят само за музиката, а за всичко останало и цялата организация се грижат Projector +.
12-те песни в „Не и този път“ са едни от най-директните и обществено ангажирани парчета, които сме чували накуп от доста време. Концептуален албум с две думи. И докато на повечето слушатели, които вече са си купили тавата от Bandcamp, както и на нас, песните ни звучат като израз на гняв срещу системата, народопсихологията на българина и т.н., то за автора им не са точно това. Или поне не само. „Винаги съм се опитвал да кажа истината, пък всеки да си тълкува както си иска. За мен, музиката трябва да възпитава и да си отговорен за всяка дума, която казваш. По-скоро, наричаме нещата с истинските им имена и вярвам, че винаги има значение, какво, къде и как казваш нещо“, казва Методи пък да го разбират както щат. Защото музиката им е огледало на нищо друго освен на самите тях.
Затова и с Методи си поговорихме в едно по-различно интервю, в което извлякох от всяка песен по един въпрос, който като бумеранг да се върне отново при Методи и от човека, който задава въпросите, той да се превърне в този, който ще им отговаря.
-Здравей, Методи. „Къде отиваш и какво остава“? („Къде отиваш и какво остава“ – „Не и този път“)
-Смятам, че е много важно, когато вървиш напред, от време на време – да се обръщаш и назад. Най-добрият учител са собствените грешки.
-Има ли верига, която не тежи и може ли човек да е напълно свободен? („Веригата тежи дори от злато“ – „Не и този път“)
-Веригата си е верига и колкото по-голяма и по-лъскава е тя, толкова по-трудно ще ти бъде да я свалиш. В този конкретен текст става дума за прекалената амбиция и готовността да прегазиш всичко по пътя си, за да постигнеш целите си.
Колкото до свободата – тя, свободата, е илюзия, че ти решаваш, кое и как да се случи. Освен това, свободата не е безплатна и не е за всеки.
Единствената свобода, от която аз имам нужда, е тази в мислите ми, искам да съм свободен вътрешно, тогава разбирам, че и веригата не съществува.
-Какво в нас може да събуди музиката? („Сънят е станал част от мен“ – „Ако на сън вървим“)
-Аз вярвам в личностната характеристика на човека и че всеки сам може да достигне или не до сърцето на музиката.
Един човек, ако положи достатъчно усилия и труд, може да се научи да рисува или да свири на някакъв инструмент. Никой и нищо обаче не може да го научи да бъде АРТИСТ.
За мен музиката е още едно доказателство, че има нещо повече от това, което знаем и което се вижда на повърхността.
-Кой държи ножицата, с която могат да ни бъдат отрязани крилете? („Роденият да лази все си мисли, че светът му е отрязал крилете“ – „Хляб и зрелище“)
-Винаги, винаги, това сме ние самите! Сами си държим ножицата. Затова аз се опитвам да се концентрирам върху това как аз да си свърша по-добре работата, отколкото върху това – кой колко зле върши своята. Нямам нито време, нито желание да гледам в паницата на другите. Ако нещо не се получи както трябва, отново търся грешката първо в себе си.
-За какво са ръцете ти? („Нямаш нужда от много неща, трябва само да знаеш за какво са ръцете ти“ – „Защо“)
-Защото може да се окаже, че ако знаеш за какво са ти ръцете, това да е единственото нещо, от което си имал нужда. Това, което искам да кажа е, да ценим и пазим повече това, което е наистина важно за нас. Да пуснем да си отиде това, от което нямаме нужда.
-Дали някой плаче за нас или плюе отгоре ни? („Всеки ден вали“)
-Наистина вярвам, че това е въпрос, който си задава всеки. Философските търсения на тема оптимизъм и негативизъм са вечни, нали?! Дали чашата е наполовина пълна или наполовина празна? Честно казано, много неща ми минават през главата докато пиша текстове на песните нa No More Many More, но не мисля, че трябва задължително всеки да приеме текстовете ми по моя начин.
Умът или сърцето те водят във взимането на решения? („Само веднъж се спрях и реших да помисля с ума, без да стигна до там, че да питам сърцето“ – „Само още веднъж“)
-Това са въпроси, които твърде често задавам на самия себе си. И не мога да отговоря къде е балансът и изобщо трябва ли да има такъв.
-Коя е най-опасната свобода на човека днес? („Винаги свободен да се преструваш, че имаш нужда от всичко, което купуваш…/ Винаги свободен да правиш каквото ти кажат“ – „Винаги свободен“)
-Най-опасната свобода е незнанието. А то, от своя страна, те кара да мислиш, че имаш свободата да не носиш отговорност за думите и делата си. Много по-опасна е илюзията, че си свободен, отколкото знанието, че не си.
-Целите и посоките ли объркахме или просто резултатите от търсенето ни са грешни? („Стигнах, за да видя само, че бил съм там преди“ – „Бил съм там“)
-Грешно е да мислиш, че резултатът е по-важен от начина, по който си стигнал до него.
-Губиш ли се все още? („Бях изгубен, бях намерен“ – „Калинка 2“)
-О, губя се постоянно и всеки път, когато се намеря се оказва, че съм се изгубил повече… Но като оставим дървената философия настрани, понякога всичко, от което имаш нужда е още един дъх.
-За кого искаш да бъдеш някой? Кой искаш да си? („Исках ли да бъда някой, за някой, със някой?“ – „Исках ли 44“)
-Някъде прочетох преди време: „купуваш неща, от които нямаш нужда, с пари, които си взел назаем, за да впечатлиш някого, който не го интересува…“ Лесно можеш да се подхлъзнеш и да подминеш текста на тази песен като посредствен и нецеленасочен и затова малко хора разбират какво точно съм искал да кажа с него. Песента определено, не е за всеки, но всеки, който е разбрал, няма да я забрави лесно.
Кое е най-хубавото нещо, което видя пред врата си в последно време? („Събирам сили всеки път, за да приема това, което виждам пред вратата ми“ – „Недоразказана“)
-Най-хубавото нещо, което виждам периодично пред вратата си са приятели, които чакат да влязат. Текстът на тази песен написах доста отдавна, когато след падане със сноуборд, лежах почти два месеца и имах време да помисля за доста неща. Тогава определено събирах сили, за да се изправя, дори и в буквалния смисъл.
Това, което наистина ме отвращава и не искам да виждам пред вратата си никога, е простотията и безсмислената злоба в хората. Но знам, че няма как да прескоча всичко това. За моя радост, успях с течение на времето, да се обградя със смислени и добри хора, които като някаква армия ме пазят сякаш от всичко. И смея да кажа, че има достатъчно приятели и хора, които ги е грижа за мен. Това, което ми беше по-трудно, беше да се науча да съм благодарен за това и още се уча.
Ето сега, искам да благодаря за това, че хората, които идват на нашите концерти, са страхотна публика и много се гордея с тях.
–Какво искаш да забравиш с чиста съвест? („Забравих“)
-Много ми се иска да забравя времето, когато живеех нелегално в Студентски град (смее се). Знам, че не трябва да забравяме нищо, но също така – да знаем, че нещата и хората се променят, понякога за добро, друг път – не. Но Земята под краката ни остава същата, където и да спрем.
